a4

2011-03-19T15:59:00.000-07:00

Био Маса

Крайно време беше да се включим в последните трендове и популярния рисърч за по-здравословен живот с няколко идеи за органични, био, натурални продукти и услуги за всякакви нужди.

Free-range печено пиле, което 50% от живота си си е мислило хубави анти-стрес мисли, с плънка витамин Це капсули. За да не се стресира по време на печенето, готвача му е пял цигански романси.

Нестероиден хамстер – перфектния нов домашен еко-любимец за примерния малчуган! Нестероидния хамстер по цял ден върти колелото в аквариума. За да се покаже на младите природолюбители контраста, в аквариума е добавен като бонус и брат му – стероидния хамстер, който седи на малък стол по малък потник, пуши малък арда качак и гледа лошо хората, които гледат към аквариума.

Диетични тероризирани пилета, които са само кожа, кости и мускули. За отслабване. Не са слушали нищо през живота си освен лай на лисици.

Да, ти вече можеш да дадеш приноса си за намаляването с 0.0000000000..(още 23 нули)..01% на парниковия ефект и глобалното затопляне като отстраниш представител на най-големия производител на парников газ в света днес – Кравата и нейните метанови пръдни. Хапвай пържоли и се чувствай добре, че помагаш на децата ти да оцелеят.

Облекла от флора-friendly материал. За да не се намалява от флората на планетата за производство на дрехи, те се рисуват директно върху кожата с боя, направена от кръв на панди. Най-плътни и модерни дрехи се получават ако се използва четка от козина на белоглав орел.

Кошница-подарък за хора, уверено решили да приключат със себе си по природо-съобразен и естествен начин. Съдържа почти-оглозгано пържено пиле, гроздова от туба, три бучки масло, студена пача и катинар за врата без ключ. Кошницата е украсена с червена панделка.

Органично вегетарианско шкембе. Съдържа парчета от мушама вместо шкембе. Признай си, че в повечето сутрини, когато консумираш шкембе, няма да си в състояние да направиш разликата и без това, така че защо не заживееш по-целесъобразно?

Пълнозърнесто мляко. От пълни зърна.

Харпун на скара. Ако не искаш да умират невинни делфини – как да помогнеш по-добре, от това да изядеш един харпун на скара! Този харпун никога повече няма да се използва по неблагородното си предназначение. Върви със пастет от норвежки моряци (ако няма да ядем големи риби, ще трябва да заместим с нещо друго от индустрията…)

Био крем за лице от сперма на сибирски тигър. С намаляването на бройката сибирски тигри по света е нормално да се очакват затруднения за мъжките да намират естествено и регулярно облекчение (да видят и те как ни е!). Това може да доведе до повишаване на родовата агресия – което застрашава и без това крехкото биологично равновесие на вида и не може да бъде допуснато. Затова човечеството трябва да е готово да даде нужните човешки бройки, които падат жертви на тигровото неразбиране по време на процеса на постигане на това естествено (ОК, не толкова естествено) и регулярно облекчение. Но пък резултата не може да бъде изхвърлян (буквално и преносно) просто така. Не един и два защитника на защитени видове биха сияли с лица, лъснати с крем, богат на протеини и природосъобразно самочувствие.

МРА терапия. Следващата еволюционна стъпка над СПА терапията и най-новото в уелнес терапията от живеещия-откак-се-помни в Нова Каледония д-р Жак-Ив Гад. Започвате с вана с черноморски щипалки, държани гладни една седмица в аквариум, поставен до уредба, на която е пусната аудио-книга с Best of проф. Юлиян Вучков. Освен щипалките във ваната се слагат хвърлей мазут и три синкави медузи - за баланс на съзнанието и откриване на по-дълбокото Аз. След това продължаваме с полинезийски точков масаж с горещи вулканични камъни и тухли от екзотичния вулканичен връх Мордор (познат и като Перник) за да стигнем до върха на баланса на духа и релаксацията – капсула с червеникава свинска мас, остатък от Коледното Клане на Прасето от северозападно село. След терапията ще се чувстваш друг човек, обещаваме! m-f

2011-02-25T13:33:00.000-08:00

В Студиото на Шампионска Лига
Житейски мисли с Краси Минев

9.00 пи ем. Студиото на бТВ Екшън. Музика, интро.

Краси Минев (с равен, леко увяхнал тон): Добър вечер, драги зрители в студиото преди, след и малко между, мача тази вечер от Шампионската лига. Ще наблюдаваме осминафинала между Реал Мадрид и Спартак Москва. Мои гости тази вечер са Валери Божинов и Венци Стефанов. Добър вечер.
Валери Божинов: добър вечер, пак казвам, добър вечер!
Венци Стефанов:….. здравей, Краси.
Краси Минев: Бербатов (гледа към Валери Божинов).
(10 секундна пауза)
Валери Божинов: аааа, ъъъъ, аз мисля че, пак казвам, Митко е един от най-добрите футболисти в света в момента и… (fade out)…
Краси Минев (мисли си): „Остарях неусетно. Кога бях в техникума – все едно вчера беше. Така и не се ожених, когато трябваше. Сега листата падат ли, падат, всяка есен. И не можеш да ги спреш. После става студено… сега ми е малко студено, но няма кой да се сети. В това студио никой не мисли за мен. Забравили са, че съществувам. Ще се самоубия да ги подсетя…”
(face in)…. и както каже господин Матеус, трябва да уважаваме и да даваме 110% , защото играем за родината и, пак казвам, никой не е титуляр и ние не се делим…
Венци Стефанов (прекъсва го): Аз му казах на онва момче – Матеус – ама стар пръч брезова горичка не пасе… Кончо, Мончо и Шончо ако му кажат да викне откъдето трябва, ще ги викне, защото трябва. Вчера имах 100 на без коз, но не ми вярвате на мен, а моя добър приятел Лечков не е пипнал карти през живота си… (fade out)
Краси Минев: „Искам всичко това да се свърши. Тостер в басейна и – хайде. Кой откъде е. А като млад свирех на китара. Викаха ми Висоцки от Банишора. Сега всичко това е история. История, заровена в стар скрин и забравена. Скрин от дъб. Един тежък и възрастен дъб, морално похабен. А яздехме ние с него с най-добрите навремето. Бяхме луди глави, най-лудите" (въздъхва и пие вода).
… (fade in) на теб Краси ти казах онази вечер в Истанбул, ти си умно момче. Велев ще го продам за едно помощно игрище, защото нямаме достатъчно игрища според някои вицепрезиденти на футболния съюз. Най-хубавата база в София съм направил, питай чичо Генчо от квартала, ще ти каже. Всичко друго са несериозни работи, не искам да влизам в някакви хипотези, теореми и хипотенузи тук.

Краси Минев: Реал Мадрид.

Венци Стефанов: виж, какво, Краси, те хората на запад не пасат трева. Президента на Мадрид .... Флорес..... ми се обажда вчера, пита за Дани Пеев. Викам му: подарявам ти го. Ако ти хареса, ще ме почерпиш като се видим.
Краси Минев: в тази връзка, нека да видим защо Жозе Мауриньо е считан за най-добрия треньор в тазгодишното издание на Шампионската лига.
(Краси Минев и Валери Божинов гледат течащото видео, Венци Стефанов провежда телефонен разговор, видеото свършва).
Краси Минев: Мауриньо.
Валери Божинов: амии мисля че Хосе Маури…
Венци Стефанов (прекъсва го): Краси аз разказвал ли съм ти историята за турската русалка и хасковската невеста, дето си мислеше, че е голяма треньорка по футбол? Ако не съм, ще ти я разкажа някой ден, ама сега много деца гледат. Аз ви говоря от години, а вие – дай, баба, хвърчило. Те сами се глобяват по този начин.

(5 секунди пауза)
Краси Минев: нека кажем добър вечер и на коментаторите на този мач – Алекси Сокачев и Васил Делев. Здравей Алекси, пак си с червената фанелка, виждам.
Алекси Сокачев (енергично): Здравей, Краси, е, това е случ..
Краси Минев: Лек намек ни правиш с тази фанелка. Е, не сме всички болни фенове като теб.

Алекси Сокачев: Не, не, аз..
Краси Минев: Нова прическа.
Алекси Сокачев: да, да, подстригах се…
Краси Минев: Внимавай, Алекси, че не всички фризьори са фенове на твоя любим Ливърпул. Да не ти резне някой ушето. Ушенцето. Ушлето.
Алекси Сокачев (засмява се пресилено): аз..
Краси Минев: Васко, какво мислиш за подредбата на двата отбора?
Васко Делов (изпада в шок): аз, отборите, Алекси, както ти казваш. Алекси. Мадрид е….
Венци Стефанов: Краси, аз ще си ходя, че стана късно. На Батков искам да му кажа, че не е познал, ако си мисли, че ще изкривява историята. Аз имам документ. Тая работа не е като ‘хвани моме да ти доят цоцките по щипалките’! Предай много поздрави на Ванката и другите ти началници, да ми се обадят да хапнем едно шкембе, в горна Горна Баня знам едно място.
Краси Минев: довиждане господин Стефанов.
Краси Минев: „отново всички ме напускат. Не се учудвам. И аз бих си тръгнал, ако си бях на гости.”
Краси Минев: след рекламите ще бъдем отново заедно.

2010-10-29T14:00:00.000-07:00

FALLOUT BOY

The man's golden parachute opened just as he was about to land on the passenger ferry main deck. As it opened, from a state of fear he transitioned swiftly to a state of Comparative Superiority. He touched down softly on the deck among the surprised looks of the old couples circled around, waiting for the animator on duty to start his magic nearby. The man shook off the parachute ropes, reached inside his tux to produce a fat cigar and a small flask of hennessy fdc. He sipped, looked around and thought: omg! I must be fucking dreaming? this is not possible!?

He was correct. He was dreaming and this was not possible. He managed to force himself subconsciously to wake up for real and realised the inevitable: yes, he was racing down in a parachute and yes, it was unfortunately golden. And as physics related to the weight of objects dictates, golden parachutes are heavier than parachutes made of cloth and move faster through air and 'downwards'. This scientific discovery made his descent significantly faster and did not allow his 'chute to open properly before he hit the ground. He shut his eyes in terror ...

To his surprise, however, the ground gave in on impact and he fell through, continuing his journey downwards. "Golden parachutes produce more weight than our planet can handle", would be his humorous sidenote to this story for his golfing buddies years later. If he survived this. Right now he was flying down in some sort of strange vacuum. This was not dirt, rocks and lava, it was ... jelly. He wizzed through the jelly like a nail in a kiselo mliako freefall. The jelly was the only thing visible, except for Alexandr the Meerkat* who stopped by to say a quick 'hello' and sell some car insurance, nobody knows why on earth! Suddenly the jelly ended and he 'crashed' through the roof of some (later apparent) hall.

He landed on something soft. So soft, in fact, that he was neither hurt nor even in any discomfort. He stood up immediately and looked around.

The first thing he noticed was that there were many people around him, and all of them were staring at him in complete silence.

The second thing he noticed was that underneath him was a blob on the ground (he was shortly later informed that this was Wu Tang Clan's biggest female fan, who had unfortunately chosen this spot to wait out Autograph Hour. And by biggest, we mean indeed Biggest).

The third thing he noticed was that his golden parachute was still intact and tied to his back.

The fourth thing he noticed were who, in fact, his newfound companions were, as they moved.

The first to approach was Ustata. He moved in without a word and silently started tugging at the parachute, trying to scratch off a piece of gold. The man looked at him. Ustata looked shyly back, continuing to scratch and pick. There was a minute of semi-silence, broken only by the sound of Ustata's continuous scratching. After he managed to bloody all of his fingers in this doomed pursuit, Ustata turned around, walked back to his previous spot, sat on the ground and committed a starvation suicide out of purposeless sadness.

The second to approach was Andrea + Nikoleta. Or one of the two. Or neither. Whatever approached, flashed a photogenic smile/boob and handed him a press kit printout containing the following: old pink panties from the Lulin period, several dozens of polaroids of 'nipple slips', a .doc file with PR-ready texts of the lifestyle profile development schedule in the period 2010-2015 (including the full hairstyles list; morning shows and clubs appearances schedule; scandals descriptions; boyfriends transitions to and from and detailed rationale; and Georgi Nedelchev cover page schedule). Andrea + Nikoleta looked at him with slight distrust, unknowingly displaying a significant internal conflict whether this person should be approached as:
a/ a football player / inherited celebrity type (gazar) or
b/ a businessman type (barovets).
Five seconds of this conflict were enough to implode the head of the...whatever it was...

The third person to approach him was me. I handed him the key for the way out. He thanked me later.

m-f
p.s. btw, this story is perfect for sequells. I'll leave the door open for that.
p.p.s. this post is dedicated to all girls who don't know what's good for them and make us spend our time writing such posts instead of doing better things.

* check him out on the web. it's funny.

2010-10-08T16:59:00.000-07:00

The Road To Glory

Един фикционален разказ за това как след победата над Уелс днес, осми октомври, Нашия национален отбор по футбол стига Интерконтинентални Висоти! Теорията на вероятностите диктува, че каквото не е невъзможно, е възможно, така че стига си се смял, да не ти приседне, Неверник!

Матеус ги потупа в съблекалнята, един по един. Там цареше странен микс от емоции - Попето се кефеше на гола си, Марто се ядосваше на картона си, младите се радваха на победата, старите бяха обзети от известна носталгия и тъга, че подобна победа причинява подобна доза радост в нация като нашата. Но нещешли (наистина, нека направим това една дума! Сериозно ви говоря!) невидимо за всички се случиха следните неща: Бодуров и Иван Иванов си повярваха, че са част от национален отбор. Стилиян си каза: бах маа му, като ше е за последно, да се пробваме да биеме тоя-оня, че досега съм доста зле с отпечатъка в Историята. Мартин си каза: майкамушеебанатоасадия, гладенсъмтреанешовкарам. Виданов, Попов и Михайлов имаха изигран Голям мач за националния отбор. Благой се беше събрал пак с нормалната си жена, Христина, и победата повиши 'футболното' в него на 10% (така че Модата заемаше 40%; пред Това, което Благой мислеше, че е Джизъс, с 20%; футбола; пичките с 10%; татусите - 9%; Световния Глад - 6% и Всички Други - 5%). Пелето се беше пооттърсил от напрежението, че от абсолютен приключил за профи футбола преди 3 години, сега ще трябва да реди играта на национала и да решава проблемите във всички линии от 'тяхното наказателно' назад.

Нещешли, постепенно отбора повиши качеството си в следващите мачове. Взе победа у дома срещу Швейцария с гол от дузпа на McReef. Би Черна Гора като гост с 3:0. Би Уелс като домакин с автогол с глава на Дани Колинс и направи равен на Швейцария като гост и въпреки, че падна от Англия като домакин (с хеттрик на Стивън Джерард) се класира за плейофите за Европейското във Франция и Полша. Там вече отбора представляваше хомогенна сплав. Матеус се беше оженил и развел с Алисия (бивша на Божинов), а Божинов се беше оженил и разделил с Мишел (новоизгряваща чалга звезда). Момчетата тренираха добре!! С отборната си сила, България победи Швеция в плейофите с две равенства, но гол повече на чужд терен и се класира за Евро 2012!

Само дето преди шампионата да стартира, на 6ти май долетяха Едни извънземни, изпратени от Маите, които отдава владееха Галактиката, да "проконтролират" Края на Света през декември 2012. 'Проконтролирането' се оказа най-обикновено наддаване за мач-бенефис на Мачу Пикчу 4564ми, шеф на зонален комитет на Юпитер, на неутрален терен.

Матеус, намиращ се в дупка след като беше изоставен от Алисия, отказа участие. Избърса тъгата с шала си и се обади на управителя на чалгата в студентски град да резервира Утешително сепаре. Боби Михайлов, шефа на БФС, обаче калкулира, че гостуването на необитаемата Кентавър 4 (ненаселена планета предложена за неутрално веню от Гостите) ще донесе приходи от спонсори от поне 10 000 лв (въпреки, че транспорта ще струва поне 1 000 000 000 евро (но това може да бъде говорено и разсрочено с Вальо Златев, аре са, човека харесва спорта!).

Речено-сторено. Отидохме. Там в първата минута съперниковия отбор се стопи (някаква странна реакция на техния химически състав с нашия кислород...) Едни хора направиха пари от коефициенти. Сашо Диков зададе както винаги Неудобни Въпроси, но се задоволи Както Винаги с Липса на Отговори. Матеус полудя и се пресели на Златни Пясъци (земен елемент, който тогава беше откъртен от варненци и прокуден с множество клетви), където във вила до морето всеки ден в 6.58am излизаше, крещеше, размахвайки юмрук: Ю, Мънкис! Мънкиис! и се прибираше обратно да гледа булсатком до свечеряване. Само една чайка кацаше на неговия камък. m-f

2010-10-01T14:34:00.000-07:00

ДЖОНИ ХЕЙТИНГА

Крайно време е за една чисто-хейтърска статия в А4. Да ни олекне.

Top 10 things I hate (както би казал Максим - Бед Шит)

10. Хора, които не затварят достатъчно силно вратата на маршрутката и като резултат тя остава притворена и хлопа, докато някой друг не им я затвори. Знам, че всеки ден пътувате с тия шибани маршрутки. Не се научихте ли, че са на по 20 години и вратите им трябва да бъдат тряскани, бе, джанъм!

9. Хора, които казват 'мерише' вместо 'мирише'. Да научим българския език, може би? Honorable mention за всички, обезобразяващи българския с иновации като 'откоригирам', 'линейна скорост' и 'да прокоментираме'. Селтаци!

8. Русенско Варено, Руло Стефани и Кюфтета на Скара. ОК, вече споменахме, че русенското варено е единственото ядене, което изповръщано изглежда абсолютно по същия начин, както когато е в най-добрия си вид за консумация. Другите две просто не мога да ги понасям. Сори.

7. Понеделник сутрин след като неделята цял ден си спал (защото съботата е имало игра). Уникална смес от виене на свят, тотална неадекватност, лошо 'анти' настроение и тотална липса на концентрация. Ако бях шефа ми, щях да ме държа далеч от офиса в такова състояние, защото вредите многократно надхвърлят ползите от присъствието.

