WHAT THE FUCK'S WRONG WITH bTV!?
A grumpy diatribe about Bulgaria's most popular and premier TV channel . Well deserved, too!

Много от нас са склонни да поставят оценки в измерението "ако бех аз, копеле, два пъти по-добре щех го напраа!" дори и за неща, от които си имаме много малко професионален хабер, ама ша ма прощавате: уот ис дис, бе, братче, ай сиктир бе, моля ти се!

Поради безспорно-разумния ход на битивито да купи Шампионската, тия дни ми се наложи да прекарам повече време на тяхната честота, отколкото от своя страна е разумно. Оттам ми идват наблюденията, нали...

Включваме апарата към 9, с резонното очакване студиото на Шампионската вече да ни загрява с факти, картинки и надъхваща музичка. Но уви! Тече "хумористичното предаване" Аламинут. Ша ме прощавате, ама продуцентите и актьорите в Аламинут имат чувството за хумор и креативността на Тъщата на Смърт. Ако Смърт срещне добрите друзя от Аламинут, ще и стане доста неловко в ситуацията и ще се почувства задължена да пусне някой майтап, ей така да разведри малко. Имам леки спомени от детската градина - в последния... клас... и както се казва...отидохме на лагер на морето. Спомням си, че бяхме няколко малчугана* в стаята, които нощем си разказвахме вицове в стаята. Нашето чувство за хумор беше една идея по-оригинално и комплексно от това на платените бездарници от Аламинут. Ако Робин Кафалиев трябва да те разсмее, за да си спаси живота, не го мисля, братче, дано си е написал завещанието предварително! Сигурен съм, че ако от битивито снимат кухнята на един наш купон, матреала който ще съберат за една вечер може да изпълни със съдържание 3 сезона на Аламинут, съсе рекламните им паузи. Ай сиктир!

Преминаваме на главната част - Шампионската. Първо, отбелязваме, че Краси Минев си е издействал шопинг тур из Ингланд..ъъъ.. пардон, исках да кажа, че битивито са решили да отразят мачовете от първата седмица от мястото на събитието, специално за българския зрител, като оптимизират разхода, отразявайки два мача от Острова в поредните дни. Дали битивито правилно са преценили да покажат на живо точно мачовете на Челски и Маню с два скучни, скучни, скучни отбора, оставям на вас да прецените (аз имам само един коментар: Стивън Джерард), но може би е показателно, че бай ви Алекси Сокачев (така звучно-обозначения Звезда-водещ на битивито) почна още от първото полувреме и на двата мача да ни бъзва как "сичко е наред, щото репортажите от другите мачове ше ги покажем веднага след тоя!" Да, Алекси е Звезда-водещ (за разлика от другия водещ - Васко Делов, чието мънкане и несъразмерно присъствие го категоризират като Притурка-водещ). Но всичко с времето си, ще стигнем и до тях. Първо да анализираме студиото на Краси Минев на самата трева на стадионите. Въпреки, че признаваме безспорния успех нито един пиян англичанин или лийдско чаве да не бъдат допуснати да нахрачат от зад кадър нито Краси, нито гостите му по време на студиата на двата мача, беше мъка да гледаме как Боса на спорта на битивито мъчи интелектуално-затрудените си (поради това, че са футболисти) гости с типични въпроси, от сорта на: "Бербатов....", и пропуска да ги инструктира нито да държат микрофона на нивото на устата си, нито да задържат за няколко секунди, след като интервюто свърши, преди да му натикат микрофона в ръчицата с репликата "ок? ааае..." (все още видима в национален ефир). А синхрона "поглед в правилната камера" беше толкова зле, че изглеждаше, че е нарочно, като Аштън Кътчър в Пънкд. Ама да се върнем на Звезда-водещия и Притурка-водещия. Първо, не разбирам защо, при положение, че са двама, те никога не си говорят, а просто се редуват да коментират? Това не е ли загуба на потенциал за заигравка с факти и коментари? Ако сте имали удоволствието да гледате мач по американски футбол в Щатите по телевизията, коментиран от стария екип на Фокс преди 10тина години - Джон Маден, Тери Брадшоу и Пат Съмерал, например, или на ABC Monday Night Football от мид-90's - Гифърд, Дирдорф и Ал Майкълс - там е нонстоп факти, мнения, майтапи, заигравки - в един момент ти става по-интересно да слушаш тях, отколкото да гледаш какво става. Да не говорим, че това, което правят, е техния живот и си личи! Други примери - Дик Вайтал в колежанския баскет. Анди Грей по Скай във футбола. Дори Мичмана нямаше енергия, но имаше невероятен присъствен авторитет с този невероятен глас и интонация. А битивито какво имат? Имат Васко Делов, който изглежда и звучи, все едно батковците всеки момент ще нахълтат да му вземат стинките за суха паста Балкан за през голямото междучасие. Двамата водещи на битивито четат изолирани факти от някакви книжки и компютърчета, коментират очевидното и имат толкова добра химия помежду си, колкото нацист и негър в ансаньор. Нямат нито желанието, нито мотивацията, нито капацитета да се поразкрещят, да изкажат някакво собствено мнение, да потърсят и разкажат нещо интересно. Направо човек да се замечтае за Томето Русев....

