Say goodbye to the world you THOUGHT you lived in
(в тази статия става въпрос само за мене, урааа!)

Bollocs! Хвани този филм и го изхвърли небрежно като една мексиканска карта за самоличност на границата („каааадееее сте тръгнали да ми флизате в Щатите беееее, оомбреееее!” – says the US Marshall-а на смяна). Захвърли всичко зад теб, с презрение. Намуси се и тръгни в слоу моушън напред, мрачен и надменен и лош. Нека всичко се рути зад теб и то в слоу моушън, да се сгромолясват сгради, да избухват пожари, докато ти все-така-мрачен-но-спокоен правиш една..... (пауза) .....две......(пауза)..... три крачки напред, като Брус Уилис-а на ситуацията....Батето се показва зад един фикус и ти подава партийна пура с печат, щрака дори и със Зипо-то, което му е подарък от Фидел за 40-годишнината. Саманта Фокс и Лайънъл Ричи се подават от едно мушкато и вдигат одобрително палци.

Живеем в трудни времена. Най-трудните и най-неясните. Преди се знаеше: врага е бай Тошо+Шенген+Масоните+Батето+Стоичков+Великите Сили. Сега виден враг няма, само ние сме. Сами сме. Хубаво де, ама нали трябва да има враг? Ами, ъъъ, амии, тогаваааа ..... ТИ си ми враг!! На ти сега! Извинявай, брат, ама имам нужда от враг, природата ми го диктува! Не искам да звуча ултимативно, ама се стягай да си ми противен и да живуркаме гадно заедно дълги години в леко дистанцирано неприятелство! Нека да ни е гадно ЗАЕДНО, ко ше каеш!? Ако не си навит, пак става, кой те пита, аз си те заплюх първи, така че - сорейшън...

Аман от тоя Съюз. Съюз, та Съюз! Преди беше Съветския, сега Европейския, непрекъсното трябва да се съобразяваме с някакви Съюзи. И от тях нищо хубаво не виждаме. Вече като чуя Съюз и се заключвам в гардероба. А баба ми има наглостта да ме пита кога ще се женя!? С този лош ПиАр на понятието Съюз, бабо, честно казано в момента индивидуалността и раздялата изглежда по-привлекателна. Шегувам се, разбира се, не ми обръщайте внимание...

Изтръпнах преди известно време, отма. Кога беше, не си спомням. Очите ми се избелиха, станаха като на онзи стария цар във втория Lord of the Rings. Омагьосан съм от злата магия на Нищото. Ако някой има анти-заклинанието, нека да бъде така добър да го каже, щото аз няма как да го подсетя или да си го поискам (все пак съм омагьосан, дагое, и последното нещо, което би трябвало да се очаква от мен, е инициативност!). Или чакате да стигна дъното, а воайори такива!? Чакайте, чакайте.... Ама от дъното човек като отскочи нагоре и ни мож го фана! Освен ако дъното не е от плочки, които пробиваш и падаш още по-надолу...Хмм...

Та, седях аз, като някаква безумна статуя на Себе си, на Градския площад. Около мен – 4-звезден хотел, пицария, кафе-сладкарница, павета, грозен паметник на местния герой и 18 момчета по жилетки и руси кичури, втренчени с мен, звънящи си един на друг по телефоните. Бяха ме накацали комари, големи като врабчета, единия дори май имаше рожден ден, щото един друг плащаше да му пее един микроскопичен Веселин Маринов. Дойде едно злобно малко джудже с едно още по-злобно и още по-малко Гестапо-пинчерче, и двамата почнаха да ме ритат по кокалчетата, кой колкото сила имаше (в интерес на истината, шутовете на пинчера дет се вика бяха като някво леко боцкане, но важното е, че умисъла не беше никак хубав). Стиснах зъби, защото не можех да се защитавам. Джуджето се умори, напсува ме на баварски, изхрачи се върху колянната ми капачка и дръпна пинчера на север. Втори на аудиенция се яви Евгени Минчев. Снима се с мен, каза, че ме е виждал в някой самолет, не си спомня кой, и организира парти на местния хай лайф зад мен. Стана нощ. Всички изчезнаха да спят. От нищото (представям си го като някви храсти) изникна Джак от Лост, направи ми превръзка на капачката. Дойде доктор Венци Даскалов от Университета, махна ми превръзката на капачката, даде ми два ефизола и ми написа направление за НАТФИЗ. Дойде Силвестър Сталоун, все стотинките на Венци Даскалов, удари му два шамара, удари ми и на мен два профилактични шамара, опита се да ми земе стотинките, не стана (щото нямах), качи се в един паркиран-наблизо танк Т72, гръмна по кафе-сладкарницата три пъти, не уцели нищо и си тръгна ни лук ял, ни лук мирисал. (Интересен идиом е това – ако миришеш редовно лук, означава, че си отговорен??)

