SENSE OF A WOMAN (кавър версия на Scent of a Woman)

Кашоните летяха, пощальони, куриери и секретарки търчаха из навалицата от колеги, склададжии мъкнеха кашони, стоката не стигаше, регионалните се обаждаха, крещяха и спореха за преразпределението на наличността, цените се вдигаха, пазара се презапасяваше, телефоните на приятелите звъняха за поръчки, майтапите бяха секнали, колите бръмчаха нонстоп, търговските представители мъкнеха рекламни материали, подаръци и коментираха промоции, конкурентна активност и бонуси, коктейли се уговаряха и отказваха, пратки пристигаха от доставчици, спедитори, адвокати, данъчни и клиенти, търговци на едро се сборичкваха за проценти и стъпаловидни дискаунти, екселски таблици следяха продажбите и стоковите разписки, контрагенти пускаха факсове, псувайки, търговци на дребно си украсяваха магазините, напращели от бутилки, мейлите пристигаха по 5 на минута, картички се разменяха, чалгите въртяха оборот, прасетата умираха, зимните гуми се пързаляха, бусовете затъваха, по рампите на базите мотокари заглушено вдигаха и стоварваха палети, баби фолираха, маркетолози изследваха, финансисти изчисляваха, касиерки чукаха по елки и касови апарати, логистици размятаха консаменти, сертификати за произход, сертификати за анализ, здравни сертификати от ХЕИ, проформи, платежни нареждания, мениджъри дописваха записи на заповед, кредитни известия, сторнираха задължения и се караха на асистентите, рекорди се чупеха, планове се преизпълняваха, наздравици се вдигаха, нето печалбата влизаше в сейфа, снега валеше и виелица стържеше комплекса.

Застанал неподвижен до всичко това, аз си мислех за нея.

m-f

This week, We are living in a free era of nonstop never ending possibilities.

When you get to thinking

I can’t wait for the weekend to begin!

m-f

there is one thing I hated about Stevens.

he never closed properly the door of the marshrutka. It was annoying at first, then elegantly negligent, then annoying again, then absent-minded. His transformations reminded me of Aunt Isabela’s last days of madness – she was a pain in our asses back then.

Summertime in Texas is like the seaside for people living at the seaside – so “part of It” that you don’t ever think about it, even though everyone else seems obsessed with it. Jimmy, before venturing into the ice cream business, cracked a few puzzles, challenged the challenging and agreed with Time to let it off easy. It was as unbelievable as it is mysterious that no Hound pursued him from the darkness each evening as he strolled up his luxurious veranda on his beautiful Edward Scissorhands Mansion. Jimmy drank scotch not bourbon, watched the stars not the sunsets and completed the First Ever Texas Smell-a-thon in under 60 seconds (the runner-up needed half an hour). Larry King, Presidential honors, the shit, you know. Jimmy noticed none of that, being an absentee human.

WRITING AND VOMITING

Writing is like vomiting. Both are unnatural means of expression – much different than thinking, the most fluent and natural state, and even speaking – for some people equated to thinking, for others much more unnatural, but still “out there” way before writing and vomiting. In writing, much like vomiting, stuff comes out unlike it is intended, but the release as a whole feels good and leaves you lighter and a bit relieved. Then again, vomiting is much faster than writing, so that’s one advantage for vomiting vs. writing. In fact, one should naturally classify them as follows:

1. thinking
2. speaking
3. vomiting
4. writing

Unless other factors play into it, writing is not helped neither by the necessity of an instrument to carry it out – vomiting as we all can testify presents no such challenges.

When you think about it, vomiting kicks writing’s ass (or at least ties it) in most categories

m-f

РЕКВИЕМ ЗА ДРИШЛЬОТО-КЕСТЕН НА ГАРА БУРГАС

(внимавайте КАКВО и КОЛКО пиете във Влак)

