Transitions (The Benevolent Gaps)
(p.s. second edit of this blog entry)

As I might have mentioned previously, we observe these days a multitude of gaps, or in other words pauses (we could call them "manypauses" haha, ha, h...hmmm).

Let me slap you with a few examples:

The May/June Insect vs. Weather Gap:
The pause during late spring/ early summer when the insects have not yet come in, but it's warm. It's a blessed month or so of sleeping with the window open, without any Raid device engaged. Let those little bastards never grow up (but they will). There is just the occasional molets (moth) flying around your room innocently (seriously, is there an easier animal to kill??)

Early Evening Gap No. 1:
Staying on the topic of insects, when they do eventually populate happily our summer surroundings, have you noticed that half an hour before the sun is about to go down, all flies, bees and such end the day shift and go back to whenever the hell they crash for the night. Or maybe they hit the bars early, like the English, who the hell knows (and cares...). And then the mosquitoes come out - but there is a gap of approximately an hour (let's say 6.30 to 7.30pm) - usually very suitable for one last menta, a series of absinthe shots or one last dip in the Black sea ocean. Ah, what a blessed respite!

Early Evening Gap No. 2:
Accidentally or not, the same pattern occurs in the shift of the Bulgarian traffic police (KAT). The daytime shift patrols all intersections, carefully guarding society against degenerates talking on mobile phones and in the process generating some extra family-fund revenue out of no-seat-belt-ers. The next shift is the night shift - the cops staking out alcohol offenders. They, however, again, come out a bit later in the evening, well after the day shift has consumed two rakias, beaten the wife a couple of times already and is snoring halfway through the Slavi show. I will leave the associations between traffic policemen and mosquitoes to you.

But let's think bigger and get more personal at the same time!:

Wake-up-still-drunk-Hangover-Gap
You have probably noticed that if you wake up just a few hours after a severe drinking escapade and you have to venture immediately into serious activity (I can think of no other reason why you would wake up under those circumstances in the first place) your hangover gets postponed automatically for a while, and you enjoy something close to your former state of intoxicated oblivion for a few precious hours. This is the time when the atypically-friendly jokes to your colleagues (whom you are otherwise nonchalant about) come out (to which jokes they laugh sympathetically, because the red eyes and the hoarse voice are a good giveaway).

The Getting-Dumped Eating Gap
We have all been dumped by girlfriends, haven't we (if you haven't, get the hell out of the blog and go get dumped, asshole!) Mysteriously, the breakup and subsequent mourning, self-questioning, drunk "i miss u" sms's and depression are linked to an ensuing gap in eating and weight loss (more proof of the key principle in life - vsiako zlo za dobro!). I'm surprised no expert has proposed this sort of development be caused intentionally for dieting purposes, yet? We could call it the Sorrow Diet - it's catchy!

The Graduation Social Gap
This one is dedicated to the freshmen alumni, the poor souls. Soon after graduation they realise the need to abandon the college lifestyle without being yet used to the at-work talk-to-the-colleagues lingo, namely: being expert on floor and bathroom tiles and all home renovation materials, costs, techniques; babies - what baby stores are good, what are the specs of a good baby carriage, how far in advance do we sign him/her up to kindergarten, etc; all this information discussed between colleagues with limited and distanced personal involvement as a rule. This gap in knowledge of the professional lingo is gradually overcome and the end result is a sad state of having all childhood enthusiasm, internal drive for fun with people and social sincerity drained out of you.

on that depressing note, we better (or bitter) end - m-f.

Fu*king and Punching*

* заглавие на книга от ТВ сериала Californication

--> Дейвид Духовни не е лош, всъщност.

(преди да се стартира четенето на този блок от блога, моля ви прочетете задължително Питбул поредицата на mean-ff. Какво е mean-off? Може би, mean-off, да си измислиш a4etivo nick за да не рискуваме тука неловкости?)

Intro: The kickoff of Summer is upon us. A large no-fly zone has been self-declared upon our city. What is a no-fly zone? It's a zone where there are no flies. Or bees, mosquitoes or any other insects. For now. This is not a geographical area, it is a time period in May and early June before the abovementioned insects grow up to be big and obvious. Now is when the insects are not yet working, happy or depressed, don't have hobbies, do not even exist in our world. When they are not yet sad insect losers - voted off the Insect Idol 2008, the poor bastards (speaking of bastards, check out Christiano?). It's a happy time for us humans, as we don't appreciate having some asshole-fly noise around our Sunday-snooze or some mosquito buzz us out of our sleep on those so-precious-in-terms-of-sleep weekday nights, so that we switch the bright light on, spend 10 minutes not finding HER (because when the light is on, the mosquito tucks away into the nightshade, the female motherfucker!), then we become drastically awake, switch the light off and nearly doze off but get reawakened just before falling back to sleep by our reactivated little hero friend. And no, the no-fly zone does not end when Pchelata returns from Holland...