6. Нюърк. Ебати ненужния град, братче. Честно! Перник, и ти също, не се крий!

5. Нестле. Компанията - чалга на българския пазар - рекламата е навсякъде, досадна, елементарна, затъпяваща и очевидно вредна (3 в 1 - да зарибяваме децата с кофеин, чудесно, просто!) Тотален овъркил. Не бих си купил нещо на Нестле ако ще алтернативата е да се грижа сам за зеленчукова градина и малък, но спретнат обор.

4. Чалга културата. Не задължително чалга музиката - при определени ситуации и настроение, чалгата си е съвсем приемлив фон за забавление, но малоазиатската просташка посредственост, до което цялата чалга сцена (включвам всичко - 'звезди', истории, стилове, текстове и т.н.) сваля мейнстрийма в България, можем да псуваме с дни.

3. ЦСКА, Александър Александров - Сашко и хлебарките. Лично е, няма какво да го коментираме или обясняваме.

2. Републиканците. Достатъчно тази пасмина от егоистични робовладелци и малоумни религиозни фрийкове дърпа световния прогрес назад. Нека да направим един deathmatch между тях и нацистите с надеждата който оцелее да е достатъчно омаломощен да можем да го довършим с голи ръце.

1. Големите мутренски босове с бели якички. Тия дето оцеляха. По куршум за всеки мисля, че би било справедливо. Поживяха си навремето, крайно време им е. m-f

2010-10-01T13:50:00.000-07:00

Дъ Доктор Джекил и Мистър Хайд ъф Доктор Енчев

Нека да обърнем подобаващо внимание на този феномен в рекламната среда напоследък - билбордите на доктор Енчев. Доктор Енчев е пластичен хирург. Той Прави "Цици". В месец август, че и след това, голяма част от софийското, че и националното билборд пространство беше заето с билборди с неговата особа и симетрична визия на купени от датабанк с картинки млади екзотични дами и посланието "Красотата е Симетрия".

Нека да го анализираме

Доктор Джекил:

От маркетинг гледна точка това гмуркане на другаря Енчев е отлична идея. Енчев присвои персонификацията на разкрасяващата пластична хирургия за своята особа. Сега, като им хрумне идеята на девойките да си сложат топки гума вместо цици, веднага в главите им изниква лицето на относително-фотогеничния доктор. Енчев си присвои индустрията, тъй както Памперс си присвоиха памперсите. Това няма как да не му осигури бизнес занапред. Ще му позволи и да вдигне цените на услугите си. А в неговия бизнес един или двама нови клиенти определено правят разлика. Друг е въпроса, че билборд кампанията изглеждаше бая наситена и скъпа (петцифрена сума със сигурност). Но знае ли човек, може Мисис Собственик-на-Билборди да е станала горда притежателка на 160 кубика и хитрия Енчев да е отиграл един фантастичен бартер. Във всички случаи, на пръв поглед много добро маркетингово решение и поздравления за уважаемия доктор на медицинските науки Енчев за което.

Мистър Хайд:

Така, след като уточнихме това, нека спрем за минутка и да напсуваме мощно тоя капут Енчев затова, че допринася за разпространението на индустрията, представляваща непростимо посегателство на най-хубавото в този мрачен, мрачен свят - естествените женски форми. Индустрия, която се крепи на безумния мит, че мъжете харесват да пипат физически съединения, наподобяващи гума повече от човешко същество, индустрия, която подкопава и-без-това-поизтънялото и безкотвено самочувствие на българските млади жени в днешни дни. 'Красотата е Симетрия'? Що за глупост? Красотата е в правилните естествени черти, а не в химическите полуфабрикати и добавки, Енчев. Всичко друго е корица на списание. Следващия път като бъркаш в шестнайстата цица за деня, Енчев, искам да се засрамиш и да пророниш една крокодилска сълза, след като вземеш четирицифрената сума от спонсора на девойчето. Четирицифрена сума, с която човека можеше да я заведе на почивка и да имат романтичен момент, който да скрепи връзката им, да ги събере завинаги и така да отдели една доза щастие в световната атмосфера. Единственото нещо, което твоите импланти могат да отделят, е малко химически сос, причиняващ няколко години разходки по болниците и един средностатистически семеен лайфтайм бюджет за корекция. Някой ще каже: 'сами са си виновни тъпите овци'. Не подкрепям тезата. Време е за affirmative action по отношение на заблудените душици, търсещи хирургическо 'подобрение'. В момента има сериозни рестрикции да се рекламира консумация на алкохол - продукт, който хората ползват за разпускане в каквато степен им върши работа - но е абсолютно ОК да се рекламира призив за самообезобразяване без никакви ограничения? Дабъл ю, Ти, Еф?

Да живеят малките, но естествени цици! А и кой е казал, че циците пък са толкова важни... Реално те имат третична, че и още по-второстепенна роля, в интересната част. Осъзнайте се, жени! Да избавим Енчев от нуждата да рекламира! Човекът, съдейки по показаните от него житейски стремежи, е роден да наследи Евгени Минчев в ролята на Паркетен Лъв Номер Едно на Републиката! За целта ще му трябва повече свободно време! m-f

2009-12-12T12:14:00.000-08:00

KEEP WALKING

Гарантирам, че тази гарнитура е гарнирана с още гарнитура, каза на Гарата Арни. След това хвърли остатъка от цигарата и пое по дължината на дългия и прашен булевард.

По цялата дължина на булеварда (на който нямаше нито кола, нито жив човек, изключая участниците в тази история) изведнъж рязко започна през Противобомбардировъчните Мегафони на Системата за Прекалено-Късна Защита да кънти ря-дер-ря-то на Едит Пиаф, пуснато от нечий бракуван и скапан руски грамофон. На следващото кръстовище, Горан Брегович, в бял костюм, засвири на трумпет акомпанимент на същото това ря-дер-ря, задави се, пи люта ракия, която неговия циганин асистон му наля от една хоум мейд дамаджана, погледна Арни с насълзени (от лютата ракия) очи и свали шапка, кимайки за поздрав. Докато Горан примляскваше с болезнено-горящи устни, отнякъде се появи Марадона по наполеонки на бял расов кон, каза !vamos, cabron!, забра Брегович и двамата препуснаха по страничния перпендикулярен булевард към залеза, под строгия неодобрителен поглед на една мишка, свидетел на сцената. Мишката не одобряваше подобен разюздан бихейвиър на обществени места и твърдо реши като се прибере да напише едно писмо до бенетето.

Арни продължи напред. От небето заваля червен дъжд, до голяма степен повече мокър, отколкото червен, но все пак.... който оцвети всичко в гамата от оранжево до кафяво. Листата на дъбовете станаха лъскави и оранжеви, от тях капеха мокри кафяви жълъди, а мокри жълтеещи мравки плуваха в малки мокри магентови локвички. Валери Петров щеше да е горд с картинката. Арни беше отнесен за 5 минути в друго измерение, за да отиде на работа, да каже здрасти. Там се задълбочи и за пет минути свърши работа за 24 часа, защото считаше, че работата му трябва да бъде изключително-добре свършена. Върна се и продължи. Трамвай го задмина, изплези му се и се счупи. Арни отиде до него, отклони го от релсите, за да могат да минават другите трамваи. Трамвая му залепи на челото пет кинта за благодарност. Един акт, който Арни намери за по-скоро циничен, отколкото благороден. Но пет кинта са си пет кинта.

По-надолу на пресечката на булеварда с друг път видя една изключителна жена, която чистеше с прахосмукачка същия този булевард. Тя се обърна към него, видя го и се обърна на другата страна, за да продължи с чистенето. Той продължи надолу - на 5тия километър един дядо му подаде едно малко уиски, той го гаврътна на екс, обясни на въображаем събеседник, че опушените нотки идват последни, след ванилата и ядките. Въображаемия събеседник заспа както си кимаше с невиждан интерес.

На една глуповата междинна спирка Арни беше поет от един минаващ всъдеход. Ватманът отказа да му продаде билетче. Арни си каза: ай ся, за една спирка съм, нема как да има конрольор точно сега. Имаше, разбира се. Арно тънко и небрежно се изнесе към другата част на всъдехода, но контрольора го забеляза и пое след него през услужливата тълпа. Всъдеходът стигна следващата спирка и Арни понечи да изскочи през вратата бързичко. Нещо обаче го спря. Арни погледна надолу и видя ръка, която го беше хванала за глезена. Обърна се и видя един злобен старец, който се беше набрал да го хване с физиономия тип "къде ше бягаш ти, бе, престъпник-момче!" Контрольорът беше на две крачки. Арни се отблъсна с другия крак от главата на стареца относително-нежно, но решително. Седящия пътник до стареца, млад активист на Атака, се възмути и изкрещя нещо на Арни. Арни го напсува, успя да се освободи, показа среден пръст на активиста и излетя през вратата на всъдехода. Пфу, отдъхна си Арни и закрачи с гръб към всъдехода, този път встрани, не по булеварда. След десетина секунди се чу изстрел. Арни се обърна и всичко стана .........в с л о у м о у ш ъ н . . .

Видя как от вратата на всъдехода изскача активиста на Атака тичайки, с пистолет, с който стреляше по Арни. Арни осъзна какво става, но беше прекалено вцепенен, за да направи най-разумното - да хукне да бяга. Арни проследи как един бавно-летящ куршум напусна дулото на пистолета и се заби в задника му. Не усети болка, защото адреналина беше прекалено силен. Тръгна най-накрая да бяга, с извърната глава, гледаща стрелящия, който продължаваше да тича след него, на 5 метра, все-така в слоу моушън. Докато в главата му нахлуваха мисли от сорта на: ама, чакай сега, що, абе, ей, чакай!, куршумите летяха около Арни, който се опита да тича на зигзаг, за да ги избегне. Още един се заби в гърба му, малко под плешката. Това не е никак хубаво, помисли си Арни, но все така не усещаше болка. Опита се да направи завой, да опише дъга, за да избегне летящите куршуми. Понеже активиста на Атака беше доста шкембест, маневрата проработи и куршумите не уцелваха, а изоставаха след него. Лошото беше, че в объркването си Арни не бягаше ОТ активиста, а КЪМ него и в един момент стигна до него. Активиста се насочи от 1 метър и гръмна.

Тоест, щракна, защото беше свършил патроните.

След кратката пауза, която беше технически нужна везните на баланса помежду им да сменят местата си, Арни го свали на земята с подсечка и започна да го удря. Заслизаха хора от всъдехода. Положението беше овладяно. Арни избяга встрани, преди полицията да дойде и да трябва да прекараме остатъка от този един-вид разказ в писане и обясняване на формалности и бумащина. Тича доста време, отново без да усеща болка, но с назряващата убеденост, че всеки момент болката ще дойде, щом даден хормон в тялото му спре действието си. Стигна стар квартал, с малки тесни улички. Излезе задъхан на малък площад до замък. На площада имаше кафене с малки масички навън. Арни седна на една от тях и си поръча късо експресо, вода и италиански спортен вестник. Дойдоха няколко негови познати и седнаха на неговата маса, поръчвайки си същото. Дойде и Стенли, който идваше от среща с Нелсън Мандела в Глазгоу. Стенли беше по костюм и вратовръзка, но свали сакото. На Стенли не му се стоеше на едно място. С неговия помощник започнаха да скачат нагоре, да се обръщат с полу-салто напред и да се забиват с главата напред в замъка три-четири метра над земята. Арни и неговите приятели се подсмихнаха снизходително на това шоу. Което продължаваше още и още. Глави се забиваха с тъп звук в стената на замъка в израз на очевидно-невинно забавление. Изведнъж от високия връх на замъка се откърти парче (или две, или три), което полетя надолу към площада. Насочените нагоре погледи на Арни и приятели установиха този факт с продължаващата снизходителна усмивка, която не след дълго след регистрацията на потенциалните последствия (от същия този факт) се трансформира в един лек Пулсиращ Панически Ужас. Парчетата наближаваха със скоростта на падащи парчета. Арни и приятели наскочиха и успяха да направят нужните няколко крачки в страни, за да избегнат забиването на тези импровизирани метеорити върху им.

Арни започна да се чувства сериозно стресиран от преживяното напоследък. Реши да продължи да крачи до един увеселителен парк с водни атракции, за да разпусне малко. Остави си костюма на гардероб, обу си бански-шортите и хванал в ръка телефона и ключовете, се нареди на първата опашка, на една пързалка почваща от висока кула и виеща се надолу в разни тунели. Имаше доста деца, но на Арни това не му пречеше, защото нямаше кой да го снима, че се занимава с детински глупости и да го ъплоуд-не на фейсбук. Телефона се намокри, но какво да се прави, нямаше къде да го остави. Ключовете и те ръждясаха и довтасалия Божидар Димитров ги национализира за Историческия Музей на Артефакти от Увеселителни Паркове с Водни Атракции. Арни седна на плажния бар, пи един Смирноф Айс, стана му доста тъпо и самотно въпреки, че генерално нямаше проблеми с това да седи сам на обществени места, поради възможността, която това му предоставяше да се самовглъбява, да обмисля вариантите за всяка ситуация до степен, до която те преставаха да бъдат варианти, защото недостатъците им изпъкваха и ставаха прекалено явни и натрапчиви.

Арни се върна на булеварда. Продължи да ходи. Засвири гайда отстрани. Нелсън Мандела се оказа свирещия на нея и облечен в шотландско каре, той се присъедини към крачката на Арни. Арни и Нелсън си кимнаха. Отляво към тази технически-погледнато процесия се присъединиха Ирландския Посланик, Журито на Най-Смешните Мачове от А Група, Миро от Каризма, Барманката Божана Филипова-Джеймисън от Новия Пиано Бар, Ицо и Мостуна. Арни реши, че може да отдели сега вече малко време на извличане на изводи. Преживяното го беше накарало да се чувства жив, в крайна сметка. Трябва ли да преживея преживявания, който за малко да ме направят не-жив, за да се чувствам по-жив, помисли си Арни. Трябва целенасочено да създадеш условия да си не-жив, за да си жив? Що за парадокс?

А вървенето.... то си....ъъъ.... върви..... с този стремеж към това да си не-жив (и съответно към това да си жив). Кийп уокинг. m-f

2009-07-06T14:37:00.000-07:00

ВСИЧКИ СА МАСКАРИ?

Преди известно време бях на едни фокус групи. Зад стъклото, не отпред. Пред стъклото имаше група 32-37 годишни мъже, които говореха за уиски. По едно време единия каза, че Джони се прави в Румъния и Югославия (!), "то всеки го знае", "в заведение винаги само първото ти е истинско, след тва..." и т.н. Всички енергично се съгласиха с него, с известна печал.

Сега, няколко седмици по-късно, се замислих върху това. Знам, че това, което те си мислят, не е вярно (с някои изключения в дадени заведения, които със сигурност са изключения, а не правило).

Замислих се дали няма други подобни неща.

Неща, за които ние всички сме убедени, че някой в държавата, някой друг в бизнеса или в йерархията на световния ред, постоянно ни работи и ние сме обречени да го търпим и понасяме вечно, а това изобщо не е вярно и всъщност нередностите са само изключение?! Какво ако има политици, които не искат да крадат и правят схеми, а да направят нещо? Какво ако неадекватните депутати, говорещи очевидни неистини са просто объркани, прекрачили границата с един малък компромис и сега загубени и нещастни и въртящи се в омагьосан кръг, в който им се струва, че няма как да продължат съществуването си освен ако не говорят това, което се очаква от тях? Какво ако има бизнес босове, които са работили здраво и са се възползвали от неочаквана възможност в тяхна полза, вместо да измамят някой и да минат по главите на другите? Какво ако има управляващи, за които истинския успех и резултат е важен, дори и заради самочувствието им? Какво ако има доктори по нощните смени, които не прекарват денонощно всеки миг в мечти как да ти вземат още някой лев, а ще ти помогнат като дойдеш с цепната глава? Какво ако има военни, които не се навъртат около артелното или геесема с идеята да откраднат някой калашник или тенекия сирене, а стоят заедно с войниците на минус 20 навън, без ушанка и им показват упражненията (между другото познавам точно такива)...

Мисля, че повечето хора не почват с желанието да лъжат и крадат. Това е неестествено и по-трудно, изисква допълнително усилие, а живота е достатъчно тегав. Това не ти дава истинско самочувствие, а хората не са мазохисти - искат да са истински щастливи. Всеки кривва, отклонява се от пътя, минава чертата, но като цяло може би повечето хора през повечето време са от правилната и страна. Ще ми се да го вярвам. А иначе у нас скептицизма и песимизма са вече силно-вкоренени от векове привидно мачкане и колективно овчедушие, при което положение недоверието и черногледото стереотипизиране, водещи до още по-печални очаквания, е разбираемо.

Дали пък да не поизоставим това мислене? - m-f

2009-05-21T14:43:00.000-07:00

Entrefilets

(етюди за балкон, какафония и приключенията на един животински Индиана Джоунс)

.......

Да се Погрижим за Тези Над Нас!

Онзи ден Енчев седна на балкона си. Той живее под нас. Има си едно столче на балкона, на което си сяда, като му писне от жената и децата. Сяда си и си пуши тихо, без думи. Запали някаква много гадна цигара, некъв Феникс пакет. Аз това го разбрах от мириса, който почна да се пропива в стаята ми. Гаден мирис, ужасен, ах колко мразя цигарен дим докато спя или почти спя. Да затвориш прозореца не можеш, защото миризмата ще остане вътре в стаята. Единствения ход е да изчакаш спокойния Енчев да си изпавка дебелата цигара с тиха битова наслада. Енчев като запали пакета, не мисли за тия работи...

Не се замисляме и ние достатъчно често за тия над нас. Обществото, малко или много, формално или не, все ни вменява отговорност за тези под нас. Това важи за нашите подчинени, за нашите деца, за по-малките, по-низшите. Ако нещо стане с тях, ние сме виновни, не те. Постоянно фокуса ни е надолу, към тях. Нашите родители не ги мислим, защото те трябва да ни мислят - нали са отговорни за нас. Така, лека полека, пренебрегваме тия нагоре. Нашите шефове стават самотни, тъжни, поради липса на внимание. А не се усещаме как с една елементарна добра дума можем да им оправим настроението, значи...! Стига са внимавали за нас, нека малко да ги разведрим! Така че, другари, дайте да погледнем и нагоре малко. Енчев, ти също!