„Братчиед, виж го тоз, ба. Кат глиедам от влака сай катурнал тоз. Аз ги знам тиез, на Сузопол ша ходи.....напил сай кат глиеам, йееей, ти ко ма глиедаш?! Ко шма прослидяваш, ти дъ ни си луд, чувиечко!? Аз в Алибито имам ризирвациа. Бааа... ти ко знаиш? Ти шма прощааш ма ко си дуприниесъл за туй? Ако са упиташ да ма фаниш за макарити, шти отвъртъ таквоз кулило от шамарчита, чи шта носът в първъ градскъ срищу вас на систиемие. Ко са дзвиериш сиа? Ни ти ли пуснаха твойту парче? Нал? Амчи ко тогаз? Фани са отпуши малко откъм таз инергиа, ша блика и шни звати укото туй чудо, въййй, ко ш праим тогаз? Йей, амчи то ти нищу ни казваш, ай, братчиед, ритни го тоз да видим ко шстани... жив лий.... мълчи, нашиа, и са праи на умриала лисица. Чшшш, еееей, шта ритна тъй, как ма глиеаш, шти путънът пудводницити... братчиед, ма тоз виерно ни мърда...

(шамари, грабежи, престъпления, ужасна работа, смърт направо)

m-f

ДВА ЦВЯТА – ЧЕРНО-БЯЛО: Уааа, Ихиии – Изповедта на Наджиб

Гаринча има два крака. Аз също. Следователно не съм по-лош от Гаринча. Даже моите са си прави и хубави. Има много неща, които са ми прави и хубави. Като се замисля, цялото ми индийско тяло е един пантеон на близкото до съвършено творение. Освен това съм умен, готин и имам невероятно чувство за хумор, което ВСИЧКИ харесват. Най ми харесва да разправям някакви истории. Не обичам да се депресирам, обичам да ритам чашки и бутилки на сутринта в дискотеката, все едно играя мач. Обичам да танцувам, да тичам, да прегръщам жените, въпреки, че е много изморително понякога. Баща ми почина и ми остави едни дипломи и обувки, които използвам, ама рядко, щото не вършат много работа. Нямам си Приятелка, ама имам много приятелки, които ме харесват и които биха дали всичко, за да са с мен, въпреки, че са женени за други. Оставям ги засега да си го мислятJ Когато бях малък, ходих да плувам в река Инд с крокодилите на свечеряване. Те плуват напред, аз плувам срещу тях и ги плаша с ококорени очи така, че всеки път, когато ми се изпречат, се притесняват от мен и се отместват. Бях приятел с един лос от зоологическата градина в Бангор, но той стана голяма депресия и нямахме какво да си кажем. Всичко, което му предлагах да правим, всички песни, които исках да пеем заедно, му бяха скучни, тъпи и загуба на време. Затова го заебах и се запознах с едни жаби, купонджии, но за тях друг път.... Обичам да стрелям с пръсти по непознати от съседния блок, обичам да мятам камъни във водата и да слушам разни песни дето ми харесват. Обичам да мятам и камъни в планината, защото там не можеш да видиш изобщо къде отиват, отиват в някакви храсти. Има много неща, които обичам, ама и не обичам много неща също така – не обичам, когато някой не затвори както трябва вратата на маршрутката, не обичам и хлебарки, щото вкъщи имаме много и не можем да се разберем кой къде седи, ебаси. Когато се почувствам тъжен, пия едно, но не се напивам, защото не ми се пие изобщо. Но се наспивам и съм ОК. Обичам да се наспивам, спането е ОК като използване на времето. Ремиксите са ми слабост, защото са някакви нови неща, нищо общо с поп културата. Изобщо аз съм ебати готиното момчеJ А, обичам и бира през лятото, но то тук е лято целогодишно при нас. В нашето село не оценяват достатъчно факта, че тук е лято целогодишно, ама да го духат, тъпаци. Та така за мен, накратко...

Сега в момента чакам една кака да се обади да се видим. Хихи.

m-f

ДВА ЦВЯТА – СИВО: Колаж – Недостиг на Идеи (Жоро такъв, какъвто е)

