(избрано от архивите - АЧ - 4):

Viva La Revolucion!*
Или “Калото Мърда с Уши”

Един френски полунощ! Пихме студено червено вино и се занимахме с други работи. За момент освободихме мисъл, но бързо я върнахме на тема компютри и химикалчести сини неща. Нейде из по-тихите квартали на София Калото мръдна с уши и 10,000 км по-на Изток нищо-неподозиращи бабички проследиха как шапките им се отвяват. В центъра на Токио. А то уж голям град, силна икономика, защитена работа. You-u-u-u….a-a-are, биха споделили Колдплей. Застанали на постоянния си пореден кръстопът, ние се стискаме за слушалките, но песента в един момент все свършва. И тогава става едно...селско. Мехурчета от сини шампоани прелитат през някакво място извън София, за да кацнат върху мръсен циганин, който да се присети някъв ритъм съответно. Ние, седейки неподвижно в началото на кръстопътя, бършем гадна пот, отделяме с ловко безразлично движение топките от слепналите гащи, премигваме тъпо и не можем да изберем правилния начин да се процедира. Нищо или...нищо. В един момент се задава рейса, стрелва се като валяк от далечината. Виждаме малко преди да мине, че е за някакво непознато село, но понеже се чувстваме толкова неловко така на кръстопътя, ни хрумва да се качим, въпреки, че изобщо не сме тръгнали за там. Преди да се усетим, вече сме вътре, имаме си билетче, и пускаме някоя друга песен в слушалките. Песента свършва, и ние пак сме там, откъдето тръгнахме. Тичешком идва някой си Жорко с едно шише Перие, мята ни го в движение, кимаме с благородна арогантност (благородна – щото ни е жега, арогантност – щото е по-малък) и го стискаме здраво, докато осъзнаем, че не ни се пие вода, а ни се слуша музика. Здрачава се. Отказваме се да стърчим и присядаме на камък. Следващия рейс ще е на фарове – поне ще го видим по-отдалече.

m-f