БГ Музиката Невъзможна (парт ту)

Продължавам да се ядосвам за БГ музиката, или бледото подобие на музика, което в момента блика с големината на капчица пот от бедуин. Изглежда всички БГ песнописци (и музикални, и текстови) са отвлечени. КАЖЕТЕ КОЛКО Е ОТКУПА, аз ше го оправа, само и само да се свърши сегашното, маа му! Новото Яко Парче е на простичката кифла Лилана, Гларуса, Чийто Амбиции Надскачат Възможностите Двойно - Мишо Шамара и ... Снууп Дог ... wtf??? Първо, кой нави Снууп да участва!? Второ, всъщност колко пари му дадоха?? Трето, всъщност е ясно, че много пари е зел - т.е. резонния въпрос е за какво си представя този, който му ги е дал, че ги е похарчил? Къде е тука бизнес мисленето? Някой да не се е надявал това...нещо... да пробие някъде (дори и тук?) Всеки път когато се завърти това парче ми става тъжно. Тъжно ми е като слушам как Снууп Дог "представя" Лилана, чийто отрицателен певчески талант и смешноват английски се дообезсмислят от написаните в час по трудово текст и мелодия и ... Биг Ша. БИГ ША?! Пичага, моля ти се, сЕди си у АрЕнБито и не се занимавай с глупости, че повече КенЛита не ни тряят! "Биг Ша". Мини през Харлем и ако до три минути не си изял осемнайсе Биг Шамара, обади се и ше те пуснем да записваш каквото ти хрумне, с Папата, ако искаш! Снууп Дог и тези две душички на едно място ми е все едно Джордан да дойде в квартала заедно с трима от сегашните Лейкърс и да каже: аз избирам да играя с Митко от Г клас и Пенчо срещу вас. Все едно Азис да напише книга с Виктор Юго. На запад певиците също спят с продуцентите и спонсорите, но поне там не може да пробие в ефир бездарно същество ако ще да овършее целия Содом и Гомор...

За човека-безглас кво да кажем. Искам да го похваля за едно - успя нещо наистина немислимо да постигне - да направи клип, в половината от който Биляна Йотовска се мота гола, негледаем. Един истински Копърфилд!

И накрая... за разтуха... малко нонсенс aka Гъсениците

Бруно захапа вафлата. Зъбите му се отрониха, вместо вафлата. На вафлата нищо и нямаше. Зъбите на Бруно, обаче, станаха на песъчинки, изтекоха като пясъчен часовник на земята (Бруно преброи няколко секунди, ама не хвана ритъма). Една гъсеница си свали пилотските очила на очите, изрева (доколкото една гъсеница може да изреве - по-скоро изписка, може би?) и се метна от дървото към Бруно. Приземи се в косата му. Прекара първите две денонощия в окопаване, бейсик сървайвал оресурсване, както пише в дебелите книги (дебели, дебели, колко да са дебели - все пак за гъсеници говорим!) След това установи, че е попаднала не в косата на Бруно, а в козината на Шаро. Докато това бъде свършено, гъсеницата вече се намираше у Пловдив. Защото Шаро, той не почива! "Ново Двайсе!" изскърца със зъби гъсеницата (изскърца, изскърца, колко да е изскърцала .... все пак за гъсеница става дума, кви зъби...?). Покатери се до близкото ОМВ, взе си една книжка от Програмата, изяде половината и се зае да разучава опциите за настаняване. С горчивина установи, че е изяла точно тая половина, в която пише опциите за настаняване. "Ясноо... на клубче ше се ходи...." помисли си гъсеницата (помисли, помисли, колко да е помислила... все пак - нали...) Метна се гъсеницата към Планет. Пи няколко големи уискита (големи, големи...), полафи с мацките, пораздруса крачката, и премести в Най Клуба. След като първоначално не я пуснаха, тя просто пропълзя вътре незабелязана. Пи още няколко големи, запозна се с некви фенове на Марица, взе наркотици, цикли два часа, събуди се на автогарата, с разхлабена вратовръзка. "Бахти, пак прекалихме, майна.." си каза тя, понечи да се качи на рейса за София, но в този момент я смаза крака на Бруно, който се прибираше със сутрешния...

m-f

2009-03-06T14:03:00.001-08:00

Какафонията-Бедняк

За нещото "България" постоянно се твърди, че има потенциал, но има още много работа да се свърши. България е Григор Димитров-а на държавите. Това, всъщност, се твърди само от чужденците. От българите се твърди само и единствено едно от следните две неща (колкото и да препрочиташ това изречение, няма да започне да има смисъл):

- България никога няма да се оправи, заради българите, корупцията, великите сили, селенията, простотията, Костов, Станишев и т.н. (твърдящите-това хора използват често фразата "е това само в българия може да се случи!" придружена с външен израз на цивилизовано отвращение, достоен за 18ти век)

- България е най-яката държава на света, защото Хан Аспарух е много як. Постоянно някакви турци, цигани, велики сили и т.н. искат да ни прецакат и затова трябва да гласуваме за Атака.

Но както и да е, ако погледнем по-разумно и балансирано на нещата, ще видим, че през последните 20 години (толкова станаха след комунизма почти) като цяло България върви лекичко напред. Макроикономиката е ОК (сравнително, особено сега). По магазините има луканка за всички. Кока колата вече не е само за топ мениджмънта, дори топ мениджмънта започва да я избягва заради захарта. Умните хора се трудят и изкарват някой лев, а простите все така си орат, както преди (т.е. не са по-зле). Настроиха се удобства - метро, молове, супермаркети, хотели и т.н. Паднаха визите, пътува се доста. Заплатите на места станаха европейски, сравнени със стандарта на живот.

Но мани икономиката - държавата върви видно напред и в други области. Българското кино произведе един съвсем-ОК филм - Дзифт - дет се вика, почти като истински. Спорта не е зле - Бербатов го пласирахме в атаката на най-добрия отбор в света. Театърът е жив - залите на театрите са пълни, билетите за дадени представления свършват месеци предварително. Откъм интелигенция също добре се представяме - Веско Топалов кърти шаха, Ралица Василева води телевизията.

Но има една област, в която България не само не прогресира, дори малко - тя регресира със очевидността и скоростта на Бенджамин Бътън на 16 пъти fast-forward. Това е ....музиката.

Ето в кои отношения музиката ни регресира през последните 20 години:

1. Талант

Помислете преди какви гласове имаше. Както и да оценяваш като хора, като личности, като сценично поведение, като акъл 'оновавремешните' таланти, спор няма, че бяха ГЛАСОВЕ - Лили Иванова, Васко Кеца, Георги Христов и Орлин Горанов например. Верно, че сега да имаш глас се нарежда някъде на трето-четвърто място в оценъчната стълбица на един пърформър (певците станаха пърформъри), ама все пак гласа има известна важност... А сега какво имаме? Имаме хермафродитни копринени бузки като Графа, Мрафа и т.н., която доят кравата, наречена 'нашето търпение' ежедневно от безброй канали. Но един ден млякото свършва и ние натискаме спусъка (на дистанционното, засега, но това е достатъчно убийствено предвид пазарните принципи). Единствената причина да се случи сегашния скандал с Краси Аврамов е, че наличния вакуум е позволил подобен бездарник да изплува нагоре изобщо в топ музикалното пространство! Той какво е виновен, човека! Ако ми позволите, бих ранкирал изискванията за пърформър в днешно време:

1. прическа

2. очила

3. да може да произнася напевно думи, които бегло наподобяват английски

4. да няма пъпки

5. да може да пее хубаво

6. шапка

и за пърформърка:

1. цици

2. очила

3. лице

4. да може да произнася напевно думи, които бегло наподобяват английски

5. да няма пъпки

6. дупе

7. да може да пее хубаво

2. Песнописци

Защо когато се организира някое от (многобройните тези дни) караокета, не се пеят в захлас песньовките на Устата, Румънеца, Мария Илиева и "Любо от Те" (отварям една скоба - как е възможно човек да бъде наречен "Любо от Те"?), а тълпата дере глас на "Огън от Любов", "Вчера" и тем подобни стари (стари, стари, колко да са стари!?) шлагери? Защото са качествени песни, на които можеш да пееш, ето защо! Има една съществена разлика между една добре-написана песен и една тъпа песен - добрата си я припяваш, тъпата не можеш да се сетиш кой я пее дори Хагския Трибунал да ти предложи сделка: "сещаш се кой пее тая песен и цяла вечност перпетуални свирки от Джесика Алба, ако не - цяла вечност ше бъдеш превъплатен в тоалетната чиния на кристияно роналдо". Някой по-емоционални от вас биха възразили: "не е тва, бе, тези песни са от "онова време", времето от младостта на поколението, което сега има пари да излиза по заведенията!". ОК, джиниъс, разходи се по пиано баровете с младежите да видиш какво се пее и там. Скокни до Благоевград.

За да се напише една хубава песен трябват три прости неща: раздвижващ-емоциите ритъм, оригинален и паметен текст и лесна и закачаща мелодия. По никой от тези параграфи не покриваме критериите за членство на Планетата Земя, обаче!

Ритъмът на българските песни (тук почвам да включвам и чалгата, този така-ярък събрат на българския поп) би накарал Бъста Раймс да приседне и да се натъжи. Толкова ли е трудно, бе, дагое? Тупца тук, барабан там! Трябва да внесем Миси Елиът за едномесечен денс-ритъм курс в Натфиз (или по-скоро в Академията на Митко Пайнера). На българските песнописци трябва да бъде закупена по една йоника с европари, с прилежаща инструкция да натиснат едно от копчетата от Ф1 до Ф10, за да се "роди" ритъма на следващата им песен. Ако Евросъюза се противи да отпусне тези пари, дайте ми пет минути насаме с тях, заедно с няколко касетки БГ музика и ще ги убедя!

Текстът, аааах...текстът...тука чалгата просто няма какво да я коментираме. Там има измислен димитровградски софтуер, който от 40 думи съставя random изречения по предварително-зададени параметри (т.е. трябва да има 3 пъти поне "не вярвам", 2 пъти "изоставена" и едно задължително от следните: "бизнес", "утеха", "пачки" и "сърце"). За съжаление, обаче, останалия музикален спектрум изключително-бегло превъзхожда чалгата и остава толкова далече от текстовете, заради които си си купувал оригинална касетка, че на ум ти идва сравнение от сорта на "черногорец vs. амеба-пигмей". Какво се разшава в стола си, бе? Колко текстове на модерни български песни си спомняш? А? А? "Всичко, което не можеш, нищо, което си сложиш, всичко, нищо, всичко, ниииищо.." WTF?

И накрая - мелодията. Накрая, но всъщност в началото. Има много лесни трикове тук. Сампли от популярни шлагери. Цигулки и симфония. Повторяемост на нещо лесно, дето можеш да си го свирукаш. Но, уви, никой песнописец не се възползва. Резултатът е една какафония от стандартизирани буламачи, демонстрация на талант на ниво ТНТМ.

Разбира се, има и изключения, за да потвърдят правилото - Ъпсурт. Само тези другари успяват в някои техни парчета да съчетаят не само единия, но и трите елемента - текст, ритъм и мелодия. Но това беше преди нескафе ерата на Ъпсурт. Сега те са ъпсурт feat. НЕСКАФЕ. Другите слънчеви лъчове (някои песни на Остава и т.н.), за съжаление, са епизодични, еднократни и прекалено-редки, за да се зачитат.

3. Визуална презентация

ОК, тук трябва да свалим една малка шапка на шибаната чалга, защото чалга клиповете имат поне визуална атмосфера и качество, въпреки безспорната липса на дори-загатване на оригиналност. Формулата там е развита, работи, изпълнява се и горе-долу качествено, с видни пари и декори. Евала, чалга, че храниш българските режисьори! За остатъка от музиката какво да кажем, обаче? Клипове, които или са някъде на плажа ("Жоро, дай да ползваме нашата майка природа, нали тва има България, поне!?") или са толкова абсурдни, че самите изпълнители освен да се кокорят вцепенени, друг ход нямат, или и двете. Дори и Фройд не може да разбере какво искат да кажат българските музикални клипове, и това е съвсем нормално - те самите също нямат грам идея какво искат да кажат. Когато ти липсва послание, когато ти липсва оригиналната идея, поне да имаше нещо по-така, нещо разтърсващо, нещо шокиращо, паметно! Йок, батка. Креативния елемент в родните музикални клипове, ако беше химичен, щеше да има свойството да замръзва СЛЕД като вселената е стопирала дейността си поради замръзване. Всичко е толкова крещящо-бездарно, че ми се иска да имах властта да канселирам прозводството на музикални клипове в България и парите да бъдат раздадени на младежи от Студентски град, с които да изведат някоя жена на вечеря - поне някаква работа да се свърши.

Добре, че никоя мутра не се е присетила и амбицирала да финансира опит за износ на БГ музика по европата и МТV пазара. Резултатът в този момент щеше да е като риба да се опита да потопи Дубай с пръдня. А междувременно румънците продават ла-ди-ла-ди-ла в Германия за стотици хиляди.

4. Звезди

Айде малко по-сериозно с тия звезди. Не е ли ясно, че поне на външен вид дадена личност трябва да го докарва, за да бъде прокарван даден имидж? Тоест, ако си хилав, тъпоумен и грозноват пубер, облечен като Хорхе Кампос на Хелоуийн, като Устата, не можеш да го играеш убедително плейбой. Ако си проста пача от нивата, не можеш да го играеш Ванеса Паради. И т.н.

5. Стилове

Стигаме до послената сфера на осиране. Осиране е меко казано, по-скоро тук плуваме в един кафяв океан, свършили ни са бананите и ще ядем ориз, а ако някой иска да се жертва, може и сутляш да ядем.

ОК, разбирам, че има известно размиване на стиловете и в световен мащаб, не само при нас. Фразата "Крис Корнел feat. Тимбаланд" е върха на извращението. Но в която и да е нормална държава по света все-още можеш да си намериш чист, маргинален, екстремен (демек истински) рок, ако търсиш рок; метъл, ако искаш метъл; хаус, ако търсиш хаус, поп, ако търсиш поп, и т.н. А в България какво имаме? Един набъбнал, пъпчив мега-сегмент (всъщност как да наречеш нещо толкова жалко и неважно "мега"?) съставен от блед и безхарактерен чалго-поп-рап. Стените на стиловете в България са като границите между Люксембург и Каквото и да е. Чалгата започва да се разлива в поп - вижте последните хитове на Андреа и Десислава (Деси Слава? Тва трябва да е някаква Ше Га!?) Но аз проблема съм го намерил - като че ли има едни постоянни елементи, които осъществяват цялото това размиване, действат като едни малки троянски мостчета, копелетата. Те се крият, както и в световен мащаб, зад абревиатурата "feat." Това са герои от сорта на Устата, Слави, Любо-от-Те, Спенса, Миро, Мария Илиева, Графа, Дичо, Дечо, Мечо, Кончо и Топчо и т.н. Според мен ако тяхното функционално-мостово съсловие биде елиминирано с един случаен взрив, ще сполучим да запазим всеки стил в неговите си рамки, за неговите си фенове. А, и да не забрави некой да... се погрижи и за Тимбаланд като сме почнали, моля.

Толкова за БГ музиката. И това и беше много. Ъпсурт, моля ви заебете това шибано нескафе(отварям и тука още една скоба и се обръщам към Нестле: спрете да си хабите парите да ми рекламирате шибаното и долнокачествено нескафе! На този етап няма да го пия ако ще алтернативата за предотвратяване на жадна смърт да е спермата на Сатаната!)... та, Ъпсурт, върнете се към нормалния си вид, пишете и правете Музика. А вие, всички останали, вземете осъзнайте, че повече от всичко друго в тая държава сте част от глобален пазар - или излезте от хилавите си рамки, или се разкарайте и ни оставете да си набавяме музикалната доза от англоезични и подобни източници, на които не им дреме какво мисли за тях "индустрията" и как продажбите им биха нарастнали от 48 стотинки на 51 стотинки с някой гениален комбо-ход (па да става каквото ще с репутацията).

m-f

2009-03-02T12:19:00.000-08:00

Gran Torino

Двамата с Дамата въртите кръгове блусове около една маса, на която има кофичка от кисело мляко, едно кокиче и един кибрит, с който е запалена една малка свещ. От грамофон, който временно замества гадния веф, звучи от радио Христо Ботев песента, която ви е задвижила. Ти си по риза, която временно замества потника, тя е по бална рокля, която временно замества комбинезона. На втория етаж на лофта, който временно замества люлинския мезонет, се развива действието. Подът е от лакиран паркет, който временно замества мокета. Масата и шкафа са от айкия, която временно замества мосю бриколаж. През прозореца се виждат дървета на иглолистната гора наоколо, временно заместващи полу-светналите прозорци на панелките. В езерото отпред, което временно замества паркинга на трабанти, припляскват черни лебеди. Долу иконома, който временно замества крадците, които са проникнали в апартамента, разтребва вечерята. На пода се търкаля празна бутилка червено вино, която временно замества сметките за парното. Допираш буза до нейната, която временно замества бодливото ти родопско одеало. Обгръщаш с ръка талията и, която временно замества дистанционното, с което сменяш между мюзик айдъл и биг брадър. Прошепваш и в ухото нещо, което временно замества лъжите, които говориш на жена ти. Навеждате се един към друг за целувка, която временно замества живота ви.

Песента свършва и някой, качил се отдолу, те удря с нещо по главата. За постоянно.

Умрял си. Оказва се, че няма рай и ад, има още от същото, само дето никой не те вижда. Излизаш да пиеш едно малко в кварталната кръчма. Не можеш да си поръчаш на никой, защото никой не те вижда. Ядосваш се и звъниш на приятел. Не те чува. Излизаш на улицата, викаш по хората, но никой не те забелязва.