Свършва мача и почват репортажите. Те се коментират от едно трио Допълнителни-водещи, които си разпределят мачовете по някакъв незнаен принцип (но винаги Борис Календеров е преебан да остане до края да коментира последния мач, не знам как става така...). Те имат две свръхестествени способности: първата е да бъркат факти, без да се поправят (например "гостите" често стават "домакини", едикойси става друг играч и т.н.). ОК, това се случва на всеки - проблема е, че никой не се поправя. Човек да се зачуди дали футболните коментатори се чуват какво говорят? Ако не, нека битивито да вземе някое студентче да седи до коментаторите да ги слуша и като кажат поредната глупост, да им подшушне в ухото да се поправят. Втората способност е да имат абсолютно противоположното виждане при ситуации за дузпа и засада от логичното и видимото за всички останалите. Очевидните засади се окачествяват като "доста спорни положения", а за всички съприкосновения в наказателното поле се казва, че "съдията е имал основание да посочи бялата точка". А специално един от Допълнителните-водещи, Тодор Кирков, има и друга свръхестествена дарба - да се чувства задължен да разкрие крайния изход от даден мач преди да е свършил репортажа. Имам чувството, че човека изключително много се измъчва от факта, че той знае крайния изход от мача, а ние - не, и държи да ни осветли възможно най-бързо при началото на коментара за мача (с реплики от сорта на: "и това общо взето беше най-чистото положение в мача за артилеристите" или "колкото и да напъваха в тези начални минути на второто полувреме росонерите, те така и нямаше да стигнат до гол" или "в тази 2ра минута Анри вкара това попадение, което в крайна сметка щеше да се окаже единствено в тази среща"). Благодаря ти, Тодор Кирков! Ти отнемаш толкова жежко напрежение от нашите морни плещи! Да не говорим колко незаинтересуван звучи Кирков от случващото се на терена. Ако се беше позагледал тази вечер, например, щеше да забележи как съдията на мача Селтик-Алборг изгони грешния човек - дребна подробност. Важното е да кажеш, че е имало гол, като падне такъв, и задължително веднага след това да уточниш, ако това ще е последния гол в мача, да не се стресира народа! Всичко друго е пълнеж!

Свършват репортажите и понеже все още не е станало достатъчно късно за работещите футболни фенове, битивито са инкорпорирали една лекичка пауза, преди да пуснат мача, който ще дадат на запис. В тази пауза на екрана излизат две (ша ме прощавате, ама нали се опитваме да очертаем реалната картинка) откровено-прости путки, чиято задача е да изговорят възможно най-много взаимно-заменими думи за единица време, като в крайна сметка стреса от водопада на цвъртящите им гласчета те принуди да дигнеш слушалката и да дадеш на битивито някой лев. Това шоу изглежда специално създадено да задоволи нуждата от телевизионен ентъртейнмънт на мазохисти, мастурбатори-рекордьори и лица на средна възраст, постоянно пребиваващи в едноетажна къща (съсе братята и сестрите си) в аграрните региони, считащи за предизвикателство да познаят река в България от налични 4 от 5те букви "Д", "У", "Н" и "В" - но кой знае, този пазар в БГ може да е всъщност доста голям, и битивито да се смее последно и ехидно, като чете нашия наивен "анализ".