Жоро беше на 23. Млад мъж, образован вече, с известно влияние около околните, но и с много недостатъци. От собствен опит беше наясно с всички начини да не успее да свърши нещо и с охота се захващаше с всичко, което му беше непостижимо, само и само да се убеди за пореден път, че му е непостижимо. Демек имаше известна доза мазохизъм в него, произтичаща от абсолютната свобода, идваща от увереността, че няма нищо стойностно, което да му се полага. Спортуваше, вдигаше гири, решаваше ребуси, изобщо не оставаше без работа. С жените обаче не му вървеше, защото прекалено много искаше да му върви с жените. От малък беше много голям джентълмен и изобщо през ум не му минаваше, че може да си позволи ниво по-несъвършено от перфектното и сложното в отношенията с една жена. Представяше се като галантен луд изрод, което невярно противоречие прозираше и беше разобличавано доста брутално от по-нетактичните жени, на които се натъкваше. С течение на времето заобича ролята на вечния неудачник и се хранеше със симпатията на околните до такава степен, че леко се притесняваше, когато някоя от връзките му потръгваше изненадващо добре и веднага правеше всичко възможно (естествено подсъзнателно), за да дойдат нещата там, където им е мястото. Интересуваше се от другите много, дотам, че се идентифицираше с техните лоши черти и се опитваше да си ги припише и така да рефлектират върху него и добрите им черти. Любознателно момче беше – питаше, слушаше, изобщо не обичаше да говори много за себе си, за да не издаде нещо неудачно или да предаде прекалено много информация, която да го направи харесван и уязвим. Реши, че ще бъде от ЦСКА и стана. Харесваше да гледа неща мълчаливо и да попива пейзажи, случки и глупавите приказки на другите с безспорната увереност, че ще му бъдат от безценна полза в даден момент по-нататък. Когато беше на 19, преспа с жена в пристъп на отчаяние без да е влюбен и след това завинаги намрази секса заради това, че нямаше как да го свърже по естествен път с любовта. След това гледаше на физическото привличане с научен интерес, убеждаваше се, че секса сам по себе си е достоверна самоцел и че може да бъде изолиран като някаква полезна бактерия и ползата от него да бъде извлечена като жълтък от яйце. Губеше си времето с теоретизиране, защото имаше нуждата да си създава правила и да си приготви мнение по всеки въпрос. Мразеше много малко неща, защото и обичаше много малко неща. Беше затънал в сивота поради необяснимата липса на реализация на иначе-несломимия му кураж за преследване на мечти и се киснеше в посредствеността на безрисковата изолация от безумните опасности и радости на живота. Имаше склонност към чистене, подреждане и нанасяне на корекции в първоначални чернови, като цяло. Ходеше много пеша и трепереше от студ, когато му беше студено.

Изобщо, за околните, Жоро не беше човек за оплакване, но не беше и човек за пример. Един ден той се събуди с поредната грандиозна вътрешна убеденост, че ще спасява бабички, ще строи мостове, ще защитава красавици цял ден, след което пи кафе, витамини и потъна в учене остатъка от деня. Под прозореца му минаваха пияници и кучета, викаха, квичаха и се биеха с полицаи, индианци и матадори, избухваха гранати и северното сияние беше заличено напълно, докато Жоро прочете цяла глава по тригонометрия и се почувства по-голям човек от това, че вече знае как да изчисли тангента. Стана от бюрото, разтвори леко пердето, погледна съмнително към вече-тъмната градинка пред блока и се премести пред телевизора, където бяха готови да му разкажат нещо интересно.