Осъзнаваш изведнъж, че почват да ти липсват ужасно предишните постоянни неща. Удря те вина, че си ги пренебрегвал заради временните. Постоянните правилно започват да ти се струват като временни, а временните като измислени. Присядаш. До теб присяда Иван Костов, който неидентифициран член на булспам е пребил до смърт. Костов и той съжалява за същите неща, оказва се, че и той е същия като теб. Писва ви да се сдухвате и започвате да си разказвате вицове. Вицовете на Костов са много смешни, защото не може да казва добре "р". Отивате да изиграете няколко боулинга. След няколко месеца ставате добри приятели. Срещате се с други умрели и се организирате. Костов, естествено, става лидер, ти ставаш номер две. Умрелите мацки те харесват, защото си високо и забиваш много голямо бау, микс между Надежда Михайлова и Джесика Алба. Обичате се, имате си всичко. Имаш уважението на другите, властта над тях и самочувствието на успял. Считаш се за щастлив.

Присещаш се понякога обаче за паркинга за коли пред стария ти мезонет. За комбинезона на жена ти и за това колко истинско е било, като си го докосвал. Започва да ти липсва стария веф. Ставаш все по-отдалечен и дистанциран от Джесика Михайлова. Не си щастлив вече. Оказва се обаче, че и при мъртвите си има престъпници. Едни те отвличат за откуп, не става работата и те убиват.

Раждаш се в света на суб-мъртвите. Радваш се, че има и такова нещо. Не знаеш вече кое е временно и кое - постоянно.

и т.н. мисля, че ти стана ясно.

m-f

2009-01-20T13:49:00.000-08:00

The Year 2035

* I got the idea for this entry from a similarly-themed spam email piece I received today, written by some midlife-crisis-stricken 30-something asshole reminiscing back to the 1960-1980s, when he was a kid, trying to convince everyone (his peers mostly, as the most sympathetic) that life was somehow better back than. It wasn't better, asshole! It was just different. You were a kid - being a kid is usually cool when you think back to it...

Hubert was born in the year 2000. By the time it became the year 2035, he was thirty-five years old. Becoming 35 for him personally came with a little side bonus - a mid-life crisis. He was sitting in his studio on the 200th floor of the Empire City Complex in the city of Jaegobah on the Seventh Moon of Jupiter one day, the wife was away, and the mid-life crisis sadness crushed him like a sumo elephant - a pigmei midget ant. Analog scenes from his childhood started flashing in front of his eyes like an antique slideshow, and it seemed that the memories made him happy again. He grabbed a pen and started to jot stuff down...stuff, he realized as he was jotting, he needed to send out to those like him, to make them feel better....:

"This piece is dedicated to the children of the period 2000-2015. You know who you are, you retro bastards:) If you were a child back then, when you look back now it will seem difficult to believe that you have survived till today...

Just for starters, we crazy kids from those days used to move ourselves around.... in CARS!... instead of teleport around! Yes, that's right! We actually had to undergo the physical effort of driving ourselves from one place to another - something that is lost on the current generation, grossly unable to appreciate the numerous benefits of this healthy exercise.

You better believe it, our food had saturated fats in it and we took our chances with that! (yes, this was waaaaay before the No Fats in Food Law of EUSA President Palin of 2017!). Our food was not checked for vitamins - imagine that!? Ha, in fact, we did not even suspect that vitamins caused AIDS until 2011!

OK, that's one positive development, but what about crime and terrorists? When confronted with terrorists, we could not use Kardjiev's Anti-Terrorist Atomic Vaporiser Keyring that we all use today, because it was not invented yet - we actually had to aim at prospective terrorists, possibly risk not hitting them, and when shot dead, they would not disappear but leave a body! And remember crime - another concept that no longer exists now after the invention of the Legal Compatibility Personal Morning Scan? Yes, we had crime back in the days, and it was so much fun to watch what it did on AXN each evening...

And what about social life!? Remember those crazy social almost-gatherings we had back via Facebook online - we used to chat to one another in person, maan, comment on our status and photos, not communicate via robot ambassadors, like today.... The human touch is gone, dude, and I miss it! Back in the days we didn't have the fancy Google Earth Pro Live Prohibited Edition that kids use now to monitor their girlfriends - our Google Earth information was static and outdated, even.... pixelated! And when we drove around, all we had to show us the way were the arhaic GPS systems, not the robodrivers that cars have today! Where's the fun in that!?

And what about love - whatever happened to meeting new people after a year of chatting on the Internet, the old-fashioned way? Nooo, who needs this much social exposure - much better to do it like kids today do it - undergo a calculation of genetic compatibility with a spouse at birth and have their spouse pre-selected.

And remember when we used to go nuts and mix more than one mineral water in the same glass!!? Oh, my, goooood! Now they would sentence you to two hours of Perrier treatment under the Bankia Convention for that!

And what about work? Work was fun back in the days! First of all we could choose it, instead of accepting whatever the Borissov Role Generator provides for us now at the age of 18. Also, our work week was not 20 hours weekly of non-stop labor under robot supervision like it is now, but was actully 12 hours of work under nobody's supervision (technically, the work week back then was 40 hours, but... come on, you remember...)

Video games? We used to know when video games started and ended, man, because the resolution was lower than real life! Now, nobody can tell which is life and which is video game - you can easily teleport yourself in the middle of some asshole's session of Medieval Amazing Race, together with the genetically-resurrected medieval knights and their spears and arrows...

Man, back in the days we used to live dangerously! We used to download pirate mp3s (why don't you try downloading an illegal mp10095 now, sucker, and see how fast the Interstellar CopyRightGuard teleports into your place!) We used to do stuff with our hands, like pick up documents and such and risk the muscle strain - now kids don't have to think about that - they have the Automatic Telepathy Mover Assistance glasses. And what about the injuries that we could incur? Injuries - what is that you say? Man, did you forget that there was such a thing as injuries, traumas and mental conditions before Doctor Gurdev invented the physical and mental InstaHeal cream for Bones, Skin and Brain?

We used to have role models, too. Brad Pitt...Valeri Bojinov...Izkusitelkata Zlatka...Azis...Those were people that were there right next to us - on TV! Now, all the winners for the game shows are genetically-bred from birth, and Steven Gerrard 43 is better than Steven Gerrard 42, naturally...

Another thing that really bugs me is communication. Back in the days, when you started to miss someone and wanted to see him, you ICQd him and all was well! Now - you hear the 'emotional distress' alarm, the house Doc robot comes and injects you with happy hormons and that's that. It was sooooo much easier to get in touch with someone back in the days - you sms him on one of his several phones, and if he has battery, he knows that you are looking for him and can get back to you as soon as he can log online. Or if all else fails, you can email him or if really necessary you can find him and talk to him for awhile? That human touch is certainly lost forever, definitely!

Imagine all the positive stress we had to go through - we did not know the outcome of sports games in advance, like kids have now with the Forward Time Advancement Continuum Device, so we had to worry, we were excited! Not only that, but we also used to play sports all the time, unlike now! Remember all those crazy nights spent in your LAN when the new FIFA came out!? That's gone now...

We did not have any information about anything either, besides the 160-channel digital TV, press and the Internet - imagine having to rely ONLY on those sources for information instead of the Omniinfo chip that babies now have implanted at birth, haha, ha... It would be so funny if it weren't so sad, actually, because back in the days we did not have it. But we were oblivious, maan, we were happy and nobody complained back in the days, imagine or not!

But what I miss most is the sex -ooooh the sex - we used to have so much sex with photos and videos of women on the net - now, all you can do is take the universal orgasm pills by Novartis - those that that asshole P. Petrov accidentally invented back in 2009 when he spilled two lab tubes together while trying to invent the "AC Milan Winning Formula" in after-work-hours.

Remember that Financial Crisis of 2008? That was so much more fun than the fixed 0.7% annual return all stocks currently make as per Intergalactic President Minov's "Simplifying Mathematics" Decree of 2024!

And remember the excitement that the recycling craze of our childhood generated? Remember how we used to worry about whether the polar ice caps would melt, man!? That was exciting! Now, there's no excitement at all after they all melted after it turned out that recycled garbage opened an interstellar vacuum that converted the Moon into a Mininova, and the polar ice caps together with Sashka Vaseva were melted, the Earth was flooded and humanity had to move to the Seventh Moon of Jupiter.

But there is one thing unchanged that I'm happy about, man! That Lili Ivanova still has a great voice!....."

Hubert put down the pen and ordered some coffee and an orgasm pill from the RoboServe 4.0 that was standing by. He went to the plazma window, looked at the projected cityscape, and a little piece of him actually thought: "man, u gotta admit this cityscape is actually cooler than the actual outside-scape back in the days the windows were made of see-through glass..."

My strongest proof of my prior claim, that a certain childhood is not better than another, but only different, is the fact that reading back through the above hypothetical scenarios actually made me think: man, some of these 2035 things would be better than now, others are worse, but worse in a way similar that a 35-year-old dude today would complain that things are worse compared to HIS childhood of the 1970s. Time passes, let's not fight that silly fight...

m-f

2009-01-14T13:14:00.000-08:00

Стратегия

Прочетох преди малко един доста емоционален блог на един съученик от гимназията относно днешния протест и състоянието на нещата в държавата като цяло. Той, както повечето нормални млади хора наоколо, се питаше какво точно може да накара хората в тая държава да излязат от сегашното състояние на телешки захлас и болезнено, но тихо чувство за безкрайна онеправданост и се беше насочил към революционни идеи. Неговите бяха една стъпка след стандартните за млад човек в момента - той не апелираше да се изгори парламента, да се влезе в ръкопашна схватка с охраняващия кордон милиционери или да се вдигне народа на мини-революцийка тип 10 януари 07. Според него народа няма вече тази сила и готовност, така че решението лежи в някакво друго извънредно събитие, спуснато изненадващо, което да разтърси и събуди всички - я някой луд влезе с калашник в парламента, я някое природно бедствие ни сполети, я нещо такова...

Според мен толкова луди хора в България не останаха. Всички са малко луди - затова са тук - но най-лудите отидоха да лудуват другаде, па и по принцип ние сме кротки хора изглежда. Вижте наоколо какво се случи в последните трийсе години - ние сме като швейцарците на тия балкани, бе братче! Народа наоколо революцира, трепе се, поливат го с бомби и сълзотворен газ, ние гледаме шоуто на слави и се интересуваме златка дали ще отнеме божинов на андрея. Става дума за действия, нали - иначе на думи всички в тая държава са Крали Марко. Но както и да е - нямаме луди. Природни бедствия и да се случат, вече се съмнявам, че това е достатъчно разтърсващо - това просто ще си се категоризира като поредния начин, по който ние българите сме изяли дървото от съдбата - вероятно великите сили са ни пратили земетресението - ще си затворим картотеката и ще се фокусираме отново над вечното черногледо мърморене над чашата ракия с удвоена енергия.

Та - смея да не се съглася с колегата- луди хора и природни бедствия няма да свършат работа за сплотяване. Няма и оптимистични варианти - четвърти на световно по футбол повече никога няма да бъдем. Супергерои също не чакаме да долетят скоро, да изкарат дебелите селски шопари от парламента, да ги накарат да се подпрат с две мазни ръчички на Коня и да ги обладаят със страстта и мерака на загоряло среднобалканско магаре.

Сещам се да остава само японско-германския модел след втората световна: хващаш се да бачкаш повече от другите народи и скоро ги изпреварваш по производителност, чувството ти за вина, паралелно с това за прецаканост те обединява и мотивира като народ. Икономиката ти изкупува техните и накрая се смееш злорадо, галейки котката с чаша коняк, в гръб. Само че тук никой не обича да работи, първо; второ - никой няма особено високо мнение за собствения си народ като цяло (т.е. за всички останали); а и трето - политическите "лидери" имат комсомолско образование и всякакви стратегии за икономическо развитие за хоризонт извън петилетката неизбежно се удавят у краткосрочния въпрос "а за мене кво?"

Така че общонародни решения няма. Ще помятат малко студенти павета по прозорците на парламента - ще помятат, па ще ги отупат милиционерите и ще ги приберат. После ще се измисли някакво извинение - имало бомба, нямало газ или нещо такова. И така периодично, кротко. Керванът си върви, кучетата си лаят - той самия народ си го е казал...

Лични решения обаче има, за тези, които ги искат. Ако си човек с акъл и мерак, можеш да поработиш за себе си, за да живееш добре - най-малкото защото не останаха много такива тук наоколо, депресирани от общонародния проблем се изнесоха повечето и няма особена конкуренция. След време ще си направиш хубава къщичка, ще имаш семейство, на което ще му е относително комфортно. Вярно, няма да имаш белезите по тялото от бой с полиция, власт и партия на младини, от защитата на свободата и принципите си, но все пак не всичко е загубено за твоята душа - ще можеш всеки път, когато минаваш покрай парламента да се подсмихваш тихо, като се сетиш как простодушните селтаци вътре нагъват вредни депутатски кюфтета и редят схеми, които да им осигурят за по още един етаж на вилата в малко търново или като се сетиш как ще дойде момента, в който някой някъде там горе ще си зададе въпроса: "дееба маа му, ако бяхме построили нещо навремето, колко много можехме да крадем сега...!". Ти си много повече от това - и сега и за в бъдеще. Затова нямаш нужда да те бият полицаи - стой си в офиса, работи си и остави революцията на Дарвин - гладни кучета в политиката на България колкото искаш - който се е налапал повече от културното, другарите му ще го отстрелят рано или късно... А и кво ше кажеш за следната концепция: да обявиш пред света и себе си, че ти ще си построиш и живееш живота без разни оправдания как държавата, политиците, милиционерите, държавна сигурност, великите сили, президента на международната федерация по вдигане на тежести, майк райли, русия и украйна се опитват да те провалят и твоя собствен народ не ти помага с бездушието си? На мен това ми звучи по-мъжко, зряло и продуктивно от това да трошиш коли, да се трепеш с полицаи или да се оплакваш постоянно над чашката с ракия... не че не е забавно да се трепеш с милиционери - аз лично тия, който държат девойката на снимката от днес бих ги поздравил с по една цепеница в челото any day, any time. m-f

2009-01-05T12:35:00.000-08:00

Началото на Януари

Бележка на автора: понеже ми е тъпо предишния пост да седи най-отгоре (той не случайно е единствения ми без картинка), а и отдавна не съм писал, рекох да подраскам. Само дето няма настроение Януари месец, братче! Аако де...

Столицата грее в пост-празничен работен кипеж, жизнерадостен като двестагодишен охлюв. Неземен студ, сняг, боклуци и скреж правят пейзажа по-цветен, както снега стана по-цветен онзи път, когато ти си нарисува името в снега без ръце (?). На бюрата в рекламните агенции преджасали младежи и девойки небрежно-облечени с бунтарски тениски се надигат, разтягат ръце в мързелива артистична прозявка и се събуждат за Света на Креативността в Полза на Комерсиализма. В складове щракат химикалки и елки на прецакани бранд мениджъри и неориентирани одиторки. От КППтата прииждат колони от закъснели празнуващи и пълнят Дядовата Ръкавичка, ли пълнят! В малки стаи на нови апартаменти мъже обличат новоизгладени от жените им гадни карирани ризи и поемат дългия път със сивата служебна кола обратно към водовъртежа на големия град и тъпите опции за правене на кинти, които предлага. По светофарите бедни хорица и монотонни полицаи се носят неемоционално, фоново. Във фоайетата на чалгите мижитурки-охранители си разправят забавни истории как са наритали някоя бедна пиянка, след което седят пет часа на селския шум, за да се приберат и да спят и да се обогатяват цял следващ ден с дневния блок на телевизия СКАТ - и така всеки ден, батка... Пред вредните лъчи на компютрите в офисите млади професионалисти отлагат началото на работната година с множество "компютърни приложения за социализиране" (if there ever was an oxymoron, man!) В птичите гнезда няма никой, нито в хралупите на поровете - те са на юг всички, в Гърция на море (кой ли вече не ходи към Гърция за море?) Дядовците-пенсионери са предпочели кръчмите пред градинките (щото хлад, нали!) Влюбени двойки се гушкат, а заклети ергени се заричат за пореден път: "абе крайно време е да си намеря жена, поне за зимата!" Делнишки капами увират, но няма кой турист вече да ги яде - туристите си бегаха. Фитнес -маниаците се надигат за абонаменти и карти с нови сили, гузни от 10те дни без никакъв спорт, в които са се наливали и наяждали като прасета, все едно те самите ще се самоизлъжат. Ентусиазмът в града е производен на температурата на въздуха (намира се някъде в отрицателното измерение), като малките топли петна на топлинния сателит са наркотично-зависимите от зимните спортове, които чакат уикенда както жителите на онва японско село чакаха седемте самураи, стиснали по една щека под бюрото и ъпдейтващи си статуса на нещо, включващо powder.

Какво ще правим тази година, другари? Нещо ново или все старото? Дадохте ли си Новогодишни обещания на себе си? Обещахте ли си тази година да пиете и/или ядете по-малко, да отслабнете, да намерите любов или повече секс или да смените партньора или колата или работата? Аз тая година нищо не си обещах, ама някакси имам чувството, че има по-голям шанс да се промени това, което искам, по този начин, не знам защо - вие как мислите?

Ако не сте още решили какво трябва да се промени във вашите обстоятелства, като изключим прозаичните и стандартни горни неща, ето още някои предложения:

- начално ниво на непознат чужд език

- още 5 манджи, в които сте станали добри

- да минете гол(а) по дължината на площад Славейков през август, щракайки с пръсти и пеейки King of the Road на Roger Miller

- да се подстрижете по някакъв съвсем нов начин

- да си купите ново легло (аре, бе, човек винаги има нужда от ново легло!)

