DIVA INĐIJA
Пътепис – хроника – анал (нещо крайно последователно) на Ред Хот до Београд
Без излишно да драматизираме, когато затварях вратата на хола на тръгване си знаех, че когато се върна ще бъда много радостен да видя пак хола, благополучно... ще бъда уморен, ще бъда щастлив да се простра. Една отлична прогноза. Добре бе, Рашев.
Царевицата се люлееше в едни безкрайни полета около нас, а ние вървяхме километри от селото до Локацията, където след още пет чекпойнта имахме видимост към огромната сцена насред Нищото, висока като кулите на Черната Порта от Лорда. Но, чакай, това беше много по-късно. А дотогава нека поне опитам да карам поред:
Понеделник вечер – 10 часа. Гара. Вода. Изкъпано. Неприятното очакване на сигурна умора и несигурно каквото и да е приятно преживяване (това чувство винаги се оборва в последствие, винаги). Да вземем динари. Качихме се, всичко е наред, настанихме се. Събухме маратонките и сме по едни нощни чехълчета. Смеем се на този, който ни попита от отвън дали влака бил за Бургас. Тъпак, не виждаш ли, че спалния вагон е сръбски? Тръгнахме с очакване за тъпо пътуване. Изведнъж тича Кольо - шефа на вагона: абе чакай малко, сега забелязах (!?) не сте в тоя влак, бе, тоя е за Бургас, вие да не сте за Белград? Кольо - тарикат! Защо влака тръгна на изток наистина, по дяволите! И ся кво? Движим към Слатина, а не към Захарна Фабрика, копеле! Граби маратонките, които си събул като за спален вагон. Кольо казва – ше се обадя на един Пешо на Часовника на Централна, търсете го да го гоните вашия (а той вече е тръгнал). Събирай паспорти, билети, кво ше забравим не знам. И ся кво? Ебати случката, колко ше ни се смеят. Мое ли такова нещо. Разтоварихме се и крачим нелепо, ем бързо, ем „ами, дотука бехме”. Кръстовището пред Подуене. Мое гоним нашия влак, мое да не го гоним. Спираме го тоя, аре да видим. Добре бе Рашев. Тука на часовника ли да ви оставя, момчета? Да, бе, с удоволствие бих ви закарал и до Сливница, ама нямам винетка! Защо се оправдаваш, нямаме време. Е го Пешо с Мерцедеса на 500 000 километра, който не е такси – той ни очаква, Кольо му се е обадил. Пешо е нашия Митьо Пищова. 1 към 1. Качвай, имаш ли пари. Ами, колко, 30 Евро е, толква е. Аре кажи че 50 кинта става, ае. Добре бе, Ицо. Летим към Надежда, Обеля, Божурище, над Костринброд в тъмното, тоя мели. Пътят е в ремонт, светофарите са все червени, но ние не спираме и гоним влака с професионалист-тарикат, и нема друг изход да има освен положителен. Всичко е подредено, нагласено, такива хора не се провалят, те схемата са я измислили предварително. Имаме 33 минути, за да стигнем от Централна гара до Драгоман, който е на 50 километра от София СЛЕД 15те минути градско каране. Вика, „аз тва често ми се случва. Един път гоним за Русе, и аз му викам, абе пресичаме и го хващаме на Червен Бряг, много по-бързо, отколкото на Мездра, там е дефиле, бавно. Той не верва. Имаше един японец, и той не верва, че сме стигнали преди влака, мисли, че го лъжем нещо. Отиде на информация да се обяснява, връща се и се сеща, че си забравил двете кифли. Друг път карам некъв от румънския влак към хотел Амбасадор и на чантата му пише ВИП Персън – Робърт Плант, бе!” Стигаме Драгоман 30 секунди преди нужното и докато слезем и вземем багажа, чуваме влака как се задава. Този е Майкъл Джордан-а на гоненето на влакове. Въпреки всичко, заслужава един малък паметник. В нашите спомени го има.