Това е тази вечер. Иначе не може да не споменем склонността на битивито да разработва културо-променящи шоу програми тип Сървайвър, Мюзик Айдъл и т.н. (създадени с цел да избягаш от познатите хора от посредствената си среда за да гледаш посредствени хора, но в непозната среда) и разбира се Шоуто на Слави. Ааах, Шоуто на Слави. Колко горди след годините трябва да са всички свързани с това шоу - все пак те наистина наложиха изключително много промени в обществото, в културата и в социалните порядки на българите:

- направиха чалгата и чалга лайфстайла мейнстрийм

- узакониха простотията като общоприет метод на телевизионно забавление

- установиха посредствеността и плиткоумието като интелектуален стандарт в шоубизнеса

- добринесоха за изключителното изпростяване на българската средна класа в един момент на вакуум на мисъл, ценности и поводи за гордост по време на прехода

Всичко това, само за да може един мегаломан и неговото обкръжение да се налапат и да се чувстват доволни, че са променили нещо (па няма значение за добро или за лошо). Евала, битивито, точно такова поведение се очаква от една международна медия с народообразователна функция като вас.... Скочихте на омазания с лайна влак, батка, ама влака е пълен с кинти, нали! Дано миризмата не ви пречи, само.

Толкова за битивито. Посредственост. Кич. Бездарност. "Само тия хора останаха, други на пазара няма!" Перфектния разрез на средния слой на обществото ни.

м-ф

*използването на думата "малчуган" в 21 век е патентована марка на Руди Василев, уан ен онли!