- да покрепите някоя кауза (ама айде да се разберем да е свързана с полза за хора, а не за дървета, бухали, Планетата и т.н. - общо взето колкото по-short term ефект, толкова по-добре за вас - прослушайте Карлин ако не сте наясно дали Пластмасата ще унищожи Земята)

- да станете от Ливърпул и Левски - крайно време е, ако не сте

- да почнете да разбирате от вино - много е яко, пък и ще правите добро впечатление във всякакви видове изпразнени от смислено съдържание разговори

- да подарите нещо на някой, който не познавате (петдесет стотинки на люлинската наркоманка на Централна Гара не е баш това, което имам предвид)

- да отидете в Щатите (за предпочитане във Вегас) на гости на приятел и да се избушите, без да нарушавате видимо никакви федерални или щатски закони

- да експериментирате, да разцъкате (каквото и да значи това)

m-f

2009-01-03T08:00:00.000-08:00

За Много Години

Преди седмица имах тежка вечер долу. Малко се поскарахме с ..всички. Тъпа история, за която аз бях виновен и съжалявам, ама това не е темата на този блог. Снощи излизахме пак, финиширахме в БИАД. На излизане охраната не ме харесваше повече и с няколко тупаника и ритника ме свалиха и ми цепнаха тиквата отзад някакси - този път не бях виновен, те просто са нечовешки селяни - но и това не е темата на този блог. Шестте часа след това - ето това е темата на този блог.

Със сцепена тиква в 4ч. реших да подам жалба. Хванах едно такси до районното на Раковска. Там влязох в няколко абсолютно празни помещения, преди да попадна на дежурния. Той ми изръмжа да ходя да си вадя медицинско. Минах през нас, после хванах ново такси до Пирогов. Там на входа някакъв облечен в зелено човек ми каза къде е дежурния травматологичен кабинет. Паркирах се отпред и зачаках. Пред кабинета имаше още трима души, от които пострадалия беше една жена, която мъжа и беше пребил - имаше счупен нос и едното око и беше затворено - но беше в добро настроение - изглеждаше решена да направи нещо по въпроса явно. Другите двама бяха нейните придружители. Пипнах се отзад по тиквата, беше издуто и кървеше. Кофти работа е това да ти кърви главата, не е шега. Почуках на кабинета, никой не отговори. Мина половин час, в който с хората кротко псувахме всичко живо в Пирогов. Зачудих се какво ли щеше да стане ако имах някаква по-сериозна контузия. Минаха 45 минути, станах и отидох в дежурната стая - там бяха няколко полицаи и човека в зелено. Питах го какво стана и може ли все пак някой да ми помогне - той каза, че не е доктор, а полицай и нищо не може да направи - дори и жалбата не е в неговата компетенция. Каза, че ако не ми се чакало, мога и във Военна Болница да се пробвам. На този етап се замислих що за спешна помощ оказват в тоя Пирогов...

Излязох навън, чаках 10 минути такси, нямаше. Отидох пеша до ВМА, влязох в един вход, оттам ме упътиха към друг вход. Вътре ми казаха в кой кабинет да отида, паркирах се пред него. Пред него прекарах още един час, през който регулярно някой доктор или сестра влизаше или излизаше от кабинета, поглеждаше ме и казваше: ей сега. На този етап се зачудих дали нещо не сънувам, дали ми има нещо изобщо и т.н. Най-накрая излезе сестра, написахме нещо на някакъв лист и ме прати пак отвън. След още 20тина минути излезе с някакво направление за рентгенова снимка. Напъти ме към рентгеновия кабинет с нещо от сорта на: нагоре, надолу по стълбите, леко вдясно и там втория коридор наляво. След 15минутно лутане, точно когато започнах да се опасявам, че ще попадна на някакъв минотавър, случайно излязох пред рентгеновия кабинет. Там изчаках някаква жена да я снимат (още 20тина минути), след което дойде моя ред. Доктора беше учтив, културен, няма проблеми. Снима ме и каза да изчакам. Не знам колко съм чакал, защото леко позадрямах. Събуди ме, даде ми снимките, и ме прати обратно с репликата: наляво, надясно по коридора, след това нагоре и надолу по стълбите, или нещо такова. След 10минутно лутане се отзовах пак при него. Той каза: чакай, че е заключено и ме преведе през някаква заключена врата с магнитна карта. Там се полутах още малко, докато изляза от някакъв друг изход на ВМА и да се върна да си вляза пак през моя си вход. Там почаках още 20тина минути (часа вече беше към 8) преди сестрата да ми вземе снимките. Дойде някакъв доктор, който каза, че трябва да изчакам другия доктор, който ще дойде към 8 и половина. Седнах да чакам. Започнаха да прииждат разни сестри, доктори и т.н. всички от които се поздравяваха със "за много години". След около 45 минути и около двеста "за много години" ме викнаха в кабинета. Един доктор погледна снимката, каза, че нищо няма, няма дори да ме лепят или шият, и сестрата ми проми тиквата с йод - около 5 часа след самата контузия. Написа доктора на някакъв лист някакво обяснение, диагноза и препоръка за лечение (което беше "да не се мие мястото 2-3 дни". В интерес на истината и доктора и сестрата бяха бая учтиви и отзивчиви. Питах ги дали това е достатъчно да подам жалба, те ме пратиха да питам някакъв дежурен полицай. Търсих го известно време, намерих го, той ми обясни, че трябва да отида в някакъв кабинет по съдебна медицина на някаква улица "Здраве" до Майчин дом. Излязох от ВМА, решен да си хвана такси до тази локация, колкото и да струва. Нямаше такси, но дойде 72 и го хванах за две спирки до Медицинска Академия. Там намерих лесно улица "Здраве" и почнах да търся вход, в който би могло да бъде това, което търся (не че знаех какво точно търся, нито пък полицая ми беше казал номер на улицата). Видях една сграда с надпис "съдебна медицина едикаквоси" и влязох вътре. Действието се развиваше вече към 9 и половина. Вътре нямаше абсолютно никой, само в дежурната стая имаше работещ телевизор. На този етап се замислих, че в сграда с подобно име не би трябвало всеки шушляк да влезе да се мота. Почнах да свиркам. След 2-3 минути по едни стълби слезе един дядо и ми каза, че не съм на правилното място, а трябва да отида в съседния вход. Съседния вход беше без абсолютно никакви надписи, с една олющена врата. Влязох вътре и пред мен имаше още една олющена врата и надпис от сорта на "патологична медицина". Почнах да си представям някакви морги и трупове, но рекох да вляза. Пред мен се разкриха някакви стълби, по които се качих до един коридор, по който минах, без да видя никого. Стигнах до един леко отворен кабинет. Там един доктор ми каза, че там не мога да подам жалба, но да, наистина там могат да ми дадат свидетелство, което да ми послужи за жалба. Имаше друг човек преди мен, който трябваше да изчакам към 30 минути, след което влязох, доктора ме погледна, продиктува нещо на някаква сестра относно контузията (бая професионално звучеше), взе ми 35 кинта такса и ме прати по живо по здраво с репликата, че трябва да си направя копие на медицинското. Хванах едно такси, карано от най-отзивчивия човек в историята на такситата. Диалога се развиваше като нещо от сорта на - аз казвам "да отидем до Пирогов", и той веднага: "разбира се, че ще отидем до Пирогов, как няма да отидем, естествено, отиваме до Пирогов, ще отидем, как". Върнах се до Пирогов да си търся личната карта, която липсваше (после се оказа, че съм си я оставил вкъщи без да искам), полутахме се по центъра да търсим ксерокс (естествено никъде нямаше отворен) и после човека ме остави пред нас със съвета да се наспя, пък после ще подавам жалба. Послушах го и си легнах, шест часа след инцидента.

Та да обобщим тази страхотна вечер:
- бият те селяни
- 4 часа не могат да ти оправят раната
- 6 часа не можеш да си извадиш медицинско
- няма работещи ксерокси

За много години! m-f

2008-09-17T12:15:00.001-07:00

WHAT THE FUCK'S WRONG WITH bTV!?
A grumpy diatribe about Bulgaria's most popular and premier TV channel . Well deserved, too!

Много от нас са склонни да поставят оценки в измерението "ако бех аз, копеле, два пъти по-добре щех го напраа!" дори и за неща, от които си имаме много малко професионален хабер, ама ша ма прощавате: уот ис дис, бе, братче, ай сиктир бе, моля ти се!

Поради безспорно-разумния ход на битивито да купи Шампионската, тия дни ми се наложи да прекарам повече време на тяхната честота, отколкото от своя страна е разумно. Оттам ми идват наблюденията, нали...

Включваме апарата към 9, с резонното очакване студиото на Шампионската вече да ни загрява с факти, картинки и надъхваща музичка. Но уви! Тече "хумористичното предаване" Аламинут. Ша ме прощавате, ама продуцентите и актьорите в Аламинут имат чувството за хумор и креативността на Тъщата на Смърт. Ако Смърт срещне добрите друзя от Аламинут, ще и стане доста неловко в ситуацията и ще се почувства задължена да пусне някой майтап, ей така да разведри малко. Имам леки спомени от детската градина - в последния... клас... и както се казва...отидохме на лагер на морето. Спомням си, че бяхме няколко малчугана* в стаята, които нощем си разказвахме вицове в стаята. Нашето чувство за хумор беше една идея по-оригинално и комплексно от това на платените бездарници от Аламинут. Ако Робин Кафалиев трябва да те разсмее, за да си спаси живота, не го мисля, братче, дано си е написал завещанието предварително! Сигурен съм, че ако от битивито снимат кухнята на един наш купон, матреала който ще съберат за една вечер може да изпълни със съдържание 3 сезона на Аламинут, съсе рекламните им паузи. Ай сиктир!

Преминаваме на главната част - Шампионската. Първо, отбелязваме, че Краси Минев си е издействал шопинг тур из Ингланд..ъъъ.. пардон, исках да кажа, че битивито са решили да отразят мачовете от първата седмица от мястото на събитието, специално за българския зрител, като оптимизират разхода, отразявайки два мача от Острова в поредните дни. Дали битивито правилно са преценили да покажат на живо точно мачовете на Челски и Маню с два скучни, скучни, скучни отбора, оставям на вас да прецените (аз имам само един коментар: Стивън Джерард), но може би е показателно, че бай ви Алекси Сокачев (така звучно-обозначения Звезда-водещ на битивито) почна още от първото полувреме и на двата мача да ни бъзва как "сичко е наред, щото репортажите от другите мачове ше ги покажем веднага след тоя!" Да, Алекси е Звезда-водещ (за разлика от другия водещ - Васко Делов, чието мънкане и несъразмерно присъствие го категоризират като Притурка-водещ). Но всичко с времето си, ще стигнем и до тях. Първо да анализираме студиото на Краси Минев на самата трева на стадионите. Въпреки, че признаваме безспорния успех нито един пиян англичанин или лийдско чаве да не бъдат допуснати да нахрачат от зад кадър нито Краси, нито гостите му по време на студиата на двата мача, беше мъка да гледаме как Боса на спорта на битивито мъчи интелектуално-затрудените си (поради това, че са футболисти) гости с типични въпроси, от сорта на: "Бербатов....", и пропуска да ги инструктира нито да държат микрофона на нивото на устата си, нито да задържат за няколко секунди, след като интервюто свърши, преди да му натикат микрофона в ръчицата с репликата "ок? ааае..." (все още видима в национален ефир). А синхрона "поглед в правилната камера" беше толкова зле, че изглеждаше, че е нарочно, като Аштън Кътчър в Пънкд. Ама да се върнем на Звезда-водещия и Притурка-водещия. Първо, не разбирам защо, при положение, че са двама, те никога не си говорят, а просто се редуват да коментират? Това не е ли загуба на потенциал за заигравка с факти и коментари? Ако сте имали удоволствието да гледате мач по американски футбол в Щатите по телевизията, коментиран от стария екип на Фокс преди 10тина години - Джон Маден, Тери Брадшоу и Пат Съмерал, например, или на ABC Monday Night Football от мид-90's - Гифърд, Дирдорф и Ал Майкълс - там е нонстоп факти, мнения, майтапи, заигравки - в един момент ти става по-интересно да слушаш тях, отколкото да гледаш какво става. Да не говорим, че това, което правят, е техния живот и си личи! Други примери - Дик Вайтал в колежанския баскет. Анди Грей по Скай във футбола. Дори Мичмана нямаше енергия, но имаше невероятен присъствен авторитет с този невероятен глас и интонация. А битивито какво имат? Имат Васко Делов, който изглежда и звучи, все едно батковците всеки момент ще нахълтат да му вземат стинките за суха паста Балкан за през голямото междучасие. Двамата водещи на битивито четат изолирани факти от някакви книжки и компютърчета, коментират очевидното и имат толкова добра химия помежду си, колкото нацист и негър в ансаньор. Нямат нито желанието, нито мотивацията, нито капацитета да се поразкрещят, да изкажат някакво собствено мнение, да потърсят и разкажат нещо интересно. Направо човек да се замечтае за Томето Русев....

Свършва мача и почват репортажите. Те се коментират от едно трио Допълнителни-водещи, които си разпределят мачовете по някакъв незнаен принцип (но винаги Борис Календеров е преебан да остане до края да коментира последния мач, не знам как става така...). Те имат две свръхестествени способности: първата е да бъркат факти, без да се поправят (например "гостите" често стават "домакини", едикойси става друг играч и т.н.). ОК, това се случва на всеки - проблема е, че никой не се поправя. Човек да се зачуди дали футболните коментатори се чуват какво говорят? Ако не, нека битивито да вземе някое студентче да седи до коментаторите да ги слуша и като кажат поредната глупост, да им подшушне в ухото да се поправят. Втората способност е да имат абсолютно противоположното виждане при ситуации за дузпа и засада от логичното и видимото за всички останалите. Очевидните засади се окачествяват като "доста спорни положения", а за всички съприкосновения в наказателното поле се казва, че "съдията е имал основание да посочи бялата точка". А специално един от Допълнителните-водещи, Тодор Кирков, има и друга свръхестествена дарба - да се чувства задължен да разкрие крайния изход от даден мач преди да е свършил репортажа. Имам чувството, че човека изключително много се измъчва от факта, че той знае крайния изход от мача, а ние - не, и държи да ни осветли възможно най-бързо при началото на коментара за мача (с реплики от сорта на: "и това общо взето беше най-чистото положение в мача за артилеристите" или "колкото и да напъваха в тези начални минути на второто полувреме росонерите, те така и нямаше да стигнат до гол" или "в тази 2ра минута Анри вкара това попадение, което в крайна сметка щеше да се окаже единствено в тази среща"). Благодаря ти, Тодор Кирков! Ти отнемаш толкова жежко напрежение от нашите морни плещи! Да не говорим колко незаинтересуван звучи Кирков от случващото се на терена. Ако се беше позагледал тази вечер, например, щеше да забележи как съдията на мача Селтик-Алборг изгони грешния човек - дребна подробност. Важното е да кажеш, че е имало гол, като падне такъв, и задължително веднага след това да уточниш, ако това ще е последния гол в мача, да не се стресира народа! Всичко друго е пълнеж!

Свършват репортажите и понеже все още не е станало достатъчно късно за работещите футболни фенове, битивито са инкорпорирали една лекичка пауза, преди да пуснат мача, който ще дадат на запис. В тази пауза на екрана излизат две (ша ме прощавате, ама нали се опитваме да очертаем реалната картинка) откровено-прости путки, чиято задача е да изговорят възможно най-много взаимно-заменими думи за единица време, като в крайна сметка стреса от водопада на цвъртящите им гласчета те принуди да дигнеш слушалката и да дадеш на битивито някой лев. Това шоу изглежда специално създадено да задоволи нуждата от телевизионен ентъртейнмънт на мазохисти, мастурбатори-рекордьори и лица на средна възраст, постоянно пребиваващи в едноетажна къща (съсе братята и сестрите си) в аграрните региони, считащи за предизвикателство да познаят река в България от налични 4 от 5те букви "Д", "У", "Н" и "В" - но кой знае, този пазар в БГ може да е всъщност доста голям, и битивито да се смее последно и ехидно, като чете нашия наивен "анализ".

Това е тази вечер. Иначе не може да не споменем склонността на битивито да разработва културо-променящи шоу програми тип Сървайвър, Мюзик Айдъл и т.н. (създадени с цел да избягаш от познатите хора от посредствената си среда за да гледаш посредствени хора, но в непозната среда) и разбира се Шоуто на Слави. Ааах, Шоуто на Слави. Колко горди след годините трябва да са всички свързани с това шоу - все пак те наистина наложиха изключително много промени в обществото, в културата и в социалните порядки на българите:

- направиха чалгата и чалга лайфстайла мейнстрийм

- узакониха простотията като общоприет метод на телевизионно забавление

- установиха посредствеността и плиткоумието като интелектуален стандарт в шоубизнеса

- добринесоха за изключителното изпростяване на българската средна класа в един момент на вакуум на мисъл, ценности и поводи за гордост по време на прехода

Всичко това, само за да може един мегаломан и неговото обкръжение да се налапат и да се чувстват доволни, че са променили нещо (па няма значение за добро или за лошо). Евала, битивито, точно такова поведение се очаква от една международна медия с народообразователна функция като вас.... Скочихте на омазания с лайна влак, батка, ама влака е пълен с кинти, нали! Дано миризмата не ви пречи, само.

Толкова за битивито. Посредственост. Кич. Бездарност. "Само тия хора останаха, други на пазара няма!" Перфектния разрез на средния слой на обществото ни.

м-ф

*използването на думата "малчуган" в 21 век е патентована марка на Руди Василев, уан ен онли!