Облекчение. Е тва никога няма да ти се случи, никога, момче. Но ти още не си жив, не още. Пием топла водка, разговори за футбол, спане за малко в късните часове, идеално. Пристигаме в Белград в 6 сутринта със съзнанието че: а/ не сме се наспали съвсем, б/ ще треа пием цял ден в/ ще трябва да се разхождаме цял ден в ебати жегата – т.е. леко начумерено е положението. Губим се, обикаляме целия шибан център, който в тази ранна доба няма нищо за ядене работещо, жегата вече е на линия. Сядаме на кафе, на което седи женския Фреди Меркюри, новия Бекъм. Почва се с невероятните жени наоколо. Намираме Мали, почваме бирите. Идеално начало, ама е много рано. След това става луда жега, разходки като мухи без глави, пот, жени (започват да стават още по-невероятни), и антикулминацията е в някъв ресторант, в които ядем и едва не заспиваме по масите. Трябва да се полегне някъде. 40 градуса. Някъв парк, топките са слепнали с гащите. Лежим на тревата, умираме. Безхаберници ни се смеят. Ушев минава, но не критикува. Ставаме и ае на влака за Инджия, вече, щото тва не си е работа. Ебати опашката за билети. Вече сме леко автопилот. Накрая зимаме билети. Отлагаме влака за Номер 2, с което от нормално, правим пътуването си от Белград към Инджия едно много по-трудно, но интересно. Отиваме в Локала за Номер 2. Номер 2, бира, наплискване и вече сме готови! Енергията идва изведнъж, безпричинно.
Купуваме водка, сипваме в студения чай и отиваме на влака, на който се катерим като индийци, като в 280 за Студентски Град. Вудсток, важи. Некъв продава тениски с пиперките. Гмеж. Радост и антиципация. Лек дъжд, който минава за 2 минути и го забравяме с досада, без да знаем какво ни очаква. Качваме се, седим прави между лактите на всички и си подаваме Тва Между Нас Си. Много бързо го празним и естествено навлизаме в личните теми и откровения. Свежо. Добре бе Ицо и Рашев.
Водката почти я няма за час. Слизаме на селото и се носим по пътя между царевичните полета, през километрите. Весело е. Коли милиони. Но - идва джуджето и дърпа завеската. Последвалите няколко часа са изпод завесата, затова ще бъдат оскъдно-описани: тичане между колите, паркинг, бар, бири, раницата, шутове, ограда, ров, припадане, Ицо ми е прибрал паспорта (добре бе, Ицо), нощ е, няква румънка от групата ни ме тегли за ръката, nu pot sa folosesc inalbitor, прокрадваме се напред през тълпата, а свирят Ред Хот вече. Огромна сцена, ние сме отляво. Петков е тук! Гледаме с интерес, но чакаме нашите стари парчета, които така и не идват. Антъни танцува по някъв плащ-наметало. Всичко е Космично, вятъра и 90те хиляди и огромните екрани, и царевицата наоколо. Има само един бис и довиждане. Един концерт – един миг, който беше обезмислен от брутално-свежата реалност на всичко останало тези два дни. Спряха, освирквания, бутилки, сещам се сега за Вудсток 99 кво стана при тях – е, не беше същото. Нема везе.
Но небето се отвори и дойде Барселона 2. Дежа ву. Повече с мен не ходете никъде! Студен дъжд, къде ми е тениската. Отиваме да се спасяваме, губим се, разкъсваме се. Сещам се, че тези пуснати есемеси в моя телефон са безумно тъпи и неинформативни, обаждам се, всичко е наред, тва е важното, нас кучета ни яли, ше се оправим. Лежим под някъв навес, откриваме се и пак се губим. Няма връзка, батерии падат. Няма нищо сухо, нищо топло. Ходим, пътя обратно ни се струва безкраен до селото. В селото един милион мокри млади хора и нищо отворено. Търсим стряха. Идва влак, пълни се за 10 секунди, пак индийска работа. Инджия. Няма друг влак. Минават ранните часове бавно. Виждам светлина на бар. Чакайте, ще видя кво става. Проправям си път навътре през тълпата криещи се на сухо, всички ме гледат странно, на бара излиза шефче – затворено, отивай си. Как бе, шефе, хочу пиво! Искам да ти дам пари, виждам, че имаш. Студено е. Не дава, гони ни всички. Обикаляме из стрехите, вечно. Ебати дъжда. Намираме се с колата и умираме вътре.
Будим се на Белград, на сутрешното развиделяване в 4.30 на някаква мрачна магистрала, по която фучат коли. Такси до гарата. Спане на гарата – я, Агон и Шпат – кво става бе. Спане на пода. Ушев идва и бута. Ходи да спиш в чакалнята, младеж. Един Ушев с добра идея, евала. Идва сутринта след безкрайна мокра нощ. Мълчим и се мъчим да оцелеем. Спалният вагон е турски и шефа знае само „колега” и „софия?” (с въпросителна интонация). Качваме се и умираме за пореден път. Влака пристига с 2 часа и 40 минути закъснение, в 8 часа вечерта, но ние спим и чакаме примирено. Такси-селянин, не си интересен бе глупендер, ти знаеш ли откъде идваме? Оставяме се. Влизам в хола, сещам се за първата си мисъл и осъзнавам, че ако няма такива двудневки, просто ще пукна един ден без причина!