Стана ми студено и гладно. На всичкото отгоре дойде областния управител, сапуниса ме отгоре до долу с помощта на една мистрия и едно момиче на късмет. Остави ме да съхна, разби едно шампанско в ташаците ми (а те само изглеждаха каменни). След минута дойде и пожарната, която изми сапуна със студена вода с маркучи отдалече. Ефизола започна да действа и гърлото ми почна да пари, докато останалата част на тялото зъзнеше. След още минута умрях от противоречие.....

...попаднах в Рая.....бяхме аз, момиче, шефчетата на Гугъл и Вазов, в една чакалня. След няма и 4 минути дойдоха едни в червени униформи с рога и извлякоха шефчетата на Гугъл от чакалнята, въпреки тяхната воля. Извиниха се на нас, останалите, за ашибката, и раздадоха по един Киндер Сюрприз (в моя нямаше нищо изненадващо, само шоколад и играчка...). Останахме трима. Вазов четеше нещо на Ботев. Аз гледах „Тя и Той”. Ние двамата с момичето се оглеждахме неловко и срамежливо. Тамън започнах да я заглеждам и по ненадейно стария Вазов се наведе и прошепна нещо на ухото на момичето. Аз го погледнах криво – все пак, Вазов ли е къв е, в известен смисъл се очертава конкуренция в тази неясна ситуация. Момичето се усмихна на това, което чу, усмихна се на Вазов, усмихна се и на мен (е тва па защо?), стана и влезе през една врата. Изпаднах в недоумение, а и не помагаше и факта, че Вазов изглеждаще някакси самодоволен....Намръщих се и се загледах надолу в пода.

Така почти изпуснах най-важното...

Take a bow
(More-Honors Weekend Blgrad 2007)

Прескачах малките оградки на големите дворове на жителите на Мурсалево. Гонеше ме Онва. Тичахме според възможностите си, и То и аз. Беше като един вид бягане с препятствия, само не на писта, а на трева, счупена местност и както се вика, там (абе знам как се вика, ама използвам литературния похват „престорена симплификация”). Тишина, само задъхано дишане и напрежение и чести стъпки, равномерни. То беше на метри зад мен, но не скъсяваше дистанцията. Нито пък аз я увеличавах.. Очакваше се от всички, затаили дъх пред ТВ приемниците, да се спъна на някоя от оградите, да си закача връзката на обувката, като Левски, но не се случваше. Между другото, последната мисъл на Левски, реално погледнато, вероятно не е била: „Умирам, но мойто дело продължава!”, а по-скоро: „Дееа маа му, тряаше да си взема от ония по-скъпите, но по-здравите връзки, вместо тия китайските!”. Нe че нещо имаме против Левски, уф, напротив, той номер едно си остава завинаги и така ще бъде...

Има някои преживявания, които докато се случват са ти интересни, но не се замисляш. Обаче като погледнеш назад към тях след няколко дни и осъзнаваш, че няма да ги забравиш...