Куфарът

Хубав, дълъг ден. Обичайното напрежение за нищо в офиса, до началото на пътешествието София-Пловдив-София, към четири следобед. С Краси взимаме пежото на Кало, обещаваме му, че ще се върнем навреме, към девет, и ще го вземем от студиото. Да си цъка там по-до късно. Излитаме по магистралата, не говорим много и е истински приятно. 130 км/час. Знаем, че ще изпуснем началото на представлението, но Недялко ни е казал „даже по-добре, то няма точно структура и фабула”. Стигаме час след началото, а Краси се ориентира бързо в града, учил е там шест месеца като студент (почти всеки, който познавам, има поне по една неуспешна студентска кариера). Изскачаме на главната, понесли стар куфар, който предния ден сме открили до една софийска кофа за боклук. Подарък за Недялко. Куфарът е някъде от 50-те (най-рано), но много запазен, красив, с лъскави дървени лайсни и етикет „Mr T. Dachev”. Краси купува мокри кърпички и го забърсваме от тежкия слой прах, като блокираме с него тротоара пред главното полицейско в Пловдив. Недалеч от нас стара прегърбена жена пита две мотаещи се куки за някакъв адрес, и след като не разбира първото им упътване, второто вече й изкрещяват, сякаш е арестант. С вече поизчистения куфар си пробиваме път през тълпата и настигаме представлението-процесия. Актьорите са с оръфани дрехи, наклепани с бяла боя лица, безмълвни, опулени, търсещи, любопитни, съсредоточени. Тълпа около тях, тълпа, която се движи заедно с техните странни решения, надолу към края на улицата и крайната цел. Появява се Недялко, радва ни се, чак ни разцелува, вижда куфара, плесва се по челото и го отмъква някъде в посока Макдоналдс. Със свободни ръце сме. Споглеждаме се с Краси и вадим фотоапаратите. В следващия час окото ми се замъглява трайно, не го отлепям от визьора. Атмосферата е добра, понася ме по вълната. Хората преминават, хвърлят коментари които „не можеш написа”, както го каза после Емо Бонев. Други пък са с актьорите-деца, плътно, дълбоко, приклякат заедно с тях, отдръпват се, за да им направят място. А понякога не отстъпват, допускат ги близо до себе си. Ултрадребно бабе подръпва двуметров младеж с блажена усмивка: „Казвай какво правят сега, че не виждам!” А те прескачат въображаема пропаст на овчарски скок, с дебела арматура. Още са някак бедни, студено им е. Десет метра по-надолу ни чака Куфарът. Прилича по-скоро на сандък, но е масивен, не бие на кухо (естествено, че проверявам). Красив е, ключалките му са направени от истинска ламарина. Голям е горе-долу колкото широка кухня. Заключен все още. Започва изследване на входа му, което не виждам, защото тълпата усеща кулминацията, замирисва й на Сезам, и се струпва плътно, умножава се. Скоро нещо изпуква и вратата се отваря. От някой вътре. Правилно отгатвам, че е Недялко, зървам червената му тениска с надпис СССР през дългия обектив, който съм трампил безмълвно с Краси. С него вече шпионирам успешно. През ръце, коси, вратове, чадъри от реквизита, ленти за художествена гимнастика, модели на молекули, разрези на тичинки, прорези в стари вестници, червени сигнални кърпи, други малки фотоапарати, оператор, който върви само назад и винаги право към мен, и няколко лица, които искам да запазя за себе си. Актьорите все измъкват по нещо отвътре – една жена намира чадър-паразол и разгъната кутия от цигари „Стюардеса”, и тръгва величествено нанякъде. Приятелите й разпъват пред нея червен килим и я съпровождат по него с обожание...до едно от градските кошчета за боклук, където тя изхвърля кутията. Мисля си за Бунюел, не знам защо. В това време публиката е налазила стаята и изследва и тя. Малко момиченце стои на прага и гледа замислено навън. Скоро актьорите минават на заден план и всеки иска да е вътре. А там стените са чекмеджета и всяко крие по нещо познато и непознато. С Краси и Вяра се превръщаме в нещо като гидове, после пием бири. Появява се Аврил, нимфетка с шотландска пола и черно лакирани нокти. Родителите й са там, но ние с Краси сме отдалече и сме за малко, така че наблюдаваме и се кискаме откровено. После наслагваме дължините на всички женски крака от деня и получаваме километри, километри...Прескачаме до театъра, където на маса ни чакат всички актьори, вече измити и съответно нови, Емо Бонев – директорът на Пловдивския театър, и Стефан Данаилов, благ и многословен министър. Говорим за културата, бюджетите, заплатите, театрите, мениджърите, късометражните филми, добрите истории, Вапцаров и Ботев и Левски и липсата на филми за тях, умората, гилдиите, художественото осветление в Балчик, новите камерни зали...Емо ни повежда през лабиринти от врати и ни показва гордо обновената камерна сцена на театъра. Вяра говори разпалено по телефона, докато й пращам въздушна целувка. На раздяла се запознаваме с актьорите, установяваме, че май вече се познаваме, отскачаме до Макдоналдс за огромен сандвич, през това време Недялко си взима душ, защото всъщност живее в театъра тези дни, облича черна риза за „коктейла”, не го здрависвам, защото ръцете ми миришат силно на лук, сменяме три диска в колата, докато не улучим спокойствието на Тийвъри, говорим си с Краси за бъдещето и как всичко ще бъде наред, ако вече не е, и връщаме пежото на Кало, у тях, защото той отдавна вече си е хванал такси.

Сашо имаше изключително вредна комбинация от дарби. От една страна, той гледаше малко по-в перспектива от всички останали. От друга страна, беше голям черногледец. Толкова голям песимист беше, че когато дойдеше петък, ставаше един тъжен, почваше да пъшка, тва онва.... Когато колегите неминуемо го запитваха: "Саше, кво ти става, бе, всичко наред ли е?" Сашо се смрачаваше още малко, по един отчаян, апатичен начин и продумваше: "Уфф...абеее.....сега....не, просто, кво - събота, неделя, и понеделник - ей го къде е - хайде пак на работа!"... m-f