Пътепис – хроника – анал (нещо крайно последователно) на Ред Хот до Београд
Без излишно да драматизираме, когато затварях вратата на хола на тръгване си знаех, че когато се върна ще бъда много радостен да видя пак хола, благополучно... ще бъда уморен, ще бъда щастлив да се простра. Една отлична прогноза. Добре бе, Рашев.
Царевицата се люлееше в едни безкрайни полета около нас, а ние вървяхме километри от селото до Локацията, където след още пет чекпойнта имахме видимост към огромната сцена насред Нищото, висока като кулите на Черната Порта от Лорда. Но, чакай, това беше много по-късно. А дотогава нека поне опитам да карам поред:
Понеделник вечер – 10 часа. Гара. Вода. Изкъпано. Неприятното очакване на сигурна умора и несигурно каквото и да е приятно преживяване (това чувство винаги се оборва в последствие, винаги). Да вземем динари. Качихме се, всичко е наред, настанихме се. Събухме маратонките и сме по едни нощни чехълчета. Смеем се на този, който ни попита от отвън дали влака бил за Бургас. Тъпак, не виждаш ли, че спалния вагон е сръбски? Тръгнахме с очакване за тъпо пътуване. Изведнъж тича Кольо - шефа на вагона: абе чакай малко, сега забелязах (!?) не сте в тоя влак, бе, тоя е за Бургас, вие да не сте за Белград? Кольо - тарикат! Защо влака тръгна на изток наистина, по дяволите! И ся кво? Движим към Слатина, а не към Захарна Фабрика, копеле! Граби маратонките, които си събул като за спален вагон. Кольо казва – ше се обадя на един Пешо на Часовника на Централна, търсете го да го гоните вашия (а той вече е тръгнал). Събирай паспорти, билети, кво ше забравим не знам. И ся кво? Ебати случката, колко ше ни се смеят. Мое ли такова нещо. Разтоварихме се и крачим нелепо, ем бързо, ем „ами, дотука бехме”. Кръстовището пред Подуене. Мое гоним нашия влак, мое да не го гоним. Спираме го тоя, аре да видим. Добре бе Рашев. Тука на часовника ли да ви оставя, момчета? Да, бе, с удоволствие бих ви закарал и до Сливница, ама нямам винетка! Защо се оправдаваш, нямаме време. Е го Пешо с Мерцедеса на 500 000 километра, който не е такси – той ни очаква, Кольо му се е обадил. Пешо е нашия Митьо Пищова. 1 към 1. Качвай, имаш ли пари. Ами, колко, 30 Евро е, толква е. Аре кажи че 50 кинта става, ае. Добре бе, Ицо. Летим към Надежда, Обеля, Божурище, над Костринброд в тъмното, тоя мели. Пътят е в ремонт, светофарите са все червени, но ние не спираме и гоним влака с професионалист-тарикат, и нема друг изход да има освен положителен. Всичко е подредено, нагласено, такива хора не се провалят, те схемата са я измислили предварително. Имаме 33 минути, за да стигнем от Централна гара до Драгоман, който е на 50 километра от София СЛЕД 15те минути градско каране. Вика, „аз тва често ми се случва. Един път гоним за Русе, и аз му викам, абе пресичаме и го хващаме на Червен Бряг, много по-бързо, отколкото на Мездра, там е дефиле, бавно. Той не верва. Имаше един японец, и той не верва, че сме стигнали преди влака, мисли, че го лъжем нещо. Отиде на информация да се обяснява, връща се и се сеща, че си забравил двете кифли. Друг път карам некъв от румънския влак към хотел Амбасадор и на чантата му пише ВИП Персън – Робърт Плант, бе!” Стигаме Драгоман 30 секунди преди нужното и докато слезем и вземем багажа, чуваме влака как се задава. Този е Майкъл Джордан-а на гоненето на влакове. Въпреки всичко, заслужава един малък паметник. В нашите спомени го има.
Облекчение. Е тва никога няма да ти се случи, никога, момче. Но ти още не си жив, не още. Пием топла водка, разговори за футбол, спане за малко в късните часове, идеално. Пристигаме в Белград в 6 сутринта със съзнанието че: а/ не сме се наспали съвсем, б/ ще треа пием цял ден в/ ще трябва да се разхождаме цял ден в ебати жегата – т.е. леко начумерено е положението. Губим се, обикаляме целия шибан център, който в тази ранна доба няма нищо за ядене работещо, жегата вече е на линия. Сядаме на кафе, на което седи женския Фреди Меркюри, новия Бекъм. Почва се с невероятните жени наоколо. Намираме Мали, почваме бирите. Идеално начало, ама е много рано. След това става луда жега, разходки като мухи без глави, пот, жени (започват да стават още по-невероятни), и антикулминацията е в някъв ресторант, в които ядем и едва не заспиваме по масите. Трябва да се полегне някъде. 40 градуса. Някъв парк, топките са слепнали с гащите. Лежим на тревата, умираме. Безхаберници ни се смеят. Ушев минава, но не критикува. Ставаме и ае на влака за Инджия, вече, щото тва не си е работа. Ебати опашката за билети. Вече сме леко автопилот. Накрая зимаме билети. Отлагаме влака за Номер 2, с което от нормално, правим пътуването си от Белград към Инджия едно много по-трудно, но интересно. Отиваме в Локала за Номер 2. Номер 2, бира, наплискване и вече сме готови! Енергията идва изведнъж, безпричинно.