Празни бутилки сме наредили на рафта вкъщи, прашасват. Повечето време седим вкъщи, гледаме ги как разцъфват. С просто око не се вижда, но ако го снимаш и забързаш х 2000 пъти май се вижда нещо (?) Красиво е, но изключително тъпо и пасивно. Но когато успеем да избягаме, да се спасим, тогава какво имаме? Тогава имаме Супернова. Изненада. Еми дойдохме, ама ся кво? Аааа, чакай малко, тук е различно, как можах да забравя! Фрешмани тичат наоколо и се хилят, всичките искат нещо да ти кажат, всичките са приятелски настроени. Диджея и той се усмихва и сваля старата гадна игла да скрибуца на правилното място, пущината. Камерата около нас се върти на 360 градуса, около нашата физиономия, която не се променя, защото е застинала в изумление и забрава. Ние отиваме с колата, връщаме се с колата, а между двете има само музика, слънце, бири, радост и регенерация. И умора, и хотел. Преобличаме се по три пъти на ден, кое сложихме къде, не се знае, а и честно казано, няма никакво значение. Паспортът е под леглото, чашите са в багажника, едната обувка е в Скапто, другата в тоалетната на Ъндъра, братчеда е някъде из града, щъка и той щастлив. Доволни сме, а и нещата в добри ръце. Топчето за понг се търкаля по земята, докато ние се мъчим и мучим. Трохи падат от масата, докато вадим за сметката. Влачим се от масата до столчето до големия бар до диваните до пейките. Мръщим се сутрин, прекаляваме следобед, апогействаме привечер и заспиваме Във Клуба. Пием по едно шампанско в чест на победата, или по-скоро в чест на това, че нещата са окей, да кидс ар олрайт..

Благоевград е няква микросистема. Успява да изолира някои неща вътре в себе си, други неща изолира извън себе си. Разхождаме по главната и почти всичко е точно. Блъфираме, че сме на 20. Ветрец плющи по сутрешния...ъъъ....обедния вестник. Лутаме се между заведенията, Мръсното, хотела, Скапто, Метро, рибарниците, туршиите, люляците и Волга. Събуждаме се на странни места, но сме верни на себе си и на хората, които обичаме. Никой не търси нищо от нас. Никой не чака да се обадим, както сме обещали, когато сме се уговорили, както трябвало, а просто нещата се случват така, както те решат и това е прекрасно. Всички приказки нямат никакво значение, след като бъдат изговорени, завъртат брояча, падаш драматично на бейзбола и се клонираш в няколко витаминозно-захранвани дюда с оранжеви фанелки, недоспали или прекалено-спали, слънчасали, с мускулна треска, моравина от удар от гард в бъбреците, неплатена сметка някъде долу и горещ дъх.

Обичам ги тия с оранжевите фанелки. Те се борят за същото нещо като и аз. И успяват не по-лошо, кво говориш, много по-добри са!

*ментал ноут – следващия път в Благо, всеки път, масаж долу в СПА-то. Best value for money ever.

(IZVYN) LONDON PART 16

tochno predi sedmica chakaneto svyrshi...hvanah piccadilly line do kings cross, kydeto prekarah chas v ogromnata chakalnja s ogromen monitor na skynews, i nabljudavah all the pretty people...stila na zhenite v london me kefi, makar che izglezhda sjakash vsichki se oblichat ednakvo; pone ne sa ljubimite mi bg leopardovi minijupi...vlakyt pytuva ot london do leeds kym dva chasa i polovina, no beshe tymno, ta ne vidjah nishto. na vryshtane se okaza che njama i koi znae kakvo za gledane - pejzazhyt v bg e tolkova po-krasiv...na garata v leeds osyznah che e petyk vecher - beshe pylno s pijani teens, koito chakaha svoite prijateli - syshto pijani teens, da se domyknat ot blizkite gradove, makar che ne znam nakyde poveche iskat da se napivat...v anglija vyobshte v petyk kym 5-6 vecherta zapochva da se nosi aromata na sledobedna zakuska, poljana s 5 pints ili 3 vodki, i podnesena nebrezhno vyrhu trotoara za vseobshto polzvane...dari i ian me chakaha s lazanja i peshterska...na gosti im beshe edin ot prijatelite na ian - ed, koito go davashe dosta veselo i vse pitashe koga shte hodim na disko...posle razbrah, che predi shest meseca zhena mu go napusnala i sega zhivee s nov myzh, s koito otiva na romantichna vecher vyv francija, ta na drugija den ed trjabvashe da pytuva obratno na jug i da se grizhi za dyshterja si...tova njakak si objasni veselostta...ed mislja se dyrzheshe dosta po myzhki po otnoshenie na tozi zhiteiski shamar, oshte poveche sled kato beshe na gosti na prjasno semeinite i ochevidno vljubeni dari i ian...mda...ed e edin ot tija anglichani, osoben tip, koito izglezhda gotov da izpie tri bychvi i da se veseli bez da mu misli, no v syshtoto vreme e dostatychno inteligenten, za da komentira politicheskata situacija v sveta ei taka, na bazata na chisto vyzmushtenie, bez da se iztykva, no i njakak dylboko...nakara me da se zamislja - predi dve sedmici tuk nai-goljamata blagotvoritelna iniciativa za godinata - Comic Relief (den v koito vseki pone malko izvesten anglichanin se izbiva da se pravi na pylen debil on national tv) - sybra 40 miliona paunda, nov nacionalen rekord...parite otivat za razni kauzi tuk po ostrova, kakto i za global warming i africa...v syshtoto vreme US dyrvjat voennija si bjudjet do takava stepen, che za tjah 40 miliona=dve raketi v zaliva - primerno 1/5 ot dnevnata doza sreshtu insurgents...a tuka 60 miliona mishki se prehlasvat kolko sa silni kato reshat da blagotvorjat. tyzhno.