Main part: But this is not about insects. It's about Sociability. It's about life facts at 30-something. Nothing too depressing or too happy, mind you. No dirty single-guy rooms full of underwear, empty and half-full bottles and shkembes lying around but at the same time no babies, parquet, task allocation and time-planning either. It's a 1 megapixel photo - a bit outdated and oldfashioned, gives you the idea but not the details, chicks don't like it but you do, because you know what's goin' on in there...

There goes Mr. Thursday. An elegant lad in a fedora and a brown pilot leather jacket. No, it ain't Indiana Jones, it's Mr. Thursday. Main difference between Mr. Thursday and Indiana Jones is that Mr. Thursday has nothing to do with Indiana Jones in any aspect imaginable. Mr. Thursday is laying low before the weekend. The party side of Indiana Jones has never been exposed to us by his creators, but I imagine he does not lay low on Thursdays, right, wouldn't you say!? That would be so-un-Indianajones-ey! It's a position very well liked and respected by Mr. Thursday. He sits there with a pair of WWII binoculars and observes the fun from a mold of distant solitude. It's a solid excuse for doing what he prefers - which can be best described as "not doing what he prefers". Give him a multiple-choice test. He'll tell ya...

The silver lining is professional, as always: a 12 bottle row of the favorite brand. This system of bricks, laid out to fit the cast of the needy professional eye. I prefer this type of advertising push, says Everyone when looking upon those relative beauties of a job well done...

Speaking of beauties, the new bed is fantastic. It's a Grand Haven for me and my (hopefully lady) friends. There are not that many of them, but they are all welcome, and I don't mean this in a promiscuous way at all. Even if a guy can be deemed promiscuous nowadays, that certainly cannot be perceived to mean me. The only problem is that I still haven't bought that new bed, but I will.

Conclusion: This blog entry is total shite. I am suffering from the Surfer disease - I want to get into the water, but at the same time not really. Someone bitch-slap me, take away my Hennessy FDC and let's go hiking. Or canoeing. Or let's go on a train ride to nowhere in particular.

Btw, speaking of trains, here's the latest proof of the key pillar of all theories: Vsiako Zlo za Dobro (Every Evil exchanged for Good, is that the proper translation?): I got my license taken away for a couple of months. Ever since I've been driving in the daytime, but very carefully, with the seatbelt and all. After this while it seems to me that I am becoming accustomed to not making infractions which habit might stick afterwards....so that's one good thing? Another one: by not having the car on inter-city routes I got to rediscover my favorite means of transportation: The Public (train or bus). The key advantages of using the public intercity transportation are that you can sit back with a couple of beers, power up the mp3 player and watch Nature outside the window; so it's Nature, you and your thoughts (barring the unpleasant Gotse Delchev asshole with his knee in your backseat). The only care you have is to time the peeing series in mind of the bus stop schedule, other than that, it's a time when you can hook up with yourself and actually figure out some ideas...

ae stiga tolkoz! m-f

** kudos to blogger for the auto save of drafts - if it wasn't for this, my clumsy fingers would have lost this mona lisa of a piece forever to humanity!

ПИТБУЛ
по действителен случай
втора част

Кора сякаш беше забравила напълно за удара – въртеше се енергично около колата, и душеше следите, оставени от местните кучета. В един момент обаче вдигна нос към строежа и наостри уши. От тъмнината, между купищата строителни материали, към нас се насочи с неуверена походка мъжка фигура.

„Станче, ти ли си? К’во става бре?”

Под розово-жълтата светлина на уличната лампа към нас се присъедини рошав, брадясал чичка на поне две-три големи. Лелята му обясни ситуацията и той кимна, почти без да ни погледне.

