SO I TRY A LITTLE FREDDIE

Как да изглеждаме хем сериозни, хем забавни, в този момент? Дойде време за една по-истинска статия, дозата реалност (в добрия смисъл на думата), лъхаща от дебелия не само контрастира, но и заглушава простотиите и незначителностите на прозата.

Хващаш я (момичето от днес) за ръката и от диско на диско. Цяла нощ пътуване с големи коси и модерни дрехи, из столичния найт лайф. Очила и прически. Хапчета между зъбите, труден поглед намира косо отсечка черно между два микронни проблясъка на блица, за миг, като светулка в нощната сянка на манастир. Чудовище се надига от ъгъла и се мандахерца по подиума накъм бара. Въййййй.

Следващата сутрин – тихо и минимално. Траекторията на ставане е 30 градуса – от легнало до наведено полу-лазене до бравата на вратата, за да и отвориш да си ходи. И да не се връща. Никой не се сърди на никого, но тя не заслужава да остава.

Метрополисният транспорт клати тялото ти между подземните спирки, неона сече греди над главата ти като срещи с далечни братовчеди, реклама и хора от люлин наоколо навсякъде. Прибрал си се.

Една бъчва вода – влизаш вътре да плуваш. Правих няколко обиколки, но тъкмо си взимам старт и се удрям в отсрещния бряг – това плуване ли е!? Не ми дават тези хора свободата да плувам. Ще стана в 4 сутринта, ще съм първи на басеина на НСА и ще видят те как ще ме спрат! Никак! Двеста кроул, почивка за въздух, двеста бруст, почивка за сандвич, две по сто съчетано, душове, сешоари и кой откъде е.

Броиш ли бутилките? Колко са в периферията и каква марка са? Бихме ли конкуренцията? Спечелихме ли Войната за Видимост? Как така няма значение – нали с това се занимаваме през цялото това време, постоянно! Абе ти нормален ли си, какви жени, какви животи, каква музика!? Ако не спечелиш Войната за Видимост срещу Врага с Твоята бутилка, за какво си се борил в тоя живот! Нещастник!

Умирам да ям пиле с ориз. Нека да разгледаме една коренно-различна постройка на това изречение: умирах и ядях пиле с ориз. Силите ми се изцеждаха, бях паднал до аквариума. Пилето с ориз се беше разсипало по пода, аз го събирах зрънце по зрънце ориз и едно джудже с очила ми солеше всяко зрънце индивидуално, много внимателно. След всяко солене ме поглеждаше тревожно, за да се увери, че съм доволен от нивото сол. Аз не бях доволен, умирах, майка му...!

Ежедневно се борех с ежедневието си. Нямах сили да се закарам с колата до извън града, да седна, да вдишам въздух и да тръгна по нададолнището най-лицемерно. Ако имах сили щях да изгоря колата, да изгоря стаята, да стегна една раничка с mp3-ки, дебитни карти и тениски и да хвана влака за първата гара, която пише на таблото на разписанието на Централна. Оттам продължавам в същата посока, докато не видя палма – ако ще през Северния Полюс да мина. Тогава спирам, обувам си шортите, сядам да се прегрупирам, намирам евтино място за спане, пускам една картичка на някой в България. Спя един месец. Събуждам се, запалвам една свещ и преставам да се държа странно – почвам да работя, женя се, имам деца. Връщам се в България след 10 години и ужасно съжалявам, че не съм бил тук тези десет години...

Мечо не иска нищо. Нищо. Не иска нито любов, нито е амбициозен, нито кариерист, нито купонджия, нито иска да има пари. Той просто върви. Обикаля от приключение на приключение, от житейски урок на друг. Стига до големия град и малко по малко става съвсем откачен. Почва да търси смисъл, а не разбира, че живота му го пише някой, който просто драска някакви неща, първите, които му идат наум. Няма смисъл. Най-много да има желание да се правим на интересни...Хваща клавишите и трака, ревизира с единствената цел да излязат пълни изречения, дори понякога и това не е нужно...

Разтревожих се. Стана ми меланхолично, като че да валеше дъжд. Вали ли – не мога да видя, в офиса съм, там природа нямаме. Спомних си за снощи. Разбрахме ли се? Какво стана? Всичко наред ли е? Какво правим? Знам, че никой не помага, но няма ли кой да каже една приказка? Да се съгласи с мен? Да застане на моя страна? Да ми каже, че разбира и че нещата не са каквито изглеждат? Да сипе по един чай? Да ми каже, че не си говоря сам? Че има смисъл? Или че няма смисъл?

Всичките ми познати се затичаха насам от брега на реката, разделяща равнината между планината на Нашето село и планината на селото Отсреща. Затичаха се, защото на километър по-нагоре след тях отсреща, в сумрака, вълци със светещи кървави очи се втурнаха да ги гонят. Селската тишина, обагрена с мирис на крави и бор и песни на щурци се разцепи от далечен вой, неистов. Аз гледах отдалеч и отвисоко, стисках им палци. Искаше ми се нещо да направя, но нямаше какво. По-бързите дотичаха до края на равнината и началото на селото и бързо нахълтаха в нечии къщи за да се спасят. По-бавните, ами, те... не ги видях, аз... Чудих се какво се е случило с кого точно, когато чух ръмжене, обърнах се бавно и видях Най-големия Вълк зад себе си. Беше се озъбил и ме гледаше с безразлично зъл и гладен поглед, без омраза, така както човек гледа парче салам. Затворих очи от страх, представих си, че го няма. Отворих ги, за да видя как той се беше насочил към гърлото на 140 килограмовия ми съсед, току що излязъл да хвърли боклука, завалията. Изтичах вкъщи и започнах да залоствам всички врати и прозоци, когато чух шума в комина...

(посветена на Валери Петров и книгата Всичко е Меко)