vseki ot trite mi dni v leeds pravihme po edno malko pyteshestvie v slednija red:

day one - bolton abbey...mnogo krasiv park v okolnostite na leeds, s edno sruteno abatstvo, nai-jakija sladoled, koito sym jal ot dete, reka, kojato presichash po edna redica ot pravoygylni kamyni (edin v sredata lipsva za po-goljama trypka), edin ton zabavni kucheta, edin chichko, koito igraeshe sys sina si - 8-godishen primerno - futbol, beshe go slozhil na vratata i go razkatavashe bezmilostno, mnogo snimki i plantacija ot div chesyn

day two - epichen! spiritual journey do liverpool. i nai-veche anfield. ne mozhah da vljaza v samija stadion, sigurno zaradi njakvi japonski turisti, rezervirali celija den, no zatova pyk prekarahme njakolko chasa v muzeja na liverpool. tochno v tozi den bjaha izvadili Kupata na Evropeiskite Shampioni, Originalnata, Tochno Tazi, Kojato Stevie G Vdigna v Istanbul, i se snimahme s neja. az nakraja byrzo se navedoh i blagogoveino ja celunah, na koeto ohranata kaza "ne mozhe da se celuva kupata", na koeto az pobedonosno otgovorih "az veche ja celunah". taka che, mili bylgarski devoiki, mozhe spokoino da se naredite na opashka pred kymping koral kym 1-vi avgust, za da celunete choveka, celunal kupata, nali, taka de...posle djitkahme po albert dock, az se oglezhdah za njakoi ot igrachite, ama te imaha trenirovka mai v syshtoto vreme...liverpool ne e koi znae kolko krasiv i neverojaten grad, okolnostite na anfield dori mi se storiha zanemareni, no atmosferata e tam...i beshe njakak mnogo po-relaksirano, po-semeino...po pytja obratno kym leeds (po legendarnata magistrala M6, koyato svyrzva i liverpool s manchester, i nagnetjava mozhe bi nai-goljamoto sypernichestvo na angliiskija sever, i to ne samo vyv futbola) ian sledeshe kriket macha na anglija s avstralia (nai-dobrite v sveta), i ponezhe bjah prinuden, postepenno pochnah da razbiram pravilata, da zadavam kup vyprosi, a kogato se pribrahme se zalepih za televizora, dokato macha ne svyrshi (nai-kysija kriket mach e edin den, po-dylgata versija e the 5-day test, ama dotuk s objasnenijata, shtoto stava strashno posle)...na vsichko otgore posle beshe finala na golf masters, ta stanah fen i na golfa - beshe naistina dosta vylnuvashto, da ne povjarvash...az predi tova edinstvenija mi opit v golfa beshe ot ostrova (rattlesnake island v golemite ezera v US), kydeto noshtes ponjakoga sled osmija djoint i petija jim beam se mjatahme na golf-kolichkite i igraehme golf na farove...to ne beshe tochno golf, ami po-skoro bagero-izkopno meroprijatie...ta mastersa (po TV, ne na rattlesnake) go specheli edin protiven amerikanec, krystoska mezhdu joaquin phoenix (koito naskoro razbrah che e brat na legendata river phoenix, i predi smyrtta mu vyv viper room se e kazval leaf phoenix) i michael shumacher, ta tozi amerikanec nakraja otide da pregyrne zhena si, tja izvadi edno bebe, tolkova malko, sjakash toku shto go beshe rodila specialno za sluchaja, za pred tv cameras, a toi izvadi ot pazvata si kryst i pochna da blagodari na boga s takova nastyrvenie, che mi poteche olio ot nosa...njakak si ne se vyrzvaha neshtata - dyrvosekach ot bible belt sys ski ochila, koito tykmo beshe otnesyl tiger woods, izliva neshto kato rech na georgie dablju bush, i tova stava v sekundi sled sjublimnija krai na nai-prestizhnija golf turnir v sveta, donesyl mu tochno edin milion dolara...kakto i da e, zapalih se po golfa, i go dobavih v spisyka kym pluvaneto, tenisa, futbola, basketbola, voleibola, salsata i snowborda...goljamo byhtane me chaka dokato stana super dobyr po vsichko tova, ama e neizbezhno