„Айде, оттук ще минем, напряко е,” поведе ни той. Бързо се натоварихме обратно в колата, защото чичката вече изчезваше зад строежа. След 20 метра стигнахме висок бордюр, и на населението на задната седалка му се наложи да се изсипе отново навън. Кито качи колата върху чакълеста площадка, и се качихме отново. След десетина метра трябваше пак да слезем, за да слезе и колата - от площадката, през високия бордюр към отсрещната улица. Натоварихме се отново, потеглихме, и почти веднага спряхме отново пред къщата на лелята, двора и раздиращото се от лай куче. „Напрякото” на чичката ни отне, с качванията и слизанията от колата, почти двойно време.

Тесните стълби към втория етаж и ветеринарния кабинет, бяха осеяни с тенджери и пластмасови шишета с разсадени цветя. Чичката мърмореше нещо неразбираемо, докато отключваше заветната врата. Най-сетне бяхме стигнали мястото, търсено повече от час. И така, може би единственият денонощен - но с уговорки - ветеринарен кабинет в радиус от километър, се оказа тясна стаичка с излъчване на килер, с излющено зелено дюшеме, и стени, облицовани преди поне трийсетина години в мръсни бели плочки. Рафтовете, както и единствения плот за третиране на животни, бяха покрити, очевидно наскоро, с пластмасово фолио в мраморни шарки. Половината от тях бяха отрупани с армия от шишета – най-вече от препарати за миене на съдове и под, сега обаче пълни с мистериозни тинктури. Другата половина бе заета от стари, стари книги – предимно българска възрожденска литература. Чичката светна премигваща неонова лампа, а всички се натъпкахме в стаята. Затворихме вратата, за да не побягне Кора, и за първи път чичката ми лъхна неоспоримо на твърд алкохол.

„Дай я сега тука, дръж я да видим,” кимна той към собственика. Момчето стегна каишката на Кора, а чичката я сграбчи здраво за главата. „Значи сега: първо проверяваме очите. Ако са бели и чисти – добре. Ако имат розово около зениците – не е добре” - той разтвори клепачите на Кора, която стоеше послушна. „Бели са!” – заключи победоносно доктора. „След това трябва да обърнем внимание на венците: ако са розови – добре, ако не са розови, а сини – не е добре! И...розови са! Много добре!” Лекцията му беше заучена и показна, но въпреки, че осъзнавах това, очаквах с огромен интерес всяка следваща дума в нея - както и всеки следващ завой в тази толкова интересна вечер . Погледнах към Нина – и нейното лице беше озарено от доволна почуда. „Май ше имате късмет, май леко ше се разминеееем,” вървеше към диагноза доктора. Той отиде до един от рафтовете и отвори шише - опаковка от незнайно какво, сега пълно с гъста зелена течност.

„От тоя мехлем сега ше му сложа, и ше тряя да бием инжекции следващите три дни, по една на ден.” Чичката кимна към момчето да държи още по-здраво Кора. След като двамата я стиснаха с все сили между краката си, започна да маже с мазолестия си пръст дебели слоеве от зелената тинктура по продължение на резките върху главата на кучето. Докторът довърши главата, прегледа с леко пийналия си, но неизменно професионален поглед цялото й тяло, и важно-важно мацна и някаква невидима рана върху предната лява лапа. „Аз ше ви отлея малко да имате да си го мажете, ама утре тряя непременно да дойдете да бием инжекцията!”

„Да, да...” кимна неубедено момчето.

„Колко ще струва прегледа?” попита накрая и Кито.

„Ами колко – десет лева.” Кито бръкна в джоба си без колебание. Чичката май не беше очаквал да измъкне такава победа, и се впусна в дълги обяснения как тази година щерката е абитуриентка, и пари ше тряя да се събират и хич не е лесно. Вече се бяхме засмъквали надолу по стълбите, доволни от хепиенда, когато Кора чу кучето в двора и побесня така, както само един питбул може. Момчето я удържаше с огромни усилия, докато тя се мяташе по оградата, насичаше нощта с бесни излайвания, а от устата й хвърчаха тежки лиги. Зелената тинктура определено я беше излекувала. Нямаше как да се чуем, камо ли да си вземем довиждане с доктора и лелята, затова им махнахме и благодарихме през рамо, и наскачахме бързо в колата. Вътре лаят на Кора звучеше още по-тежко и заплашително. Опитвах се въобще да не се движа. Кито подкара бързо, и след три минути спря отново до светофара, откъдето започна всичко. Момчето успя най-накрая да поуспокои Кора. Нина се обърна назад.

„Хайде да ни дадете телефона си, да звъннем да питаме как е кучето...”

„Може и да излезем да пием по едно кафе, да се видим в центъра,” предложи Кито.

За първи път тази вечер, момчето се оживи.