2008-09-10T16:41:00.000-07:00

Куфарът

Хубав, дълъг ден. Обичайното напрежение за нищо в офиса, до началото на пътешествието София-Пловдив-София, към четири следобед. С Краси взимаме пежото на Кало, обещаваме му, че ще се върнем навреме, към девет, и ще го вземем от студиото. Да си цъка там по-до късно. Излитаме по магистралата, не говорим много и е истински приятно. 130 км/час. Знаем, че ще изпуснем началото на представлението, но Недялко ни е казал „даже по-добре, то няма точно структура и фабула”. Стигаме час след началото, а Краси се ориентира бързо в града, учил е там шест месеца като студент (почти всеки, който познавам, има поне по една неуспешна студентска кариера). Изскачаме на главната, понесли стар куфар, който предния ден сме открили до една софийска кофа за боклук. Подарък за Недялко. Куфарът е някъде от 50-те (най-рано), но много запазен, красив, с лъскави дървени лайсни и етикет „Mr T. Dachev”. Краси купува мокри кърпички и го забърсваме от тежкия слой прах, като блокираме с него тротоара пред главното полицейско в Пловдив. Недалеч от нас стара прегърбена жена пита две мотаещи се куки за някакъв адрес, и след като не разбира първото им упътване, второто вече й изкрещяват, сякаш е арестант. С вече поизчистения куфар си пробиваме път през тълпата и настигаме представлението-процесия. Актьорите са с оръфани дрехи, наклепани с бяла боя лица, безмълвни, опулени, търсещи, любопитни, съсредоточени. Тълпа около тях, тълпа, която се движи заедно с техните странни решения, надолу към края на улицата и крайната цел. Появява се Недялко, радва ни се, чак ни разцелува, вижда куфара, плесва се по челото и го отмъква някъде в посока Макдоналдс. Със свободни ръце сме. Споглеждаме се с Краси и вадим фотоапаратите. В следващия час окото ми се замъглява трайно, не го отлепям от визьора. Атмосферата е добра, понася ме по вълната. Хората преминават, хвърлят коментари които „не можеш написа”, както го каза после Емо Бонев. Други пък са с актьорите-деца, плътно, дълбоко, приклякат заедно с тях, отдръпват се, за да им направят място. А понякога не отстъпват, допускат ги близо до себе си. Ултрадребно бабе подръпва двуметров младеж с блажена усмивка: „Казвай какво правят сега, че не виждам!” А те прескачат въображаема пропаст на овчарски скок, с дебела арматура. Още са някак бедни, студено им е. Десет метра по-надолу ни чака Куфарът. Прилича по-скоро на сандък, но е масивен, не бие на кухо (естествено, че проверявам). Красив е, ключалките му са направени от истинска ламарина. Голям е горе-долу колкото широка кухня. Заключен все още. Започва изследване на входа му, което не виждам, защото тълпата усеща кулминацията, замирисва й на Сезам, и се струпва плътно, умножава се. Скоро нещо изпуква и вратата се отваря. От някой вътре. Правилно отгатвам, че е Недялко, зървам червената му тениска с надпис СССР през дългия обектив, който съм трампил безмълвно с Краси. С него вече шпионирам успешно. През ръце, коси, вратове, чадъри от реквизита, ленти за художествена гимнастика, модели на молекули, разрези на тичинки, прорези в стари вестници, червени сигнални кърпи, други малки фотоапарати, оператор, който върви само назад и винаги право към мен, и няколко лица, които искам да запазя за себе си. Актьорите все измъкват по нещо отвътре – една жена намира чадър-паразол и разгъната кутия от цигари „Стюардеса”, и тръгва величествено нанякъде. Приятелите й разпъват пред нея червен килим и я съпровождат по него с обожание...до едно от градските кошчета за боклук, където тя изхвърля кутията. Мисля си за Бунюел, не знам защо. В това време публиката е налазила стаята и изследва и тя. Малко момиченце стои на прага и гледа замислено навън. Скоро актьорите минават на заден план и всеки иска да е вътре. А там стените са чекмеджета и всяко крие по нещо познато и непознато. С Краси и Вяра се превръщаме в нещо като гидове, после пием бири. Появява се Аврил, нимфетка с шотландска пола и черно лакирани нокти. Родителите й са там, но ние с Краси сме отдалече и сме за малко, така че наблюдаваме и се кискаме откровено. После наслагваме дължините на всички женски крака от деня и получаваме километри, километри...Прескачаме до театъра, където на маса ни чакат всички актьори, вече измити и съответно нови, Емо Бонев – директорът на Пловдивския театър, и Стефан Данаилов, благ и многословен министър. Говорим за културата, бюджетите, заплатите, театрите, мениджърите, късометражните филми, добрите истории, Вапцаров и Ботев и Левски и липсата на филми за тях, умората, гилдиите, художественото осветление в Балчик, новите камерни зали...Емо ни повежда през лабиринти от врати и ни показва гордо обновената камерна сцена на театъра. Вяра говори разпалено по телефона, докато й пращам въздушна целувка. На раздяла се запознаваме с актьорите, установяваме, че май вече се познаваме, отскачаме до Макдоналдс за огромен сандвич, през това време Недялко си взима душ, защото всъщност живее в театъра тези дни, облича черна риза за „коктейла”, не го здрависвам, защото ръцете ми миришат силно на лук, сменяме три диска в колата, докато не улучим спокойствието на Тийвъри, говорим си с Краси за бъдещето и как всичко ще бъде наред, ако вече не е, и връщаме пежото на Кало, у тях, защото той отдавна вече си е хванал такси.

2008-09-08T15:00:00.001-07:00

Сашо имаше изключително вредна комбинация от дарби. От една страна, той гледаше малко по-в перспектива от всички останали. От друга страна, беше голям черногледец. Толкова голям песимист беше, че когато дойдеше петък, ставаше един тъжен, почваше да пъшка, тва онва.... Когато колегите неминуемо го запитваха: "Саше, кво ти става, бе, всичко наред ли е?" Сашо се смрачаваше още малко, по един отчаян, апатичен начин и продумваше: "Уфф...абеее.....сега....не, просто, кво - събота, неделя, и понеделник - ей го къде е - хайде пак на работа!"... m-f

2008-08-27T12:39:00.000-07:00

Scotland

(remember how a year ago mean-off used to post picturesque and descriptive non-fiction while I countered with brilliant deep and most of all modest fiction? Well, the time has come for us to trade places, it seems)

Когато бях в казармата, си мечтаех как като се уволня ще живея в Шотландия. Ще съм сам в дървена къща на майна си райна, на студ в планината. Ще имам някакви животни, ще трябва да ставам в 5ч. всяка сутрин, да цепя дърва и да ходя за риба, да оправям къщата и да работя каквото работя и вечер да пия по едно уиски на запалената камина, упоен от сладката заслужена умора на тежкия физически труд. Щях да съм страдалец, неженен (иначе всички жени от близкото село щяха да са луди по мен, защото щях да съм млад, в добра форма, суров и железен). Ще съм сам с мислите си, ще виждам нещата без да ми пречи информационния шум на големия град и рекламния, телевизионен, стаден конформизъм.

Миналата седмица се приближих най-накрая до тази мечта. Моментите на приближаване заслужават малко предистория:

1 - Ден първи. Предишната вечер се замотах и спах само 3 часа (трябваше да стана в 5ч. за полета). Не спах нищо в самолета, имахме дълъг транзитен престой, пих две бири там, след това трябваше да превеждам един час в една фабрика. Съответно каталясах и в рейса от Единбург за Авимор заспах. Събудих се по някое време и видях нечовешка гледка: рейса креташе между два високи хълма по тесен, но цивилизован път. На двата хълма нямаше никакви дървета, имаше само едни лилави треволяци - за които после разбрах, че се казват heather (пирен) от mean-off. Двата огромни хълма бяха обгърнати в мъгла, а вятъра свистеше през процепите на автобуса. Беше следобяд към 4ч., но беше сиво като преди залез. Хората от рейса спяха повечето. Ако бях видял една къща по върховете на тези хълмове, това щеше да е къщата от мечтата ми едно към едно.

2 - Ден втори. Преместихме се от Авимор в замъка Друмюр - изцяло на наше разположение. В библиотеката имаше рафтове с всякакви уискита, от които пиеш каквото искаш. След няколко (разбирай десетина) малки малца (нали Бачо Кико трябва да пробва от всичко) се изнесохме навън (естествено, на чакъл пред замъка). Беше нощ и се беше растелила лека мъгла. Пуснах си новия Колдплей на мп3ката и тръгнах към една от куличките на стената, ограждаща замъка, в тъмното. Беше хладно, чисто - нечовешка спокойна природа. Всеки момент чаках Баскервилското Куче да се появи отнякъде в галоп и да се хвърли върху мен. Поседях малко така на спокойствие и ми се стори, че мога да живея там наистина и че мечтата не е била просто една тъпа празна мечта, изрезка от списание, а е здраво стъпила на една много реална основа...

Външното, първо впечатление от Шотландия е страхотно. Природата е страхотна -всичко е зелено, въздуха е свеж - е, малко е хладно, но не е студ. Планини има безкрай. По полянките се прескачаш със зайци и сърни. Културата е английска, но я няма космополитната лудост на големите английски градове, с множеството раси, култури, общества и стресираща вътрешна енергия. Всичко е спокойно. Дядовците са с жилетки и каскети. Да, това значи и пенсионерско до известна степен, но това не е лошо! Хората са искрени и гостоприемни, както във всеки малък град или село, където телевизията, метрополисите, слънчевбряговите очила и хапчета не са преебали нещата. Животът би бил доволен - с достатъчно кинти за комфорт, къща (едва ли е проблем да си намериш къща по малките шотландски села ако работиш там), с цялото спокойствие, тишина и уединение, което някога би поискал човек. След известно време опознаване с местните неминуемо ще намериш хора, с които можеш да си правиш компания, да си говориш за неделния мач, ще влезеш в ритъма на живота там, ще започнеш да наричаш мястото си дом, а току-виж и някое червенокосо бебе може да се направи по някое време...

Имайки вече поглед, обаче, замислих се обаче след това за нещата, които не се виждат. Нещата, които идват, когато знаеш, че ОСТАВАШ там, които идват, когато прекараш повече време там, без никой "свой": чувството на самота и породената от това беззащитност. Липсата на приятел, който те познава из основи, с който можеш да споделиш проблеми. Това, че никога няма да се впишеш там толкова добре, защото езика не ти е роден и колкото и да си интелигентен няма да схващаш всички тънки шеги например. Това, че ще трябва да живееш в някакво общество с много строги правила вместо да си развяваш разхайтения кон по София, където очевидно няма никакви правила. Това, че хората там ще са по-дистанцирани, а ти ще си свикнал на по-голяма близост, на купон, на южняческите сърдечки порядки...

Не можах да го измисля... m-f

2008-08-27T10:03:00.000-07:00

the wise guy
Насила мъдрост не става. Простичък извод, който от време на време се избистря в главата ми, само за да помътнее и изтлее бързо. Въртя се, суча, мятам вътрешни обвинения към себе си и към другите. Крача като побесняло куче (всъщност, за да сме напълно конкретни, като побеснял кокер) из стаята си, а жегата ме залива на талази през отворения прозорец и вари мозъка ми. Някъде зад очите ми, натисната в гореща смола, едвам се обажда мисълта, че съм пълен глупак, че целия този инат и сляпа настървеност са безмислени, а и най-вече – временни, мамка му. Но не мога да се откъсна от себе си, не мога и да повярвам на разума си. Търся насила мъдростта, другата мъдрост, по-силната. Онази мъдрост, която ЩЕ МИ ХАРЕСА. Която сам съм си създал. Боря се, боря се като прасе с тиква известно време...и се поуспокоя. Отпусна се в легнало положение, или пък жегата изсмуква както разума, така и последната капка съпротивителна сила. И пет минути по-късно започвам да се чудя на себе си – откъде тия сили за тоя инат? Със себе си се боря, и май тази борба ми е най-сладка. Да, знам кое е истината. Знам кое е разумното. Дори на моменти знам, или по-скоро усещам, все още затрупано под младостта ми, кое е мъдрото.

Но искам своето си. Моята, само моята, лично изкована с горещо желязо, което съм стиснал с голи ръце, мъдрост. Обладана, покорена, съгласувана с всеки атом на този свят, но изпълняваща само моите заповеди. Мъдрост като гъст нефт, който гори под небцето ми, разбъркван от непокорния ми език, и поддържа онази смола разтопена, тежка, и много, много лепкава. Силен, сигурно много красив, но и жесток огън, запален не на място.

Чакам, чакам деня, когато ще съумея да преместя този огън долу, в сърцето си, и ще го оставя да пали добрите емоции, само там. А смолата ще освободи завинаги онази, другата мъдрост, която стои много над мен и над всеки друг, и ме прави мъничко по-добър.

mean-off

2008-08-12T14:32:00.000-07:00

The Batman

Батмънйееее! Ила дна спасиш, уа! Шна удавът тиез...хдамддлддлл (подводни звуци)....

We might have been feeling a slight lacking of topics to write about. Nothing a good beat and a large cognac can't fix. Not if we are "The Batman". Just like "Batman", but a bit less glossy, less classy and а lot more ordinary. Like his older brother or something. The Batman doesn't fly around in black, he's so past that - that's immature stuff.... The Batman's identity is revealed, he has no skills or powers, in fact Batman is a bit ashamed to have such a regular associate, but what can he do.... Imagine Batman swooping down to save a screaming baby on Times Square from an incoming Ferrari while The Batman is watching the Loko Mezdra - Loko Plovdiv derby on Cable Bulgaria at the same time with a small Burgas 63....Although they say Batman and The Batman do have the same eyes...

Right. In the past couple of weeks, my dear friends, we dressed as The Batman and did a number of more-or-less Original Ordinary Things:

- for the n-th time (and not only once) got wasted, spent the night awake, engaged in deep conversation or other activity (like dancing with male strangers), meaningful at the time, only to fall asleep in the morning under the hot hot seaside sun - imagine what followed...

- said 'no' but not very convincingly, apparently. Women, drugs... hard to say no to those things for no other reason than the fact that there is no actual good reason why you should say 'no' most of the time to these when you're young...Of course, we grant that exceptions are acceptable...

- drank a coconut cocktail and got stepped on by Thai massage chics. If that sounds exotic, it's because it is, and you feel the newness of it all the way. Do it! In fact, let's go to freakin Thailand?

- treated his car like an 11th century hooker. I mean, first we put it in a hole in the sand, then killed the starter, then tried to make it as dirty as it has never been, then rode it like...uhhhh...a 11th century hooker... on the highway. I'm really sorry....

- discovered nothing new in terms of concepts, but did so in terms of places and sides of people. However, who cares about places, anyway!? Places are overrated if the people configuration at the time there ain't right

- gained 4 pounds

- realised in the summer people should hit the beach, not the mountain. The mountain is for the winter, fall and spring. Everything else people tell you is the bullshit of land-based people who are afraid of the water and are dragging you down with them...

- did not get into a really serious argument with anyone

- realised God has a rep on Earth and the rep is FBS

I don't know what constitutes a Crazy Summer or even a Full Summer anymore.... Time seems to be so segmented into individual sound-proof boxes already - events are less and less memorable - no matter how great they are at the time, most likely we've "been there, done that", so the impression on the mind is becoming more and more limited and transient. Feels like the definition of getting old, doesn't it. Remember when a single party during the summer made you feel like 'whoa, dude, wooow!!' for months back in the days? Well, that's gone alright... This requires either more events, more emotions crammed within the summer, in order to create a Summer Mozaic and trick your brain, or else you need to give up trying for a Crazy Summer altogether and settle for a proper Mild Summer.

So, where are we going this weekend?

m-f
p.s. where are the fucking mosquitoes this summer???! Did I offend them with my previous posts? (somewhere in a cave, a fat mosquito just said: "e sa che ti kaem kade sa komarite, brato" and a few million jets took off)

2008-07-08T13:47:00.000-07:00

ЗАГЛЕДАЙ СЕ ПО ТИЯ КОЛЕЖКИ

Абе жените са си жени. Независимо от техния статут, ти или ги харесваш или не, с всичките му степени и нюанси помежду, там (на леко харесване, влюбване "в идеята" за жената, чисто сексуално привличане, дълбоко приятелско заинтересовано чувство и т.н.). Омъжени, за когото и да е, или колежки, молежки - какво значение има за теб? Никакво. Всъщност и за тях до голяма степен няма значение - както биденето "омъжена" може да е спирачка за една жена, така при определени обстоятелства може да бъде катализатор да те награби като за световно...

И все пак, има ли зависимост между статута и секси-рейтинга на жената? Нашия експерт Бачо Кико е във ваканция, така че ще трябва да разчитаме на собствени наблюдения. Принципно опитът сочи, че колкото по-недостъпна една жена е, толкова по-неустоима е, нали така... Т.е. фактора "омъжена" спомага за една жена да бъде секси. При колежките имаме още един фактор - табуто на съвместното работене (т.е. вие сте се събрали само за да работите и нищо друго, защото взимате пари за тая работа и трябва да се държите като работници на работа, не като хора). Тоест, излиза, че омъжените колежки излизат с едни гърди напред, дет се вика, пред останалите жени, които ти познаваш, ако всички останали фактори са изравнени. Разбира се, в цялото уравнение има и разни минусови знаци: например: жената е на твой добър приятел, т.е. ти по никакъв начин не можеш да имаш нещо общо с нея, дори спираш да я възприемаш като жена; или пък жената е вярна на мъжа си твърдо, поне за момента; или пък ти дотолкова си отдаден на своята професия, че хората (включ. жените) около теб не ги забелязваш и не ги отчиташ като такива; или пък тя е такава.... Но доколко тези минусови знаци отнемат от позитивния знак на цялото уравнение и дали го променят в негативно или не, си е чисто твоя и нейна лична работа.

Излиза, че до голяма степен какви жени харесваме, не зависи от тях самите. Каква жестокост на съдбата! Ако вие бяхте една от тези жени, не бихте ли искали да можете да повлияете на това един мъж да ви хареса? И какво се случва, ако разберете, че не можете! Аз лично бих се нещо между разочаровал, полудял и депресирал... Излиза, че начина, по който една жена може да се хареса на един мъж, е да се омъжи за друг и да започне да работи с него! В що за безумни времена живеем! После защо упрекват мъжете, че са повърхностни? Че били харесвали красиви жени, с големи цици. Ами излиза, че не е така - мъжете просто са завъртяни от една обстоятелствена игра, така излиза...

Ще кажете, че същото важи и за мъжете. Дали е така, не знам, може би до известна степен да. Абе всъщност не ме интересува. Ако иска някоя жена да размишлява по този въпрос, аз съм мъж и не ме касае..

Ще кажете и друго: какво става, ако работиш с тази жена и нещо не се получи добре историята - след това няма ли да е супер неловко? Ами да, но нека да не надценяваме разликата между работата и живота - защо специално в работата да е неловко, а при приятелите (мъж+жена) да е по-поносимо и лесно? Да не подценяваме и възможността на човек да си сменя работното място, в краен случай.

