Take a bow
(More-Honors Weekend Blgrad 2007)

Прескачах малките оградки на големите дворове на жителите на Мурсалево. Гонеше ме Онва. Тичахме според възможностите си, и То и аз. Беше като един вид бягане с препятствия, само не на писта, а на трева, счупена местност и както се вика, там (абе знам как се вика, ама използвам литературния похват „престорена симплификация”). Тишина, само задъхано дишане и напрежение и чести стъпки, равномерни. То беше на метри зад мен, но не скъсяваше дистанцията. Нито пък аз я увеличавах.. Очакваше се от всички, затаили дъх пред ТВ приемниците, да се спъна на някоя от оградите, да си закача връзката на обувката, като Левски, но не се случваше. Между другото, последната мисъл на Левски, реално погледнато, вероятно не е била: „Умирам, но мойто дело продължава!”, а по-скоро: „Дееа маа му, тряаше да си взема от ония по-скъпите, но по-здравите връзки, вместо тия китайските!”. Нe че нещо имаме против Левски, уф, напротив, той номер едно си остава завинаги и така ще бъде...

Има някои преживявания, които докато се случват са ти интересни, но не се замисляш. Обаче като погледнеш назад към тях след няколко дни и осъзнаваш, че няма да ги забравиш...

Празни бутилки сме наредили на рафта вкъщи, прашасват. Повечето време седим вкъщи, гледаме ги как разцъфват. С просто око не се вижда, но ако го снимаш и забързаш х 2000 пъти май се вижда нещо (?) Красиво е, но изключително тъпо и пасивно. Но когато успеем да избягаме, да се спасим, тогава какво имаме? Тогава имаме Супернова. Изненада. Еми дойдохме, ама ся кво? Аааа, чакай малко, тук е различно, как можах да забравя! Фрешмани тичат наоколо и се хилят, всичките искат нещо да ти кажат, всичките са приятелски настроени. Диджея и той се усмихва и сваля старата гадна игла да скрибуца на правилното място, пущината. Камерата около нас се върти на 360 градуса, около нашата физиономия, която не се променя, защото е застинала в изумление и забрава. Ние отиваме с колата, връщаме се с колата, а между двете има само музика, слънце, бири, радост и регенерация. И умора, и хотел. Преобличаме се по три пъти на ден, кое сложихме къде, не се знае, а и честно казано, няма никакво значение. Паспортът е под леглото, чашите са в багажника, едната обувка е в Скапто, другата в тоалетната на Ъндъра, братчеда е някъде из града, щъка и той щастлив. Доволни сме, а и нещата в добри ръце. Топчето за понг се търкаля по земята, докато ние се мъчим и мучим. Трохи падат от масата, докато вадим за сметката. Влачим се от масата до столчето до големия бар до диваните до пейките. Мръщим се сутрин, прекаляваме следобед, апогействаме привечер и заспиваме Във Клуба. Пием по едно шампанско в чест на победата, или по-скоро в чест на това, че нещата са окей, да кидс ар олрайт..

Благоевград е няква микросистема. Успява да изолира някои неща вътре в себе си, други неща изолира извън себе си. Разхождаме по главната и почти всичко е точно. Блъфираме, че сме на 20. Ветрец плющи по сутрешния...ъъъ....обедния вестник. Лутаме се между заведенията, Мръсното, хотела, Скапто, Метро, рибарниците, туршиите, люляците и Волга. Събуждаме се на странни места, но сме верни на себе си и на хората, които обичаме. Никой не търси нищо от нас. Никой не чака да се обадим, както сме обещали, когато сме се уговорили, както трябвало, а просто нещата се случват така, както те решат и това е прекрасно. Всички приказки нямат никакво значение, след като бъдат изговорени, завъртат брояча, падаш драматично на бейзбола и се клонираш в няколко витаминозно-захранвани дюда с оранжеви фанелки, недоспали или прекалено-спали, слънчасали, с мускулна треска, моравина от удар от гард в бъбреците, неплатена сметка някъде долу и горещ дъх.

Обичам ги тия с оранжевите фанелки. Те се борят за същото нещо като и аз. И успяват не по-лошо, кво говориш, много по-добри са!

*ментал ноут – следващия път в Благо, всеки път, масаж долу в СПА-то. Best value for money ever.