m-f

In other sports news…

The lack of a segregated sports section in this "reading" (as "chetivo" is probably best translated, though who gives a fuck anyway) cannot stop me from making some sports points here. Let me start with the recent homecoming of a famous tennis player, "The man never seen playing tennis, ever, really". "The man never seen playing tennis, ever, really" is a popular figure from our not too distant past, known mainly for cool abilities such as “the dancing up and down girls’ bodies till they’re dizzy”, “supporting AC Milan”, “deodorizing yourself long in the morning till your sleeping roommate’s conscience is irreparably damaged”, “keeping it cheery”, etc. After becoming a popular figure in the pharmaceutical industry, persuading his boss to invest 1 million hard cash in a Japanese tree, and becoming personal friend with no less than 11 laboratory rats (not to be confused with laboratory mice, which are much smaller, much more aggressive, and lack the notorious plastic tube in the head, the one that supplies electricity and thus makes you high, remember high school, well, these rats, it seems, have inherited the behavioral traits and general outlook and demeanor of the Persian cats, probably due to some half-illegal experiment (in the dungeons of The Most Secret Pharmaceutical Plant Under the Swiss Alps) going awfully wrong after the by-phone intervention of The Main Scientist’s wife, demanding that he came back home immediately, even if he had to cross the French border by bicycle, and also demanding that he brought home two tin cans of Whiskas Deluxe...well, I definitely went on a tangent here, which I’ll quickly remedy by closing the parentheses), so after these accomplishments, the man I will henceforth refer to as tennisplayer, started paying some more attention to the surrounding world, to the result that he discovered one very important and undeniable truth – that Turkish grocery stores are the only ones open on Sunday in Basle. The fact that the Turkish grocery stores offered even Croatian ljutenica enlightened his existence even further, and, feeling suddenly and inexplicably cheered up, tennisplayer succumbed to an old and very nasty habit of his – fooling his best friends into believing he regularly played tennis. A quick retrospective, reaching to the very depths of his evil quintessence, helped his mind recover what has long been known as The Methods: namely, the vile, cunning, and irresistibly successful tricks (oh, “Tricks”, what a poor word you are in the circumstances, but where are your more powerful brothers?), which helped him fool the world into visualizing him on the court, hitting aces as easy as it is to hit the road or The Main Scientist’s wife, returning the furry green balls better than Andre Agassi on Prozac (which is easy, but not that much), and generally doing things like smashes, lobs, short backhands, sweating, net volleys, winners, reverse backhands, stop-volleys, adjusting your hair so that it looks Italian, deuces, advantages, first serves, second serves, second second serves, etc. Things that are associated with only the truly great tennis players. Having remembered how he managed to keep one of the biggest scams in history going for the better part of eight years, tennisplayer coolly boarded Swiss Air, wryly invested 40 duty free Swiss franks into a bottle of Glenfiddich, thus shortening his roommate’s life with another month, and appeared at our door with the, supposedly, extremely professional and informed tennis opinion that: “Eh, da gi eba tija francuzi, sja pyk se opitvat da natopjat nashto momiche Sesil Karatancheva* che bila vzimala doping, ya baa…” Duly, nobody believed him. We are much wiser these days, after we got the plastic tubes removed from our heads, and are no longer permanently high on electricity. So there is nothing left for tennisplayer to do but go back to a Turkish grocery store on a Sunday. But who knows, he might even meet a nice Bulgarian girl in a traditional nosija, exploring the streets of Basle in search of kori za banitza…Who would then deny the cleverness of his plot?

*Sesil (Cecile) Karatancheva would have been Bulgaria’s best chance of a Number 1 tennis player – if she had withstood the lure of doping, that is. But she didn’t, if the French are to be believed…Are they? Stay tuned.

imm

Най-тъжната история, появявала се във вестника (хич не е весела, изобщо)
Бомбата е допивал последните глътки мин. вода, когато се сетих за стотен път тази вечер за това, колко куцо е да имаш избор. Разгорял се огън от съмнения, страсти, баланси, факти и догатки, размишления тъпи и ненужни, който си изгаря дърветата, докато чакаш да "ти дойде". Още повече, че не си сам, намери ли се допирна точка по теб с още един, в който гори такова нещо, ставате едно такова огнено торнадо от глупост, което може да помете и най-смисления план. Коопеле. Помита и най-очевидното щастие, и най-елементарното правилно проекто-действие. Докато времето минава, ти се чудиш, правиш тактики, обмисляш варианти, черпиш опит, чешеш тиквата, децата около теб се раждат и оставяват. (Бомбата сигурно е станал от масата - бел. прев.) Има нещо много чаровно в теб, ти си симпатичен на всички с твойта простичка глупост. Гледат ти сеира, мъката, човешко е, спънах се, паднах и се насраха. Ти си една история от периферията на емоцията, на границата между сивотата, безумието и тия, дето говорят, преди да мислят. Бермудският триъгълник опира връх в ташаците ти, но ти си прекалено малък да се занимават с теб. Изборът дрънчи из стените на празната ти тиква, като топче за биър понг в празна тенджера, докато някой по-практичен тип вземе, та ти го отнеме тоя избор и ти олекне. Тогава става лесно, тогава ставаш Жертва на липсващия избор. Тогава тичаш из спомените си като турбо джудже в лабиринт от меланхолия, бършейки сълзи и сополи с листа и тревици. Идват въпроси и отговори, викащи нови въпроси. Затънтваш се на пичка си лелина, в жълтите страници на търсещия смисъл човек в огледалото, докато любовта и омразата изтичат от теб като слуз и всичко, което искаш, остава на предишната гара. Но не бой се, копеле, идва нова гара, ама там също не е разумно да слизаш. Освен за джин. Бомба, дай акъл бе, брат! Дотук сме, дърпайте спирачката.