Нормалните отношения също са възможни, не ме разбирайте погрешно. Вярвам в това да срещнеш неомъжена жена, която не ти е колежка, да се запознаеш с нея и т.н. и т.н. Но в нашия ежедневен свят, свит 10 часа дневно между четирите стени на офиса и четирите прозореца на колата, след това поне 9 часа между четирите стени вкъщи, ни остават едни 5 часа - очевидно малцинство - за свободни съчинения и "други", така че нека да се съобразяваме с вероятностите, които нашата ограничена реалност ни предлага.

Така, че, колежки, внимавайте! Вие, жени по светофарите, през които минавам, също! Всички останали жени - няма да излезе нищо между нас уви, най-вероятно..! - m-f

2008-05-29T14:04:00.000-07:00

Transitions (The Benevolent Gaps)
(p.s. second edit of this blog entry)

As I might have mentioned previously, we observe these days a multitude of gaps, or in other words pauses (we could call them "manypauses" haha, ha, h...hmmm).

Let me slap you with a few examples:

The May/June Insect vs. Weather Gap:
The pause during late spring/ early summer when the insects have not yet come in, but it's warm. It's a blessed month or so of sleeping with the window open, without any Raid device engaged. Let those little bastards never grow up (but they will). There is just the occasional molets (moth) flying around your room innocently (seriously, is there an easier animal to kill??)

Early Evening Gap No. 1:
Staying on the topic of insects, when they do eventually populate happily our summer surroundings, have you noticed that half an hour before the sun is about to go down, all flies, bees and such end the day shift and go back to whenever the hell they crash for the night. Or maybe they hit the bars early, like the English, who the hell knows (and cares...). And then the mosquitoes come out - but there is a gap of approximately an hour (let's say 6.30 to 7.30pm) - usually very suitable for one last menta, a series of absinthe shots or one last dip in the Black sea ocean. Ah, what a blessed respite!

Early Evening Gap No. 2:
Accidentally or not, the same pattern occurs in the shift of the Bulgarian traffic police (KAT). The daytime shift patrols all intersections, carefully guarding society against degenerates talking on mobile phones and in the process generating some extra family-fund revenue out of no-seat-belt-ers. The next shift is the night shift - the cops staking out alcohol offenders. They, however, again, come out a bit later in the evening, well after the day shift has consumed two rakias, beaten the wife a couple of times already and is snoring halfway through the Slavi show. I will leave the associations between traffic policemen and mosquitoes to you.

But let's think bigger and get more personal at the same time!:

Wake-up-still-drunk-Hangover-Gap
You have probably noticed that if you wake up just a few hours after a severe drinking escapade and you have to venture immediately into serious activity (I can think of no other reason why you would wake up under those circumstances in the first place) your hangover gets postponed automatically for a while, and you enjoy something close to your former state of intoxicated oblivion for a few precious hours. This is the time when the atypically-friendly jokes to your colleagues (whom you are otherwise nonchalant about) come out (to which jokes they laugh sympathetically, because the red eyes and the hoarse voice are a good giveaway).

The Getting-Dumped Eating Gap
We have all been dumped by girlfriends, haven't we (if you haven't, get the hell out of the blog and go get dumped, asshole!) Mysteriously, the breakup and subsequent mourning, self-questioning, drunk "i miss u" sms's and depression are linked to an ensuing gap in eating and weight loss (more proof of the key principle in life - vsiako zlo za dobro!). I'm surprised no expert has proposed this sort of development be caused intentionally for dieting purposes, yet? We could call it the Sorrow Diet - it's catchy!

The Graduation Social Gap
This one is dedicated to the freshmen alumni, the poor souls. Soon after graduation they realise the need to abandon the college lifestyle without being yet used to the at-work talk-to-the-colleagues lingo, namely: being expert on floor and bathroom tiles and all home renovation materials, costs, techniques; babies - what baby stores are good, what are the specs of a good baby carriage, how far in advance do we sign him/her up to kindergarten, etc; all this information discussed between colleagues with limited and distanced personal involvement as a rule. This gap in knowledge of the professional lingo is gradually overcome and the end result is a sad state of having all childhood enthusiasm, internal drive for fun with people and social sincerity drained out of you.

on that depressing note, we better (or bitter) end - m-f.

2008-05-22T13:58:00.000-07:00

Fu*king and Punching*

* заглавие на книга от ТВ сериала Californication

--> Дейвид Духовни не е лош, всъщност.

(преди да се стартира четенето на този блок от блога, моля ви прочетете задължително Питбул поредицата на mean-ff. Какво е mean-off? Може би, mean-off, да си измислиш a4etivo nick за да не рискуваме тука неловкости?)

Intro: The kickoff of Summer is upon us. A large no-fly zone has been self-declared upon our city. What is a no-fly zone? It's a zone where there are no flies. Or bees, mosquitoes or any other insects. For now. This is not a geographical area, it is a time period in May and early June before the abovementioned insects grow up to be big and obvious. Now is when the insects are not yet working, happy or depressed, don't have hobbies, do not even exist in our world. When they are not yet sad insect losers - voted off the Insect Idol 2008, the poor bastards (speaking of bastards, check out Christiano?). It's a happy time for us humans, as we don't appreciate having some asshole-fly noise around our Sunday-snooze or some mosquito buzz us out of our sleep on those so-precious-in-terms-of-sleep weekday nights, so that we switch the bright light on, spend 10 minutes not finding HER (because when the light is on, the mosquito tucks away into the nightshade, the female motherfucker!), then we become drastically awake, switch the light off and nearly doze off but get reawakened just before falling back to sleep by our reactivated little hero friend. And no, the no-fly zone does not end when Pchelata returns from Holland...

Main part: But this is not about insects. It's about Sociability. It's about life facts at 30-something. Nothing too depressing or too happy, mind you. No dirty single-guy rooms full of underwear, empty and half-full bottles and shkembes lying around but at the same time no babies, parquet, task allocation and time-planning either. It's a 1 megapixel photo - a bit outdated and oldfashioned, gives you the idea but not the details, chicks don't like it but you do, because you know what's goin' on in there...

There goes Mr. Thursday. An elegant lad in a fedora and a brown pilot leather jacket. No, it ain't Indiana Jones, it's Mr. Thursday. Main difference between Mr. Thursday and Indiana Jones is that Mr. Thursday has nothing to do with Indiana Jones in any aspect imaginable. Mr. Thursday is laying low before the weekend. The party side of Indiana Jones has never been exposed to us by his creators, but I imagine he does not lay low on Thursdays, right, wouldn't you say!? That would be so-un-Indianajones-ey! It's a position very well liked and respected by Mr. Thursday. He sits there with a pair of WWII binoculars and observes the fun from a mold of distant solitude. It's a solid excuse for doing what he prefers - which can be best described as "not doing what he prefers". Give him a multiple-choice test. He'll tell ya...

The silver lining is professional, as always: a 12 bottle row of the favorite brand. This system of bricks, laid out to fit the cast of the needy professional eye. I prefer this type of advertising push, says Everyone when looking upon those relative beauties of a job well done...

Speaking of beauties, the new bed is fantastic. It's a Grand Haven for me and my (hopefully lady) friends. There are not that many of them, but they are all welcome, and I don't mean this in a promiscuous way at all. Even if a guy can be deemed promiscuous nowadays, that certainly cannot be perceived to mean me. The only problem is that I still haven't bought that new bed, but I will.

Conclusion: This blog entry is total shite. I am suffering from the Surfer disease - I want to get into the water, but at the same time not really. Someone bitch-slap me, take away my Hennessy FDC and let's go hiking. Or canoeing. Or let's go on a train ride to nowhere in particular.

Btw, speaking of trains, here's the latest proof of the key pillar of all theories: Vsiako Zlo za Dobro (Every Evil exchanged for Good, is that the proper translation?): I got my license taken away for a couple of months. Ever since I've been driving in the daytime, but very carefully, with the seatbelt and all. After this while it seems to me that I am becoming accustomed to not making infractions which habit might stick afterwards....so that's one good thing? Another one: by not having the car on inter-city routes I got to rediscover my favorite means of transportation: The Public (train or bus). The key advantages of using the public intercity transportation are that you can sit back with a couple of beers, power up the mp3 player and watch Nature outside the window; so it's Nature, you and your thoughts (barring the unpleasant Gotse Delchev asshole with his knee in your backseat). The only care you have is to time the peeing series in mind of the bus stop schedule, other than that, it's a time when you can hook up with yourself and actually figure out some ideas...

ae stiga tolkoz! m-f

** kudos to blogger for the auto save of drafts - if it wasn't for this, my clumsy fingers would have lost this mona lisa of a piece forever to humanity!

2008-05-22T12:17:00.000-07:00

ПИТБУЛ
по действителен случай
втора част

Кора сякаш беше забравила напълно за удара – въртеше се енергично около колата, и душеше следите, оставени от местните кучета. В един момент обаче вдигна нос към строежа и наостри уши. От тъмнината, между купищата строителни материали, към нас се насочи с неуверена походка мъжка фигура.

„Станче, ти ли си? К’во става бре?”

Под розово-жълтата светлина на уличната лампа към нас се присъедини рошав, брадясал чичка на поне две-три големи. Лелята му обясни ситуацията и той кимна, почти без да ни погледне.

„Айде, оттук ще минем, напряко е,” поведе ни той. Бързо се натоварихме обратно в колата, защото чичката вече изчезваше зад строежа. След 20 метра стигнахме висок бордюр, и на населението на задната седалка му се наложи да се изсипе отново навън. Кито качи колата върху чакълеста площадка, и се качихме отново. След десетина метра трябваше пак да слезем, за да слезе и колата - от площадката, през високия бордюр към отсрещната улица. Натоварихме се отново, потеглихме, и почти веднага спряхме отново пред къщата на лелята, двора и раздиращото се от лай куче. „Напрякото” на чичката ни отне, с качванията и слизанията от колата, почти двойно време.

Тесните стълби към втория етаж и ветеринарния кабинет, бяха осеяни с тенджери и пластмасови шишета с разсадени цветя. Чичката мърмореше нещо неразбираемо, докато отключваше заветната врата. Най-сетне бяхме стигнали мястото, търсено повече от час. И така, може би единственият денонощен - но с уговорки - ветеринарен кабинет в радиус от километър, се оказа тясна стаичка с излъчване на килер, с излющено зелено дюшеме, и стени, облицовани преди поне трийсетина години в мръсни бели плочки. Рафтовете, както и единствения плот за третиране на животни, бяха покрити, очевидно наскоро, с пластмасово фолио в мраморни шарки. Половината от тях бяха отрупани с армия от шишета – най-вече от препарати за миене на съдове и под, сега обаче пълни с мистериозни тинктури. Другата половина бе заета от стари, стари книги – предимно българска възрожденска литература. Чичката светна премигваща неонова лампа, а всички се натъпкахме в стаята. Затворихме вратата, за да не побягне Кора, и за първи път чичката ми лъхна неоспоримо на твърд алкохол.

„Дай я сега тука, дръж я да видим,” кимна той към собственика. Момчето стегна каишката на Кора, а чичката я сграбчи здраво за главата. „Значи сега: първо проверяваме очите. Ако са бели и чисти – добре. Ако имат розово около зениците – не е добре” - той разтвори клепачите на Кора, която стоеше послушна. „Бели са!” – заключи победоносно доктора. „След това трябва да обърнем внимание на венците: ако са розови – добре, ако не са розови, а сини – не е добре! И...розови са! Много добре!” Лекцията му беше заучена и показна, но въпреки, че осъзнавах това, очаквах с огромен интерес всяка следваща дума в нея - както и всеки следващ завой в тази толкова интересна вечер . Погледнах към Нина – и нейното лице беше озарено от доволна почуда. „Май ше имате късмет, май леко ше се разминеееем,” вървеше към диагноза доктора. Той отиде до един от рафтовете и отвори шише - опаковка от незнайно какво, сега пълно с гъста зелена течност.

„От тоя мехлем сега ше му сложа, и ше тряя да бием инжекции следващите три дни, по една на ден.” Чичката кимна към момчето да държи още по-здраво Кора. След като двамата я стиснаха с все сили между краката си, започна да маже с мазолестия си пръст дебели слоеве от зелената тинктура по продължение на резките върху главата на кучето. Докторът довърши главата, прегледа с леко пийналия си, но неизменно професионален поглед цялото й тяло, и важно-важно мацна и някаква невидима рана върху предната лява лапа. „Аз ше ви отлея малко да имате да си го мажете, ама утре тряя непременно да дойдете да бием инжекцията!”

„Да, да...” кимна неубедено момчето.

„Колко ще струва прегледа?” попита накрая и Кито.

„Ами колко – десет лева.” Кито бръкна в джоба си без колебание. Чичката май не беше очаквал да измъкне такава победа, и се впусна в дълги обяснения как тази година щерката е абитуриентка, и пари ше тряя да се събират и хич не е лесно. Вече се бяхме засмъквали надолу по стълбите, доволни от хепиенда, когато Кора чу кучето в двора и побесня така, както само един питбул може. Момчето я удържаше с огромни усилия, докато тя се мяташе по оградата, насичаше нощта с бесни излайвания, а от устата й хвърчаха тежки лиги. Зелената тинктура определено я беше излекувала. Нямаше как да се чуем, камо ли да си вземем довиждане с доктора и лелята, затова им махнахме и благодарихме през рамо, и наскачахме бързо в колата. Вътре лаят на Кора звучеше още по-тежко и заплашително. Опитвах се въобще да не се движа. Кито подкара бързо, и след три минути спря отново до светофара, откъдето започна всичко. Момчето успя най-накрая да поуспокои Кора. Нина се обърна назад.

„Хайде да ни дадете телефона си, да звъннем да питаме как е кучето...”

„Може и да излезем да пием по едно кафе, да се видим в центъра,” предложи Кито.

За първи път тази вечер, момчето се оживи.

„Ами да, аз много ще се радвам!” Нина записа телефона му. „Само дайте да го направим в събота, след два, че съм на работа. Ако искате, аз ще ви звънна!”

Изведнъж той изглеждаше толкова радостен и ентусиазиран, че очевидно не му се слизаше от колата. Всички помълчахме, малко неловко, но все пак облекчени, уморени, с празни глави. Накрая момчето тръгна да излиза, малко с нежелание. Спря се на вратата.

„Ами хайде – чао, и до събота, нали?”

„Чао и лека вечер! Чао, Кора!”

„Вие ще звъннете, нали?” Кимнахме му и той изчезна в нощта.

Тримата вътре се спогледахме.

„Браво!” - каза Кито, и потегли.

Никой не каза нищо, докато не стигнахме до центъра.

mean-off

2008-05-19T13:43:00.001-07:00

Кривия Зъб на Баба Пепа

(много скоро ще открием, че този пост няма абсолютно общо със заглавието, но, все пак, живеем в ера на комерс и трябва да печелим читателското внимание със всякакви неморални способи)

Вече не ги правят песните като едно време. Едно време и хип хопа беше хип хоп, а не едни клатещи се малки негърчета с шапки, които трябва да харесваш, защото Фифти им се мерка в клипа. Едно време негрите от хип хоп клиповете те боксираха от телевизора, а глезенчето заиграваше. Едновремешните негри, образно казано, биха фанали сегашните и биха им го нашили непрощаващо. Облекли ми потници на Ню Йорк Никс, все едно знаят за какво иде реч. Когато Джон Старкс забиваше с една ръка през Джордан 93-та, те са яли Кептън Крънч със стафиди и хлебарки в гетото в Нюърк и са чакали биг мама да се прибере с уелфеър чека...

И рока не е рок. Рока (рокът? -бел. авт.) беше светоопределящ, беше чувствен, беше гласа на Еди Ведър. Сега е басов, мощен, гръмък. Ако искам бас и мощ, щях да слушам метъл, дагое! Намали волумето и ходи да си пишеш домашните, рокмене, че мама ше дърпа ушите! А Еди ходи по концерти с къса коса, жена и средна класа, улегнал, ужас!

И жените не са жени. Едно време какви жени имаше - мечти. Като Лили от 4-7 клас. Гледаш я в час по рисуване пет минути и след това цяла лятна ваканция си представяш как я спасяваш от разни минотаври (бел. авт. - сори, минов, нищо общо няма термина с тебе) и как тя се влюбва неизбежно в теб, за да живеете влюбено завинаги, без да става дума за никакви пранета, пари, пелени, командировки и съмнения. Като Диди от 8ми клас, която слушаше Депеш, за да порастне да води след тва некви класации. Ей заради такива жени се раждат новите Дейв Геън-овци. А сега жените са реалност. Не че е лошо, но е по-трудно...

И шоколадовите яйца не са каквото бяха. Тогава бяха един път годишно - един триумф на твоето семейство над Системата, едно бягство към капитализма чрез Кореком. Сега са един план за ръст, таргети за дистрибуция и преговори с бензиностанции.

И футбола не е футбол. Преди беше посредствен и сив българския футбол, но ние си го знаехме като такъв. Сега си е същия, но ние вече знаем английския по диемата и по някаква причина искаме такова. А преди как се радвахме като приберем от мач без да са ни джобили батковците (а сега Батков дори не иска да ни джоби, а напротив - ние харчим от парите му като замерваме бедни и нещастни словаци със снежни топки в пристъп на махмурлук).

Абе изобщо нещата отиват по дяволите, джанъм! Аз съм стареца без зъби, седнал на тухла четворка на Побит Камък, Трънско. До лявата ми ръка зелено шише ракия, до дясната ми ръка задръстена хармоника. Слушам нещо западно (дъфи - уоруик авеню например) на касетофона, който помияра ми Шаро държи в зъби (а на каишката му пакетче с нови батерии). Гледам слънцето с изгарящ поглед. Искам да се спаси света, ама той не иска. Хората са тръгнали всеки в различна посока, но света не е достатъчно голям, за да се движи всеки в различна посока и да се дистанцира, колкото му се иска. Само китайците като ги наредиш и направиш равнис напред и равнис наляво ще има сгъч. Така че ние ще се гушкаме с теб, приятелю, занапред. Затова по-добре не се крий във фейсбука, а излез да пием по един малък сингъл малц и да поговорим. м-ф.

