31
This ain’t a scene, it’s a goddamn arms race

Когато си тръгвах от тази седмица, ме налегна умисляне. Всъщност когато рестартираме, всичко, от което имаш нужда, остава. Което не остава, нямаш нужда от него. Когато мине поредната луда обиколка, луда седмица с цопане, смях, пиене, скачане, пеене, каране и накрая си само една празна бутилка напред, не върви.

„Така е, трябват поне....поне ... две празни бутилки” („Хахаха”, „каза той”...).

Контрол+алт+дел. Start Over. Ънду на предния параграф и моля ви по-сериозно, знаем, че не го имаме предвид. Всъщност всичко е прекрасно. Файн. Палмите редовно ги полива нашия съсед от Полша, завалията. Той си мисли, че са фикуси. Само дето силната музика намалява обхвата на децибелите, които можем да чуем – медицински факт. А и малко истинско напрежение и студ в цялата работа няма да са излишни...Няма ли да ме ръгнеш с форцепса в бъбреците, бре, докторе! Дай ми едно Туру Руди да дъвча там, и да гледам телевизия, и съм олрайт, лесно е....

Въртяхме картинг обиколки из апартаментчето. Отваряха се и затваряха врати, напълни се с бензинови пАри. Беше шумно в стаите, но тихо зад вратите. Уредникът на Научно-Историческия казваше: „Рафтър, Дата, БеГе” на всяко минаване през Старт-а и даваше по 200 кинта твърда валута на всеки пресякъл. ОНЗИ пресече напреки, нечестно, и спечели. Аз бях втори, а се виждах победител. Скандално! Сезирайте ФИФА, НСБОП и Орлин Горанов, да проверят и да се изкажат! Очевидно това тук все пак не беше някакъв си купон, а Оръжейна Ядрена Надпревара...какво говориш!...

Седях на стола, докато Слънцето се канеше да заизгрява. Гледах като индианец на пост, на ливадата, безмълвен видимо, но бръщолевещ наум. Нямах айподи, загорки – имах само телефон, тоест връзка с целия свят, който ми беше необходим, и музика вместо мозък в главата. След известно време Слънцето изгря, напече моментално, пропълзя скорострелно по двата баира, по отсрещния хълм, по къщите, по готвачите, по стрехите, по моите панталони, тениска и очи. Намръщих се, стори ми се, че беше по-яко, когато го нямаше. Стана ми жега, доспа ми се, стана ми скучно (сам бях, все пак), ракията стана топла, на телефона му падна батерията и отидох да си легна с досада. Сетих се за спомена на Слънцето, преди то да се появи и този спомен ми се стори Най-Добрия. Нямах търпение да дочакам следващия път, когато ще ми се отдаде възможност да седя преди изгрева и да си мисля, колко яко би било да дойде изгрева....Заспивайки, за това си мислех (заедно с всичко останало).

Спомени. Те съшиват настоящето и бъдещето – защото са единствената индикация какво би могло да бъде бъдещето – нямаме нищо друго. Ако нямаше спомени, нямаше да знаем изобщо, че има бъдеще – бъдещето е съставено единствено от очаквания, създадени от предположения за повторения на най-различни преживяни или чути или прочетени неща. Затва ги харесвам тия спомени. Симпатични са. Но човек не бива много да се привързва към тях, да не земат да го издърпат в предната периферия на настоящето, с едни гърди пред събитията, винаги бъкащ от предположения, варианти и осъзнаващ какво всъщност се случва една стъпка СЛЕД това, когато се кристализира и дойде като ...спомен.

Смачкахме ги тези басеини пак. Намаахме се с чист въздух и водорасли. Боядисахме Средния Балкан с темперни боички. Возихме се по коли, колела, имаше лафове и гафове, за пореден път. Изядохме рибата, изпихме оцета и поляхме мухоморките. Бяхме много, но недостатъчно, за да се пречупим и освободим робите. Уилсън не се обади, копелето. А седмицата почна със скука, стрес и желание (да, трите са съчетаеми!), премина през опити, провали, организации, есемеси, мейли и неща, които трябваше да се случат, но не се случиха. Стигна до една репетиция, която събуди отдавна-забравен друг-тип живец. Ще стигнем и до това в някое от следващите ни включвания, колега!

Много сме разглезени. Искаме да сме си слагаме гръмоотводи по главите, та хем да ни е тръпка, хем да НЕ ни трескат светкавиците. Искаме да не ни е трудно, но в същото време и да е интересно и разнообразно. Искаме да знаем истината....Искаме да има откровение. Е, много искате – това е живота, не е лесен, всичко е много объркано, нищо не е ясно, блаблабла и така нататък и така нататък. Спестете ми го, моля. Не искам да слушам такива глупости, нищо не искам. Нищо такова със сигурност.

Време е за вяра. За пиеса. За атракция и привличане и целувка. За спорт и музика. За секс. За пица. За пътуване. За благотворителност. За къща. За чаровност и уважение. За потопяване и повече умора. И море. За неща, които правиш, когато си на „триисе и ена”....................................................................... Сега.