Freak on a Лишей / Outcast
(Внимание! Тази възстановка е изключително песимистична!)

Освалдо Ардилес Мария Хименес Франко Де Ла Фамилия. Той имаше тооооолкова дълго име. Не го харесваше. Искаше да се казва като брат си, който се казваше Стефчо.

Ние Стефановци не познаваме. Не познаваме и Жоровци. Познаваме само ей тия четири стени вкъщи и четирите стени на офиса. И четирите стъкла на колата между офиса и вкъщи. Прозорците ни са телевизори, а мозъците ни се стесняват паралелно с ограничаването на пространството, което обитаваме. Зажаднели за приключения, ние бродим из едни и същи заведения, по едни и същи вили, по същите улици, басеини, планини, но не намираме удовлетворение. Срещаме се с нови хора, но те не ни стават вече приятели, а познати. Срещаме се с нови жени, но не можем да общуваме тъповато с тях, както преди. Говорим си с колегите на „колега”. Неусетно работата става все по-важна, докато стане по-важна от неработата. Гърчим се, за да имаме по-лесен живот, но това, което имаме е сигурност, а някой друг живее наистина комфортно, нагоре по веригата. Опитваме се да разбием ежедневието, но ни е страх да не се нарежем на парчетата. Почваме да си дупчим билети в трамвая. Почваме да отминаваме обидите и селенията, с нелепото извинение, че е под нивото ни да се занимаваме с неща, които са ни под нивото. Почваме да правим от онзи лош тип компромиси с принципи и те размиват нашата идентичност. Почваме да живуркаме. Почваме да се заслушваме в служебните разговори за дограми, плочки, майстори и бавачки. Почваме да планираме ходенето на гости у приятели. Почваме да си вкарваме рождените дни на близките хора в телефона, за да ни подсети аларма. Спираме да викаме и започваме да спорим аргументирано. Спираме да пием, пие ни се, но не можем, някакси. Натякването на роднините за женитби започва да идва в повече. Някой приятел, който преди 5 години сме го вадили на кирка изпод масата, започва да вади теории, че е време „да порастнем”. Други приятели от обкръжението и те „порастват” и започват да те затрупват с неща, които не ти се слушат, които са част от тяхното (вече изключително тясно, и несвързано с твоето) ежедневие. Когато скочиш в басеин с дрехи, те гледат разтревожено. Когато кажеш някоя простотия, те гледат снизходително. Чудиш се как да не станеш като тях, но пък и как да не изостанеш от естествения ход на времето. Почваш да четеш книги (пак) и да се занимаваш с щуротии, като фитнес програми и хранителни режими.

Нещо липсва. Трябва да се вземат мерки. Спешно. Предлагам следното:

1. Спешно посещение на първото избрано село. Прекарване на един уикенд сред напълно непознати хора, сред ракия, салата, физически труд и липса на хаус музика.

2. Незабавно напускане на работа и смяна на полето на работа изобщо. Човек може да си го позволи, ако стане толкова компетентен и ценен, че навсякъде ще се намери работа за него.
3. Незабавно изхвърляне на телевизора. По телевизията интересни са само мачовете, а тях можем да ги гледаме и по стадионите.

4. Упражнение за моментално повдигане на заспалия адреналин: мятяне яйца по минаващата агитка на ЦСКА под балкона, придружено с реплика по мегафона и последваща проба на силата на външната врата.

5. Незабавно заминаване за 1 година в чужбина. Цел – смиряване, контакти и виждане на свят, различен от твоя

6. Незабавно стартиране на 1 час фитнес дневно. За теб.

7. Писане на две писма с ясно-изразена гражданска позиция по наболели социални теми и изпращането им към БНТ (най-добре е да се адресират до Мира Добрева, за да си помечтае човек поне как ги чете и се къса от съчувствие и разбиране).

8. Една година живот без конкретни цели за постигане, само с идеята да е наистина пълноценна годината. Например: днес ще отида на фитнес не за да направя 50 коремни преси, а за да правя коремни преси и да се потя.

9. Незабавно стартиране на една календарна седмица напълно-несериозно отношение към всичко, освен нещата от жизнено значение (любовта, Левски, бялата тоалетна хартия и затварянето правилно на вратите на маршрутките).

10. Недвусмислено обяснение в любов.

Е, не всичко зависи от тебе само, вярно е. А редът, естествено, не е последователен. Дори е непоследователен. Снощи за малко да осъществя точка 4, откри се възможност, но се смилих над Минов, защото при всеки сблъсък с властта той го отнася, горкия.