„Ами да, аз много ще се радвам!” Нина записа телефона му. „Само дайте да го направим в събота, след два, че съм на работа. Ако искате, аз ще ви звънна!”

Изведнъж той изглеждаше толкова радостен и ентусиазиран, че очевидно не му се слизаше от колата. Всички помълчахме, малко неловко, но все пак облекчени, уморени, с празни глави. Накрая момчето тръгна да излиза, малко с нежелание. Спря се на вратата.

„Ами хайде – чао, и до събота, нали?”

„Чао и лека вечер! Чао, Кора!”

„Вие ще звъннете, нали?” Кимнахме му и той изчезна в нощта.

Тримата вътре се спогледахме.

„Браво!” - каза Кито, и потегли.

Никой не каза нищо, докато не стигнахме до центъра.

mean-off

Кривия Зъб на Баба Пепа


(много скоро ще открием, че този пост няма абсолютно общо със заглавието, но, все пак, живеем в ера на комерс и трябва да печелим читателското внимание със всякакви неморални способи)





Вече не ги правят песните като едно време. Едно време и хип хопа беше хип хоп, а не едни клатещи се малки негърчета с шапки, които трябва да харесваш, защото Фифти им се мерка в клипа. Едно време негрите от хип хоп клиповете те боксираха от телевизора, а глезенчето заиграваше. Едновремешните негри, образно казано, биха фанали сегашните и биха им го нашили непрощаващо. Облекли ми потници на Ню Йорк Никс, все едно знаят за какво иде реч. Когато Джон Старкс забиваше с една ръка през Джордан 93-та, те са яли Кептън Крънч със стафиди и хлебарки в гетото в Нюърк и са чакали биг мама да се прибере с уелфеър чека...


И рока не е рок. Рока (рокът? -бел. авт.) беше светоопределящ, беше чувствен, беше гласа на Еди Ведър. Сега е басов, мощен, гръмък. Ако искам бас и мощ, щях да слушам метъл, дагое! Намали волумето и ходи да си пишеш домашните, рокмене, че мама ше дърпа ушите! А Еди ходи по концерти с къса коса, жена и средна класа, улегнал, ужас!

И жените не са жени. Едно време какви жени имаше - мечти. Като Лили от 4-7 клас. Гледаш я в час по рисуване пет минути и след това цяла лятна ваканция си представяш как я спасяваш от разни минотаври (бел. авт. - сори, минов, нищо общо няма термина с тебе) и как тя се влюбва неизбежно в теб, за да живеете влюбено завинаги, без да става дума за никакви пранета, пари, пелени, командировки и съмнения. Като Диди от 8ми клас, която слушаше Депеш, за да порастне да води след тва некви класации. Ей заради такива жени се раждат новите Дейв Геън-овци. А сега жените са реалност. Не че е лошо, но е по-трудно...

И шоколадовите яйца не са каквото бяха. Тогава бяха един път годишно - един триумф на твоето семейство над Системата, едно бягство към капитализма чрез Кореком. Сега са един план за ръст, таргети за дистрибуция и преговори с бензиностанции.

И футбола не е футбол. Преди беше посредствен и сив българския футбол, но ние си го знаехме като такъв. Сега си е същия, но ние вече знаем английския по диемата и по някаква причина искаме такова. А преди как се радвахме като приберем от мач без да са ни джобили батковците (а сега Батков дори не иска да ни джоби, а напротив - ние харчим от парите му като замерваме бедни и нещастни словаци със снежни топки в пристъп на махмурлук).

Абе изобщо нещата отиват по дяволите, джанъм! Аз съм стареца без зъби, седнал на тухла четворка на Побит Камък, Трънско. До лявата ми ръка зелено шише ракия, до дясната ми ръка задръстена хармоника. Слушам нещо западно (дъфи - уоруик авеню например) на касетофона, който помияра ми Шаро държи в зъби (а на каишката му пакетче с нови батерии). Гледам слънцето с изгарящ поглед. Искам да се спаси света, ама той не иска. Хората са тръгнали всеки в различна посока, но света не е достатъчно голям, за да се движи всеки в различна посока и да се дистанцира, колкото му се иска. Само китайците като ги наредиш и направиш равнис напред и равнис наляво ще има сгъч. Така че ние ще се гушкаме с теб, приятелю, занапред. Затова по-добре не се крий във фейсбука, а излез да пием по един малък сингъл малц и да поговорим. м-ф.