day three - kratyk, umoren, dyzhdoven, obyrkani travel instrukcii, do seloto na sestrite bronte (bruleni hylmove), tancuvashta trupa ot djadovci, chai s mljako na mokri stolove v tjasna gradinka, i nito edna krasiva zhena (oo, london, kyde si)...no pyk vecherta navaksa - svetkavichen pint of guiness v pub, koito tykmo zatvarjashe (rash, sega znam kak se chuvstvash kato doidat, donesat ti tykmo porychanata bira, i ti kazhat "zatvarjame sled 5 minuti", a ti gi poglednesh s nasmeshka i otvyrnesh "njama problem" - mnogo jasno che njama problem, tam kydeto ima na eks, njama problem)...i sled tova edno sweet sweet mestence, narecheno the sela bar, shtoto e in the cellar, istinsko otkritie osobeno predvid che beshe ponedelnik vecher, predpolagaemo slaba sled 4-dneven wikend, v koito vsichki trjabva otdavna da sa se razcepili na dve prez sredata...e, imashe petnaisetina sladura koito imaha nuzhda da se dorazcepjat krotko, cykaha scrabble i pieha rom, a muzikata beshe tropicheska sybota vecher na karibite, a ne ponedelnik v leeds...cela bar - zadylzhitelno za vseki, kogato e v leeds

mean-off

SO I TRY A LITTLE FREDDIE

Как да изглеждаме хем сериозни, хем забавни, в този момент? Дойде време за една по-истинска статия, дозата реалност (в добрия смисъл на думата), лъхаща от дебелия не само контрастира, но и заглушава простотиите и незначителностите на прозата.

Хващаш я (момичето от днес) за ръката и от диско на диско. Цяла нощ пътуване с големи коси и модерни дрехи, из столичния найт лайф. Очила и прически. Хапчета между зъбите, труден поглед намира косо отсечка черно между два микронни проблясъка на блица, за миг, като светулка в нощната сянка на манастир. Чудовище се надига от ъгъла и се мандахерца по подиума накъм бара. Въййййй.

Следващата сутрин – тихо и минимално. Траекторията на ставане е 30 градуса – от легнало до наведено полу-лазене до бравата на вратата, за да и отвориш да си ходи. И да не се връща. Никой не се сърди на никого, но тя не заслужава да остава.

Метрополисният транспорт клати тялото ти между подземните спирки, неона сече греди над главата ти като срещи с далечни братовчеди, реклама и хора от люлин наоколо навсякъде. Прибрал си се.

Една бъчва вода – влизаш вътре да плуваш. Правих няколко обиколки, но тъкмо си взимам старт и се удрям в отсрещния бряг – това плуване ли е!? Не ми дават тези хора свободата да плувам. Ще стана в 4 сутринта, ще съм първи на басеина на НСА и ще видят те как ще ме спрат! Никак! Двеста кроул, почивка за въздух, двеста бруст, почивка за сандвич, две по сто съчетано, душове, сешоари и кой откъде е.