m-f

ДВАЙСПЪРВИ ОКТОМВРИ - О,РАДОСТЕН ДЕН
Четох книга, сънувах сънища, слушах музика, слушам приятна песен. По пътя към прозрението съм заникъде. Има едни цветни джуджета, мамата са си ебали, само ме объркват. И едни индийски музикални инструменти. Оживление е голямо, в периферията. Пресягам се за чашата, че леда ш'се стопи. Изплувах от битовото и косата ми замръзна на мокрия вечерен въздух. С какво да се захванем, колега? С велики прозрения? Философски размишления? Простотии? Ти кажи - оставям на теб, днес. Ха, ей, а той съвсем се е побъркал, браточка. Петна от кръв паралелно се сипят покрай моето мастило. Ура за хайдушкото ни минало и несвързаното бъдеще. Песента е от стила класически поп фолк, такааа... Цуцке, не се услушвъй, ма! Две капки дъжд капнаха и съвсем се омешахме тука в нашта фабрика за мечти. След малко ще заплющят спомени, дъждобрани, селяни, фолк, слънчеви брегове, бай дъ уейове, очила, прически и тем подобни поройни стадни нещастия, ще се ударят в земята и ще рефлектират наобратно към космоса като фонтан от лайнообразие, стоварващо се върху новите дрехи в Червило. И тишина, недоумение. Лека неловка пауза. Всички са замръзнали и не смеят да се огледат. Щурци засвирват. Диджея изпуска плочата, която готви. Чичото на входа дрънка тъпа челюст в пода от незнаенекво. Неловко за външните хора, но баш ловко за тия там - няма избор. Нито гък, нито скръц. И така - цяла вечност... Паметник-снимка във времето, наречен "отклонението от себе си" - ако усетите, че идва фотографа, усмихнете се :)))) А аз отиам пея, ебах ви.

m-f

ИЗРЕЧЕНИЕТО, НАПИСАНО ОТ АВТОР В А4, БЕЗ ТОЙ ДА ИМА И НАЙ-БЕГЛАТА ИДЕЯ КАКВО Е ИМАЛ ПРЕДВИД, КОГАТО ГО Е ПИСАЛ:

"Едно празно легло = 2 пълни с л. с."

м-ф

I stepped forward and I got on the late bus to the villages at midnight. The sky was red and black, lightning stroke the tumultuous clouds. I could not see a thing. My bags disappeared. The mountains surrounded and engulfed my ride. The wind blew, the peasants sang a humming chorus. My walkman gave in to the pressure, the air became thick and 1000-pound heavy. The colors became scared away. The bus climbed hills, empty villages and ominous pallisades at the bottom of which rested old crashed bmw's. My elbows turned white. I could not see a thing. My eyes turned all red, my hair turned black, I hung onto the back of the seat in front of me as if my life depended on it. And it did. A roar shook the valley and shattered the bus windows. The hurricane took my hat and swept away the driver of the bus. An old lady flew by, followed by her goat. The river by the road dried out and the skeletons of '90's heroes sat up from the river bottom and poured champagne to celebrate history in the tumult. A riot came over trees, asphalt, bushes and road signs as a stormy night took permanent hold. A thousand voices screamed for justice from miniature caves and forgotten nooks we flashed by. The twists and falling trees took their toll on the bus and the top flew off. I was just me in this old bus, speeding through the hurricane of the stormy mountain roads, awash in a sea of disaster, colored by darkeness, and driven by the unquestionalbe sinister nature of imminence. I clutched the seat even tighter, then let go and found myself flying up and away, passing mounts and plateaus to land back in a suburban bar, quiet as the sound of 'everyday'. The barman came round, I asked him for 'double talisker on the rocks' and my mind died happily ever after.

m-f