ПИТБУЛ
по действителен случай
първа част

След 15-часовия снимачен ден лекото подрусване на колата ме унесе бързо. Отпред Нина мърмореше уморено, а Кито – един от актьорите, който се съгласи да ни метне до центъра, пушеше и ръкомахаше, докато въртеше волана с една ръка. Бяхме се метнали на зелената вълна от светофари, и поразчуканият кадет бе набрал скорост. В средата на третото кръстовище сякаш ударихме някаква дупка, и това ме изтръгна от дрямката. По-късно си дадох сметка, че всъщност първият звук, който си спомням, беше преглътнатото възклицание на Нина. Кито наби спирачки и кадетът закова от другата страна на кръстовището.

“Лелее, тва кученце ли беше!” – преглътна ужасено Кито. “Ударихме ли го? Ударихме ли го?”

“Ударихме го!” – Нина се озърташе като луда назад, изправена в седалката.

Обърнах се. Кучето лежеше под светофара, а някой бе приклекнал до него и се опитваше да го вдигне на крака. Не беше огромно куче, но определено имаше масивно, тежко тяло. Кито превключи на задна и прекоси обратно кръстовището. И тримата изскочихме навън. Кучето беше тъмносив питбул, вече изправено на поразтрепераните си крака, замаяно и вцепенено върху тротоара. Човекът, който се опитваше да го свести, бе собственикът му – младо, дребно, някак свито момче, което се суетеше около него, опипваше главата му. Светофара се смени и отблясъците се отразиха в няколко тъмни, кървави резки по ръбестото теме на кучето.

“Кво стана? Как е кученцето?” – очите на Нина шареха по тялото на животното, стрелнаха се към собственика, а после спряха въпросително върху Кито. Той караше, и отговорността беше предимно негова, макар че всички се чувствахме виновни.

“Леле, леле, ква беля направихме...Ама въобще не го видях!” Кито беше много притеснен, търсеше подкрепа на думите си и в моите очи.

Момчето най-накрая се увери, че кучето е сякаш добре, и вдигна поглед към нас.

“То аз съм си виновен. Изпуснах я, и тя като хукна през улицата...Кора, как си бе, мойто момиче?”

Бяхме ударили не дупка, а женски питбул, с около 80 км/час. Кора стоеше с наведена глава, и се оглеждаше боязливо наоколо, като движеше само очите си. Опашката й висеше, замръзнала. Кървавите бразди между късите й уши сега проблясваха в червено. От току-що спрелия на светофара голф се измъкна местен гъзар, който бе видял ситуацията отдалеч.

“Как е животинчето? Гледам, стои си на краката?”

“Абе въобще не го видях! На зелено си минах, нали? Ама как така изскочи, нямаше как да спра...” Кито не можеше да спре да говори. Приклекна до кучето, помилва го внимателно.

“Абе май се посъвзе, наред ще е май,” се престраших да изкажа мнение. Кора вече се оглеждаше с по-голямо любопитство, душеше ръцете на стопанина си, а езикът й увисна здравословно навън.

“Окей е, окей, нищо й няма,” каза момчето. “Тя има здрава глава.”

“Не, не, трябва да намерим ветеринар да я види!” – Кито бе вече видимо облекчен и изпълнен с решимост да направи всичко правилно, а не да се измъкне по терлици.

Аз и Нина бяхме на същото мнение, вече по-спокойни и обединени от порива към хепиенд. Гъзарят ни обясни къде да търсим денонощен ветеринар, а Кора и момчето се качиха при мен на задната седалка. Усетих рязко, че кучето мирише силно и неприятно, сигурно беше в овулация или нещо такова. Поне засега изглеждаше кротка, и търсеше единствено човешка близост – притискаше се към момчето, към мен, облягаше глава на лапите си, изскимтяваше и се изправяше, за да се огледа тревожно. Нямах друг избор, освен да я приема, и внимателно, с леко свито сърце, да я милвам по гърба, като внимавах да не докосна сцепената й глава. На другия ден открих, че гърбът на светлосиньото ми зимно яке беше покрит с провлачени кървави петънца. Кито въртеше енергично волана из разни затънтени улички, като си мърмореше под носа инструкциите на гъзаря. На предната седална Нина, която имаше огромен страх точно от питбули, извърташе състрадателни, но и притеснени очи назад към нашата странна тройка. Кора изскимтя.

“Май тука трябваше вляво. Вляво ли каза момчето с голфа? Нали някъде преди бензиностанцията?”

