The Flash
Бях задрямал сред музиката на Колдплей, затова осъзнах удара едва след като главата ми потъна в седалката пред мен. Докато тя отплаваше бавно обратно към облегалката, а прешлените ми пукаха весело, очите ми шареха любопитно наоколо и попиваха жадно последните капки живот. На първо време отбелязах как мерцедесът с австрийска регистрация (табелата май беше от Грац, за което не бях сигурен) се врязваше меко, нежно през автобуса и сякаш изтриваше седалките, хората, както и DVD-плейъра. Един мастит чичко държеше червена ваза с инкрустации и я разглеждаше на слънчевата светлина. Жена му, седнала накриво до него, го гледаше сърдито, и в един момент грабна вазата и я метна в багажника на мерцедеса, чийто капак се люшкаше замечтано. Стори ми се, че вазата всъщност не се разби на парчета, а полегна върху наръч слама до една кокошка, която мътеше невъзмутимо. Спокойно притвореният й клюн изразяваше недвусмислено мъдрото кокоше мнение – животът продължава, па макар и само още няколко секунди. Кокошката май само хвърли поглед към вазата и се учуди, че в нея няма цветя. Цветята бяха някъде другаде – навън, осеяли полето, живи същества с бъдеще и в добро, пролетно настроение. Съжалих само, че не мога да разбера кое цвете в какъв цвят е облечено – просто инерцията на катастрофата беше вече придобила по-динамичен оттенък, и нещата в близост до хоризонта се бяха размазали, прелели едно в друго. Нищо, пак си беше красиво – равнината край магистралата бе един килим от всякакви цветни драскулки, който беше пропълзял лекичко и към небето. Малко вляво от тази свистяща безметежност един североафрикански арабин гледаше замислено зад бурнуса си. Ноздрата на месестия му нос (тази, която виждах от моето място) се затваряше и разтваряше широко, вдишваше североафриканския вятър, който бе влетял през натрошения прозорец – навреме, за да напомни на бедуина откъде е дошъл и накъде ще потегли след малко. Жената на арабина рисуваше албатроси по последното останало здраво стъкло в автобуса. Стъклото обаче вече бавно се покриваше с паяжини от пукнатини, затова и два албатроса се оплетоха в нишките, вплетоха се един в друг и полетяха към асфалта. Изглеждаха влюбени, и сякаш нямаха нищо против това. Жената на арабина ги проследи с поглед, усмихна се, а североафриканският вятър разлюля и нейния бурнус. Очите ми продължаваха да търсят наоколо и за секунда се усмихнаха на стюардесата, която премина разсеяно по пътеката, като жонглираше с миниатюрни бутилчици минерална вода. На седалката до мен стар каубой чертаеше стратегически план за повторно завоюване на Дивия Запад. Интересното беше, че той включваше постъпателна офанзива от Сан Диего до Филаделфия, и цялостно изтриване на железопътната мрежа на Северна Америка. Ударих на идеята му едно рамо – само мислено, защото моето беше извадено при първоначалния удар и малко ме болеше. По магистралата животът течеше в нормалната си посока – на запад, и малко хора обръщаха внимание на сложния танц на нашия автобус и мерцедеса. Така бе най-добре, мислех си – нека не се разсейват, да карат съсредоточено, не всекиму са притрябвали такива танци. В автобуса вече и последният телефонен разговор беше спрял и за миг цареше необичайна тишина. Пътниците се огледаха озадачено, след това всеки откри с очи сродна душа и й се усмихна. Моят партньор в карнавала на усмивките се оказа неотразим нехранимайко на десетина години, който доволно стреляше с прашка през изкъртения прозорец пред себе си. Усмихна ми се идеално, с три липсващи зъбчета. Понечих да го успокоя, че зъбчетата ще поникнат отново, но той май не беше много притеснен по въпроса, пък и на един от коловете на крайпътната ограда кацна гладен сокол, който отново отвлече вниманието му. Моето пък бе привлечено от светкавицата на фотоапарат, която блесна, отрази се в лъскавия нокът на сокола и погали дъното на дясната ми зеница. Създателят на светкавицата бе мустакат тийнейджър, който в миговете след удара бе изснимал вече осем хиляди кадъра. Последният май най-сетне го задоволи, защото се облегна на рамото на старицата-индийка, задрямала на седалката до него, и задряма на свой ред. Старицата открехна клепач, хвърли му искрящ поглед, и спокойно се отпусна отново. Заваля. Стори ми се, че всички приеха тази новина сравнително спокойно – може би вече бяха забелязали, че покрива на автобуса липсваше (или по-скоро – въргаляше се в отбивката за планинатана на трийсетина метра зад нас). Капките не бяха едри и не приличаха на сълзи, падащи от небето. Всъщност най-хубавато в тях беше, че отмиваха: изстърганата автомобилна боя, поточетата кока-кола от изтърбушения хладилник, солта от натрошено стъкло. Капките измиха всичко от всяко лице, изгладиха бръчките там, където те бяха в повече, подчертаха ги със сенки там, където стояха красиво, на място, разлистиха страниците на каталог за вино, после и на книга-албум за Микеланджело, оправиха статичното електричество в радиоточката и от нея рукнаха едновременно любимите парчета на всеки от пътниците. Огледах се зад рамото си, прецених ситуацията. Извадих снимките на приятелите си, прегърнах всеки един от тях, целунах момичето, което не бе зад вратата, взех импровизираната си въдица, огледах се наляво и надясно, реших днес да поема наляво, нагоре по реката, защото там вировете бяха по-дълбоки и по-магични, прежалих сандалите и потопих крака си в бързея...и в този миг главата ми полегна, плавно, внимателно и безпощадно, върху облегалката, и светът избухна в светлина.
mean-off
posted by a4etivo at 4:32 AM
|
0 comments