Бих препоръчал да се поставят някакви SMART цели да се сбъднат едиколко си точки в едикакъв си срок, ама точка 8 ми забранява! Абе за начало една от тези точки стига! Питайте ме като ме видите докъде съм стигнал... m-f (lvnh)

lavinho.com presenta:

Митко и Тримата Хипопотами
Pre-More Intro 07

Трендафил Канемска беше единствения журналист, който някога изобщо разбираше от Билярд. Как успяваше? Седеше в тъмната част на залите за билярд с диктофон и си шепнеше записки (или шепненки, по-скоро, нали). Светлината от над масите огряваше един Зоро-вски процеп само върху очите му в тъмните сенки, от който чат-пат беше видно, че изпада в едни такива зловещи усмивки, все едно ей сега е разгадал някоя тайна на играчите и е придобил власт над тях... И то точно така си беше....

Емо Петков беше кондуктор на малък Френски Бус. Качихме се всички, той наду свирката, и поехме по следите на Шлифера на Леонардо. Онзи сивият, Венжанса. Емо имаше малка френска квадратна шапка, която му отиваше. И на нас ни отиваше да зяпаме през прозореца на буса, докато минава покрай шата, поля с Пино Ноар и Гренаж, доматки, моцарела на колчета, селяни по барети и стачкуващи трактористи и да ни се развяват буйните гриви. Слънцето напече, ние почнахме да примижваме благо, като едни дебели котараци, опънали се покрай разгорялата се камина. Изведнъж кефа ни се срути, щот пропаднахме в яма. Дими, който беше шофер, отлепи недоволно устни от бутилката Памперо, която беше надигнал, отвори очи, забърса френски мустачки, каза нещо като: „меееерддд” и пак заспа. Пропадането на буса позволи на Марто Пазарджиев да го настигне задъхано, да се качи и да раздаде кроасани от една кошничка на първите двайсе седалки. Двайсе и първата седалка беше празна, или поне така изглеждаше, но изневиделица отиззад седалката се надигна Ноел Галахър и заби една китара върху Марто, докато Монкиса викаше „ааадската лудница, мейт!” изпод съседната седалка. Стреснахме се от тази агресия и се огледахме. На съседната поляна Чичо Неви в черен костюм тренираше тайквондо върху една покривка с фондю. На по-съседната Гълъба пиеше кафенце за 4 марки, а Санди Ривера му свиреше на уше на флейта. Жълтия ни гаден бус изведнъж излетя нагоре, привлечен от космическата реверсия, организирана от Ал Гор, който пренасочи магнитното поле на земята към Сатурн, за да спаси Пръстенът му, хис прешасссс! Отидохме на няколко хиляди метра височина, където се оплетохме в един кайт на начинаещ сърфист от къмпинг Корал и паднахме съсе буса на плажа. Отдавна-семейните си опънаха палатките, а ергените и те опънаха палатките, защото от северната част на плажа се появи на токчета Павката, маскиран като Кака Златка, победителката от Плеймейт 2007. Мъжете отидоха за дърва, жените отидоха за риба, Амзов отиде да снима. Гугъл Ърт показа аномалия, в командния център в Аризона джуджетата-хермафродити, които движеха нещата, зум-наха върху Корал, но мощен Руско-Турски радар (съвместно изпълнение от освободителната война през 1876та година) заглуши сигнала и отблъсна картината. От водата излязоха Денкиса и Коле, маскирани като Нептун и... Робин.... и раздадоха по един ай под на всички послушни сервита от къмпинга. Мостуна черпи всички медузи по малък Бушмилс и тръгна да ги обикаля за по наздравица на плиткото. Свечери се и лагерния огън дойде. Дойде и Арнолд Шварценегер, раздаде дъвки и стероиди за всички и почна да разказва Дългата История на пътуването му с бициклет от Грац до Ел Ей. На средата на разказа (ситуацията се развиваше някъде около Линц) се появи Адриано Челентано (Калото го докара с новото пежо от Влас, където Адриано беше акостирал върху кости от кефал с акустичната си китара и рибарската си лодка) и вкара малко романтично музикално оформление на разказа. Арнолд не го издържа дълго, вкара един прекъсващ приспивен шамар на Челентано, но в същото време от храстите се излетя Пърси, кучето на Пчелата, което гонеше летящо фрисби, и стъпка другаря Шварценегер. Някой запя испанско фланенко. След малко Макса изгря. Аз си тръгнах, не можах. Фанах за Созопол...имах работа. – m-f