Кито определено не знаеше къде се намира, но не отпускаше газта. Единствено момчето можеше да ни ориентира, но той се държеше странно – не изглеждаше притеснен за кучето, а сякаш му бе неудобно, че сме попаднали в тази ситуация. Имах чувството, че вътрешно си задаваше въпроса дали имахме намерение да платим на ветеринарния лекар, или ще трябва да се бръкне той самия. От друга страна, по някакъв начин цялата случка май му беше интересна. В общи линии, и аз бях на неговата вълна.

Някак предвидимо, денонощния ветеринарен кабинет, който открихме след 15-минутно лутане из най-затънтените и изкъртени улички на Надежда, беше затворен. Кито, Нина и аз питахме за упътване всяка жива душа, която откривахме в тъмнината – група пийнали тийнейджъри, които пееха на висок глас накаква чалга, чичка, който мъкнеше мистериозни щайги. Млада жена се скри подтичвайки зад тъмен ъгъл, уплашена от развълнувания и вече леко изнервен глас на Кито, който й подвикна от отсрещния тротоар. Късметът ни излезе накрая, и един циганин – последният човек, който очаквах да ползва услугите на кучешки ветеринар, ни насочи към “бялата къща ей-там след кръчмата”. Паркирахме пред нея, и аз се изсипах бързо и облекчено навън. Миризмата на кучето ме задушаваше, а и да прекараш половин час прегърнат с ранен питбул в тясна кола леко ме смущаваше.

Вратите на колата се затръшнаха, а в двора на бялата къща шарено непородисто куче вече се скъсваше от лай. Кора или все още бе замаяна, или бе едно много възпитано куче, защото не му обърна никакво внимание – засега. Лаят все пак даде резултат – от къщата излезе дебела леля, която започна ядосано да шътка на разбеснелия се пазач.

“Ами няма го доктора, той тука горе е през деня само, ама ще ви обясня...”

Лелята се впусна в упътвания – много лесно било, ей там зад големите блокове, надолу по улицата, дясно, ляво, пак вляво и там един строеж...С Кито и Нина се спогледахме обезверени – дотук хич не ни беше вървяло със среднощното лутане из гетата на крайния квартал. В крайна сметка лелята реши да дойде с нас. Сега вече на задната седалка бяхме четирима – Кора трябваше уж да седи мирно в багажника на комбито, но тя напористо премяташе мускулестото си тяло ту между лелята и момчето, ту между лелята и мен, докато накрая не се укроти, просната напреки върху скута ми. Вече бях дори посвикнал с миризмата й. След още седем завоя и осем кратки отсечки паркирахме пред някакъв строеж.

“Ей тука е Кирето, само трябва по-силничко да го викнеме, че то не се чува много добре.” Лелята навлезе леко в строежа. “Кире, Кирее!”

“Кирее!” - включи се и Кито. Неговият ентусиазъм все още беше на ниво.

Спогледах се с Нина.

“Киреееее! Кире!” – гласовете ни откънтяха в нощта, а ехото върна смесица от кучешки излайвания.

следва продължение

mean-off

бързолетi

Едни по-едрички, така, лястовички...и даже май по-бързички. Много е вероятно всъщност да не сте ги виждали въобще - толкова са бързи. Оттам и името. Та така, дотук три изречения, без които можехме да минем. Току-що забелязах, че под стряхата на прозореца към Патриарха са се заселили семейство бързолети. Семейството фийчърс трима възрастни, а не както при хората - обикновено по двама, поне официално. Точната конфигурация мъже/жени в семейството бързолети не мога да я разгадая - и трите птичока са едни такива зеленикаво-кафяви отгоре и мътнобели отдолу. Между другото пищят много по-пронизително от лястовичките, милите животинчета малки. Но това сигурно се чува само ако живееш нависочко, долу по-други неща се чуват. Да си бързолет, мисля си, не е лошо - представи си, че си най-бързото същество в една огромна мрежа от каньони от сгради, през които можеш да си цепиш по цял ден, и да си казваш здрасти със слънцето. Абе направо благословена раса. Е, понякога може би не всичко е хепиенд - половината от най-високите прозорци на Първа Градска срещу нашта квартира са изпочупени и подплатени с черни найлони вместо стъкла. Може би някои завои или изстрелвания нагоре не са толкова лесни. Дори и да си бързолет...И така, от тази мисъл ми се прииска да си сипя една ракия, стана ми хубаво, и сложих точка - .
mean-off