Купуваме водка, сипваме в студения чай и отиваме на влака, на който се катерим като индийци, като в 280 за Студентски Град. Вудсток, важи. Некъв продава тениски с пиперките. Гмеж. Радост и антиципация. Лек дъжд, който минава за 2 минути и го забравяме с досада, без да знаем какво ни очаква. Качваме се, седим прави между лактите на всички и си подаваме Тва Между Нас Си. Много бързо го празним и естествено навлизаме в личните теми и откровения. Свежо. Добре бе Ицо и Рашев.
Водката почти я няма за час. Слизаме на селото и се носим по пътя между царевичните полета, през километрите. Весело е. Коли милиони. Но - идва джуджето и дърпа завеската. Последвалите няколко часа са изпод завесата, затова ще бъдат оскъдно-описани: тичане между колите, паркинг, бар, бири, раницата, шутове, ограда, ров, припадане, Ицо ми е прибрал паспорта (добре бе, Ицо), нощ е, няква румънка от групата ни ме тегли за ръката, nu pot sa folosesc inalbitor, прокрадваме се напред през тълпата, а свирят Ред Хот вече. Огромна сцена, ние сме отляво. Петков е тук! Гледаме с интерес, но чакаме нашите стари парчета, които така и не идват. Антъни танцува по някъв плащ-наметало. Всичко е Космично, вятъра и 90те хиляди и огромните екрани, и царевицата наоколо. Има само един бис и довиждане. Един концерт – един миг, който беше обезмислен от брутално-свежата реалност на всичко останало тези два дни. Спряха, освирквания, бутилки, сещам се сега за Вудсток 99 кво стана при тях – е, не беше същото. Нема везе.
Но небето се отвори и дойде Барселона 2. Дежа ву. Повече с мен не ходете никъде! Студен дъжд, къде ми е тениската. Отиваме да се спасяваме, губим се, разкъсваме се. Сещам се, че тези пуснати есемеси в моя телефон са безумно тъпи и неинформативни, обаждам се, всичко е наред, тва е важното, нас кучета ни яли, ше се оправим. Лежим под някъв навес, откриваме се и пак се губим. Няма връзка, батерии падат. Няма нищо сухо, нищо топло. Ходим, пътя обратно ни се струва безкраен до селото. В селото един милион мокри млади хора и нищо отворено. Търсим стряха. Идва влак, пълни се за 10 секунди, пак индийска работа. Инджия. Няма друг влак. Минават ранните часове бавно. Виждам светлина на бар. Чакайте, ще видя кво става. Проправям си път навътре през тълпата криещи се на сухо, всички ме гледат странно, на бара излиза шефче – затворено, отивай си. Как бе, шефе, хочу пиво! Искам да ти дам пари, виждам, че имаш. Студено е. Не дава, гони ни всички. Обикаляме из стрехите, вечно. Ебати дъжда. Намираме се с колата и умираме вътре.
Будим се на Белград, на сутрешното развиделяване в 4.30 на някаква мрачна магистрала, по която фучат коли. Такси до гарата. Спане на гарата – я, Агон и Шпат – кво става бе. Спане на пода. Ушев идва и бута. Ходи да спиш в чакалнята, младеж. Един Ушев с добра идея, евала. Идва сутринта след безкрайна мокра нощ. Мълчим и се мъчим да оцелеем. Спалният вагон е турски и шефа знае само „колега” и „софия?” (с въпросителна интонация). Качваме се и умираме за пореден път. Влака пристига с 2 часа и 40 минути закъснение, в 8 часа вечерта, но ние спим и чакаме примирено. Такси-селянин, не си интересен бе глупендер, ти знаеш ли откъде идваме? Оставяме се. Влизам в хола, сещам се за първата си мисъл и осъзнавам, че ако няма такива двудневки, просто ще пукна един ден без причина!
mf
posted by a4etivo at 3:45 AM
0 Comments:
Post a Comment
<< Home