Броиш ли бутилките? Колко са в периферията и каква марка са? Бихме ли конкуренцията? Спечелихме ли Войната за Видимост? Как така няма значение – нали с това се занимаваме през цялото това време, постоянно! Абе ти нормален ли си, какви жени, какви животи, каква музика!? Ако не спечелиш Войната за Видимост срещу Врага с Твоята бутилка, за какво си се борил в тоя живот! Нещастник!

Умирам да ям пиле с ориз. Нека да разгледаме една коренно-различна постройка на това изречение: умирах и ядях пиле с ориз. Силите ми се изцеждаха, бях паднал до аквариума. Пилето с ориз се беше разсипало по пода, аз го събирах зрънце по зрънце ориз и едно джудже с очила ми солеше всяко зрънце индивидуално, много внимателно. След всяко солене ме поглеждаше тревожно, за да се увери, че съм доволен от нивото сол. Аз не бях доволен, умирах, майка му...!

Ежедневно се борех с ежедневието си. Нямах сили да се закарам с колата до извън града, да седна, да вдишам въздух и да тръгна по нададолнището най-лицемерно. Ако имах сили щях да изгоря колата, да изгоря стаята, да стегна една раничка с mp3-ки, дебитни карти и тениски и да хвана влака за първата гара, която пише на таблото на разписанието на Централна. Оттам продължавам в същата посока, докато не видя палма – ако ще през Северния Полюс да мина. Тогава спирам, обувам си шортите, сядам да се прегрупирам, намирам евтино място за спане, пускам една картичка на някой в България. Спя един месец. Събуждам се, запалвам една свещ и преставам да се държа странно – почвам да работя, женя се, имам деца. Връщам се в България след 10 години и ужасно съжалявам, че не съм бил тук тези десет години...

Мечо не иска нищо. Нищо. Не иска нито любов, нито е амбициозен, нито кариерист, нито купонджия, нито иска да има пари. Той просто върви. Обикаля от приключение на приключение, от житейски урок на друг. Стига до големия град и малко по малко става съвсем откачен. Почва да търси смисъл, а не разбира, че живота му го пише някой, който просто драска някакви неща, първите, които му идат наум. Няма смисъл. Най-много да има желание да се правим на интересни...Хваща клавишите и трака, ревизира с единствената цел да излязат пълни изречения, дори понякога и това не е нужно...

Разтревожих се. Стана ми меланхолично, като че да валеше дъжд. Вали ли – не мога да видя, в офиса съм, там природа нямаме. Спомних си за снощи. Разбрахме ли се? Какво стана? Всичко наред ли е? Какво правим? Знам, че никой не помага, но няма ли кой да каже една приказка? Да се съгласи с мен? Да застане на моя страна? Да ми каже, че разбира и че нещата не са каквито изглеждат? Да сипе по един чай? Да ми каже, че не си говоря сам? Че има смисъл? Или че няма смисъл?

Всичките ми познати се затичаха насам от брега на реката, разделяща равнината между планината на Нашето село и планината на селото Отсреща. Затичаха се, защото на километър по-нагоре след тях отсреща, в сумрака, вълци със светещи кървави очи се втурнаха да ги гонят. Селската тишина, обагрена с мирис на крави и бор и песни на щурци се разцепи от далечен вой, неистов. Аз гледах отдалеч и отвисоко, стисках им палци. Искаше ми се нещо да направя, но нямаше какво. По-бързите дотичаха до края на равнината и началото на селото и бързо нахълтаха в нечии къщи за да се спасят. По-бавните, ами, те... не ги видях, аз... Чудих се какво се е случило с кого точно, когато чух ръмжене, обърнах се бавно и видях Най-големия Вълк зад себе си. Беше се озъбил и ме гледаше с безразлично зъл и гладен поглед, без омраза, така както човек гледа парче салам. Затворих очи от страх, представих си, че го няма. Отворих ги, за да видя как той се беше насочил към гърлото на 140 килограмовия ми съсед, току що излязъл да хвърли боклука, завалията. Изтичах вкъщи и започнах да залоствам всички врати и прозоци, когато чух шума в комина...

(посветена на Валери Петров и книгата Всичко е Меко)