MANIFESTO

Искам да мога да правя каквото си искам и да съм интересен за останалите. Не важен, не любим, не уважаван, а интересен. Не е всичко, което искам, но е каквото искам. И се справям relatively ОК в това отношение, мисля.

Според мен всеки, след като започне да излиза от неориентираната си младост, тръгва в някакъв коловоз – от който почти всички след това до края няма как да избягаме (някои успяват да прескачат между коловози, дори по няколко пъти, но те са изключение. Бих казал – блазе им, но има consequences.)

Обичайния коловоз е семейство-деца. Първи главен. С обичайните спирки по пътуването – семейни драми, умора, битовизми overload, твърде малко време за себе си, но и готина загуба на егоизъм, удовлетворение от purpose, компания, забавни моменти с други хора – и то истински, а не „социални“; грижа „за“ и грижа „от“.  Какво значи да не може да се кривне от тоя коловоз? Да не можеш да изчезнеш. Да не можеш да кажеш – еби го, подавам си оставката от тая работа и отивам на плажа да мисля кво ми се прави. Да не можеш да ти щъкне и след час да си на летището с две хиляди лева кеш и желание за седмица някъде по света, ако ще произволно. Или да продадеш нещо огромно и в същия ден с парите да си купиш някакво ново огромно друго нещо. Да не можеш да рискуваш почти всичко. Но от друга страна модела е доста гъвкав - може да изневеряваш, може да се разведеш – по статистически данни поне половината женени го правят. Децата остават обаче, с тях и коловоза. За повечето хора. Този коловоз се населява от щастливи хора, които си мислят, че коловоза няма алтернатива, както и от нещастни хора, които проклинат факта, че този коловоз им изглежда единствената опция.

Друг обичаен коловоз – на отричащия обвързването ерген/мома. Втори заден. „Аз съм си ОК и нямам нужда от никого“ разбира се е тъпотия – всеки има нужда от любов и грижа и компания. Но много хора са си напълно самодостатъчни в ежедневието – или поне нямат непосредствена нужда от партньор, валидиращ значимостта им ("някой ме харесва=аз съм ОК!"), за да се чувстват комфортно. Повърхностни връзки? До време – докато писне модела (също както отеснява „женения модел“ на половината женени). Но свободата да започваш, спираш, махаш се, заминаваш, връщаш се, мислиш, пиеш, работиш, почиваш  - по свое усмотрение – е на другата везна. Всъщност да си заедно с някого или да си без никого става навик – ако свикнеш в едната посока, трудно се променяш. А на втори Б глух коловоз ще срещнем тези, които решават да заместят хората с работа. Не че глухия коловоз е затънтена улица – напротив, може да бъде destination to greatness и да роди великолепни научни открития или феноменални мислители. Но е глух в смисъл на самотен и тих.

И така стигаме до Трети Комбиниран. Този коловоз се слива с другите два и блуждае между тях. Което е на пръв поглед невъзможно. Как можеш да се движиш понякога по ергенския коловоз ако имаш деца? Не ти ли прецаква свободията минаването на питомния семеен коловоз поне за малко?

Парадоксално или не, в този коловоз научих, че живеят по-голямата част от хората, включително всички с някакъв акъл в главата. Някои се придържат по-скоро близо до единия коловоз – живеят на семейни начала с мацка, но отказват следващата стъпка - или кривват от "правия път" символично, колкото да са сигурни, че могат, ако се наложи. Други държат на свободния имидж, но си имат постоянен „friend”, който се скъпят да нарекат „boyfriend/girlfriend" или дори "husband/wife”, но това е чиста проформа.  Ама трети коловозите за нищо ги нямат, бах ги!

Да вдигнем тост (с безалкохолно, за тези от Първи Главен) за един по-гъвкав живот, в който всички сме отявлено, прозрачно и открито на трети коловоз, без това да компрометира това зависимите от нас да отраснат с първостепенна грижа. 

M-F. 

p.s. special shout-out to my homie and bulletin writing co-partner Teresa, who's appearance in this area indirectly inspired me to put this piece together.