2008-05-18T11:54:00.000-07:00

ПИТБУЛ
по действителен случай
първа част

След 15-часовия снимачен ден лекото подрусване на колата ме унесе бързо. Отпред Нина мърмореше уморено, а Кито – един от актьорите, който се съгласи да ни метне до центъра, пушеше и ръкомахаше, докато въртеше волана с една ръка. Бяхме се метнали на зелената вълна от светофари, и поразчуканият кадет бе набрал скорост. В средата на третото кръстовище сякаш ударихме някаква дупка, и това ме изтръгна от дрямката. По-късно си дадох сметка, че всъщност първият звук, който си спомням, беше преглътнатото възклицание на Нина. Кито наби спирачки и кадетът закова от другата страна на кръстовището.

“Лелее, тва кученце ли беше!” – преглътна ужасено Кито. “Ударихме ли го? Ударихме ли го?”

“Ударихме го!” – Нина се озърташе като луда назад, изправена в седалката.

Обърнах се. Кучето лежеше под светофара, а някой бе приклекнал до него и се опитваше да го вдигне на крака. Не беше огромно куче, но определено имаше масивно, тежко тяло. Кито превключи на задна и прекоси обратно кръстовището. И тримата изскочихме навън. Кучето беше тъмносив питбул, вече изправено на поразтрепераните си крака, замаяно и вцепенено върху тротоара. Човекът, който се опитваше да го свести, бе собственикът му – младо, дребно, някак свито момче, което се суетеше около него, опипваше главата му. Светофара се смени и отблясъците се отразиха в няколко тъмни, кървави резки по ръбестото теме на кучето.

“Кво стана? Как е кученцето?” – очите на Нина шареха по тялото на животното, стрелнаха се към собственика, а после спряха въпросително върху Кито. Той караше, и отговорността беше предимно негова, макар че всички се чувствахме виновни.

“Леле, леле, ква беля направихме...Ама въобще не го видях!” Кито беше много притеснен, търсеше подкрепа на думите си и в моите очи.

Момчето най-накрая се увери, че кучето е сякаш добре, и вдигна поглед към нас.

“То аз съм си виновен. Изпуснах я, и тя като хукна през улицата...Кора, как си бе, мойто момиче?”

Бяхме ударили не дупка, а женски питбул, с около 80 км/час. Кора стоеше с наведена глава, и се оглеждаше боязливо наоколо, като движеше само очите си. Опашката й висеше, замръзнала. Кървавите бразди между късите й уши сега проблясваха в червено. От току-що спрелия на светофара голф се измъкна местен гъзар, който бе видял ситуацията отдалеч.

“Как е животинчето? Гледам, стои си на краката?”

“Абе въобще не го видях! На зелено си минах, нали? Ама как така изскочи, нямаше как да спра...” Кито не можеше да спре да говори. Приклекна до кучето, помилва го внимателно.

“Абе май се посъвзе, наред ще е май,” се престраших да изкажа мнение. Кора вече се оглеждаше с по-голямо любопитство, душеше ръцете на стопанина си, а езикът й увисна здравословно навън.

“Окей е, окей, нищо й няма,” каза момчето. “Тя има здрава глава.”

“Не, не, трябва да намерим ветеринар да я види!” – Кито бе вече видимо облекчен и изпълнен с решимост да направи всичко правилно, а не да се измъкне по терлици.

Аз и Нина бяхме на същото мнение, вече по-спокойни и обединени от порива към хепиенд. Гъзарят ни обясни къде да търсим денонощен ветеринар, а Кора и момчето се качиха при мен на задната седалка. Усетих рязко, че кучето мирише силно и неприятно, сигурно беше в овулация или нещо такова. Поне засега изглеждаше кротка, и търсеше единствено човешка близост – притискаше се към момчето, към мен, облягаше глава на лапите си, изскимтяваше и се изправяше, за да се огледа тревожно. Нямах друг избор, освен да я приема, и внимателно, с леко свито сърце, да я милвам по гърба, като внимавах да не докосна сцепената й глава. На другия ден открих, че гърбът на светлосиньото ми зимно яке беше покрит с провлачени кървави петънца. Кито въртеше енергично волана из разни затънтени улички, като си мърмореше под носа инструкциите на гъзаря. На предната седална Нина, която имаше огромен страх точно от питбули, извърташе състрадателни, но и притеснени очи назад към нашата странна тройка. Кора изскимтя.

“Май тука трябваше вляво. Вляво ли каза момчето с голфа? Нали някъде преди бензиностанцията?”

Кито определено не знаеше къде се намира, но не отпускаше газта. Единствено момчето можеше да ни ориентира, но той се държеше странно – не изглеждаше притеснен за кучето, а сякаш му бе неудобно, че сме попаднали в тази ситуация. Имах чувството, че вътрешно си задаваше въпроса дали имахме намерение да платим на ветеринарния лекар, или ще трябва да се бръкне той самия. От друга страна, по някакъв начин цялата случка май му беше интересна. В общи линии, и аз бях на неговата вълна.

Някак предвидимо, денонощния ветеринарен кабинет, който открихме след 15-минутно лутане из най-затънтените и изкъртени улички на Надежда, беше затворен. Кито, Нина и аз питахме за упътване всяка жива душа, която откривахме в тъмнината – група пийнали тийнейджъри, които пееха на висок глас накаква чалга, чичка, който мъкнеше мистериозни щайги. Млада жена се скри подтичвайки зад тъмен ъгъл, уплашена от развълнувания и вече леко изнервен глас на Кито, който й подвикна от отсрещния тротоар. Късметът ни излезе накрая, и един циганин – последният човек, който очаквах да ползва услугите на кучешки ветеринар, ни насочи към “бялата къща ей-там след кръчмата”. Паркирахме пред нея, и аз се изсипах бързо и облекчено навън. Миризмата на кучето ме задушаваше, а и да прекараш половин час прегърнат с ранен питбул в тясна кола леко ме смущаваше.

Вратите на колата се затръшнаха, а в двора на бялата къща шарено непородисто куче вече се скъсваше от лай. Кора или все още бе замаяна, или бе едно много възпитано куче, защото не му обърна никакво внимание – засега. Лаят все пак даде резултат – от къщата излезе дебела леля, която започна ядосано да шътка на разбеснелия се пазач.

“Ами няма го доктора, той тука горе е през деня само, ама ще ви обясня...”

Лелята се впусна в упътвания – много лесно било, ей там зад големите блокове, надолу по улицата, дясно, ляво, пак вляво и там един строеж...С Кито и Нина се спогледахме обезверени – дотук хич не ни беше вървяло със среднощното лутане из гетата на крайния квартал. В крайна сметка лелята реши да дойде с нас. Сега вече на задната седалка бяхме четирима – Кора трябваше уж да седи мирно в багажника на комбито, но тя напористо премяташе мускулестото си тяло ту между лелята и момчето, ту между лелята и мен, докато накрая не се укроти, просната напреки върху скута ми. Вече бях дори посвикнал с миризмата й. След още седем завоя и осем кратки отсечки паркирахме пред някакъв строеж.

“Ей тука е Кирето, само трябва по-силничко да го викнеме, че то не се чува много добре.” Лелята навлезе леко в строежа. “Кире, Кирее!”

“Кирее!” - включи се и Кито. Неговият ентусиазъм все още беше на ниво.

Спогледах се с Нина.

“Киреееее! Кире!” – гласовете ни откънтяха в нощта, а ехото върна смесица от кучешки излайвания.

следва продължение

mean-off

2008-05-02T09:46:00.000-07:00

бързолетi

Едни по-едрички, така, лястовички...и даже май по-бързички. Много е вероятно всъщност да не сте ги виждали въобще - толкова са бързи. Оттам и името. Та така, дотук три изречения, без които можехме да минем. Току-що забелязах, че под стряхата на прозореца към Патриарха са се заселили семейство бързолети. Семейството фийчърс трима възрастни, а не както при хората - обикновено по двама, поне официално. Точната конфигурация мъже/жени в семейството бързолети не мога да я разгадая - и трите птичока са едни такива зеленикаво-кафяви отгоре и мътнобели отдолу. Между другото пищят много по-пронизително от лястовичките, милите животинчета малки. Но това сигурно се чува само ако живееш нависочко, долу по-други неща се чуват. Да си бързолет, мисля си, не е лошо - представи си, че си най-бързото същество в една огромна мрежа от каньони от сгради, през които можеш да си цепиш по цял ден, и да си казваш здрасти със слънцето. Абе направо благословена раса. Е, понякога може би не всичко е хепиенд - половината от най-високите прозорци на Първа Градска срещу нашта квартира са изпочупени и подплатени с черни найлони вместо стъкла. Може би някои завои или изстрелвания нагоре не са толкова лесни. Дори и да си бързолет...И така, от тази мисъл ми се прииска да си сипя една ракия, стана ми хубаво, и сложих точка - .
mean-off

2008-04-28T11:44:00.001-07:00

LONDON

Time for us to write about London as well.

PIECE ONE: perspectives:

Quick thoughts about perspectives: In London you pay at least a thousand GBP rent per person per month for a decent place. That's a large chunk of your income (much larger than in Sofia), if you're working for real, and an impossible chunk of your income, if you are a student returning to Bulgaria to work afterwards. Also, London is a huge place where despite the extensive transportation network more often than not you need to walk for decades of minutes for the nearest Tube station. Additionally, most of the city looks old and worn out, lacking renovation since the start of the Industrial Revolution. Streets are tight, neighbourhoods are musty and suspect, buildings are in derelict maintenance.

But then you enter the apartments. They look brand new from the inside. They are equipped with the newest kitchens, chairs, tables, large plazma TVs, state-of-the-art computers, the nice large wine glasses, the fancy bed sheets and matresses. You feel inside like a king, like at a fancy cocktail. What a weird contradiction in London...Real estate madness...

PIECE TWO: Saturday:

I wake up and exit the apartment I am staying in. It is a lovely (by London standards) Saturday morning. I have a mini jet lag (2 hrs difference is significant, mate), fatigue in the legs from lots of walking and travelling, etc. First thing that hits me is the air. More humid, full of flavours, smelling like something strange, unfamiliar. Then it is the buildings. Neat and tidy, short and organized, with little fences and clear markings. Then it is the people. The occasional jogger. Arab dude standing in front of the Ali Baba restaurant. Paki woman hurrying along Glocester Place. Blonde German-looking backpacker circling Dover Square. This is variety you don't get anywhere else...

Then you get to Baker Street. There are minature Sherlocks pasted on the tiles along the Tube entrance. Mdme Tusseauds is beckoning nearby. The Globe across Marylebone is semi-full of Chelsea fans already. You smell bakery (it's Baker Street, dumbass). You see rushing cars but cannot comprehend the traffic direction despite the instructions on the ground. Admiral Nelson should have imported proper traffic direction, mate. You feel a rain drop but do not worry or look up - the rain in London is completely neglectful - there are plenty of places to hide plus it stops and goes on again, all the time...

You end up in the Sports Cafe near Picadilly to watch Chelsea-Man U along with hundreds of others and a couple of pints of Magners/Guinness. You take a stroll afterwards, along to Covent Garden and across the river to the London Eye bank and you suddenly realise that you need to dedicate a whole week to each London neighbourhood in order to really get to know and feel the whole of London. You see people that seem more and more unfamiliar (unlike Sofia, where everyone seems like you've seen her/him again some time before). The activities seem more and more absurd also - people pretend to be dull statues, mimes eat ladies' ice cream, dude gets out of a crazy suit... You rest a few hours and continue to dinner at Soho, dizzily (because of the sleep). The Indian tapas are nice and fulfilling, Cobra is a decent lager, but you need some time to awake. Then it's off to the heart of Soho and Waxy O'Conner - the best pub ever, but for two small details - the Tequila Lady does not respect your manhood (because you don't want tequilas) and it closes at midnight. What an absurd English tradition, you think, but you notice that everyone is either wasted or has a plan for where to move to next. Would it be possible that the tradition is there simply to stimulate folks to move along and interact more, instead of standing silently in one and the same place for hours? Donno. Anyway, you have now awaken, but your company is tired and want to go to bed. That sucks.

We walk to catch the last Tube train. We catch it. It seems kinda homey, like it's accompanying you home, not like NYC where the crazy folk come out at night on the F line. We walk home some more. It's warm and cosmopolitan. Like a wise man sleeping. We get to our little street. Everything is quiet and so are we, turning the key in and getting to sleep. m-f

2008-04-22T14:39:00.000-07:00

Rejoin Yourself
The BALANCE Theory

Hello dear. I have a theory.

He had not been himself, lately. He was a stranger to himself. What he did was surprising to him as well (a few seconds after he said something he asked himself ‘wtf!’. How could he overturn it? Did he really want to (probably yes, but more appropriately, was he prepared to do what was needed)? What did overturning not being yourself mean, actually?....

Let's investigate this scientifically, first:

Let's see how this so-called straying from yourself starts.

It starts with a few compromises. A few trade-offs that give you what you don't have, but crave, in exchange for a part of yourself. A few times of silence, withholding what you itch to say. A few broken hearts that push you in the wrong direction of thinking you should somehow compensate for them by being different or doing what some idiot did to you. A few lies, here and there, innocent, silly and fun (but deep down pissing on everything you stand for). And you are there - a few feet from yourself. You start moving through life like the animated clone of your own true (former) self, a silent companion, a shadow that comes in touch with the body only under the most extreme of circumstances (high noon shootout). You stop having the ability to make right choices, because you don't feel anything, being outside your own body. You think you know what's good for you, but you're only judging by what's good for the shadow companion and what you vague remember about your true self.

Desperate measures are called for, and you realise it. You realise you can only make steps back to breathing back life to your own dry zombie companion, walking alongside your shadow soul if you start making some uncomfortable changes that lead to obviously bad tradeoffs (as judged by your current state of mind - since we want change, that's what we need to change first and foremost). For example, you need to change a job, even if it feels comfortable, money's good and you know what you are doing, just because you can feel the need for excitement and renewal from the opportunity to change. You need to change your girlfriend if you feel like you're sinking in an emotional swamp of stress and compromises with her, "just to keep her". You need to stop (eating, drinking, smoking, watching TV, whatever...) if the thought that that's not right for you has ever crossed your mind. Etc...

Let's now further analyse this the proper way: the "what I'm feeling" way.

You hear accordions and harmonicas. You realise that everything is subjective and rules are only valid until the current ones are broken, shortly. Min tells you about Paolo Conte, you download some and you like it very much. You become surrounded and overcame with senses and impressions. You give up the scientific formula explanation and you seek out a deeper overall meaning: after careful thought, everything seems to be driven by a need to balance, hence an achievement of something good for you is often naturally followed by a conscious step on your behalf to something bad for you (ex. you stop eating pizza but you start drinking more). Why this need for balance? What does ‘need for balance’ stand for? Such a need for balance sounds like simply a fear of change, and a fear of change naturally seems to be driven by the bad effects of change one has experienced.

So, we can simplify to this:

your life depends on the effect that the changes in your life have on you

Thanks,
Dr. M-F, MD

2008-04-08T16:34:00.000-07:00

Tina Turner knows shit about shit. Simply the best is the feeling after you see your little baby for the first time, then share your feelings with your loved one; full stop. This post has to be here. It is dedicated to the entire male audience plus the women - the nature's true miracles.

I am far from being the person who has tried everything, but being an expecting father while your wife is in labor is far more effective than anything that a chemical genius in the depths of Columbian coca fields could imagine. There's no way to detect it, as well. The only ones who can detect is other people suffering the same kind of wooziness. Like in that movie "They live" or something, where one had to wear special glasses to see the pizza-faced aliens. You have absolutely no idea what you're doing, let alone why, but you do remember that there was adamant logic behind it just a moment ago. All ideas seem marvelous until the arrival of the next one, which does nothing more but supersede the previous one in lack of sense. The culmination comes with simply the best feeling mentioned above. That's when you run out of all ideas and where I bet that even the most macho of the macho will feel as if their knees as magnets of matching polarity. You realize that basically 95% of what you were doing while socializing in clubs and bars during your "wild" years was an inappropriate overture, but an overture nevertheless, to this moment. This is also what makes our species eerily close to just about any other species out there, and that is the innate motivation for achieving the ultimate goal of remaining a species. A good thing is that what your instincts were telling you about finding "the one" and settling for good was not just smalltalk between you and your conscience. Your priority list is not turned upside-down - it gets erased and re-written starting with one item only. All that repeating of how being stupid is a bliss sort of starts making sense, because you start wishing you were stupid about anything but this.
Then, there is the insightful moment when you realize that the little bugger knows who you are, which puts them one step ahead of you already, because you and your fully developed brain are having a hell of a time trying to figure out who the little mush of skin and hair with the most intriguing eyes you'll ever see really is. This is also the moment when the four invisible dwarfs make a human (or rather dwarf-) ladder by your spine, the topmost midget nails a 10-inch nail in the back of your head and they all sing the anthem of some banana republic of which you'll never hear. The logic behind this event equals the amount of logic you find in your own part of the scene where you are left babbling goo-goo lingo while thinking of how you shouldn't spoil the little one's perception of adult communication starting from day one. These two happenings go well together rendering each other meaningless if separated. What remains in the end is a quick, incomprehensible thought of what your life is going to be like having the little piece of godliness next to you for good.
How to explain the part when you explain this to your significant other is very difficult to explain. This is where you find the definition of some impressively sounding words like intimacy, trust and dedication. Knowing that what is between you will stay there is worth... well, anything really.

And this is just things that I could think of in 10 minutes of pre-sleep.

2008-03-31T04:32:00.000-07:00

The Flash

Бях задрямал сред музиката на Колдплей, затова осъзнах удара едва след като главата ми потъна в седалката пред мен. Докато тя отплаваше бавно обратно към облегалката, а прешлените ми пукаха весело, очите ми шареха любопитно наоколо и попиваха жадно последните капки живот. На първо време отбелязах как мерцедесът с австрийска регистрация (табелата май беше от Грац, за което не бях сигурен) се врязваше меко, нежно през автобуса и сякаш изтриваше седалките, хората, както и DVD-плейъра. Един мастит чичко държеше червена ваза с инкрустации и я разглеждаше на слънчевата светлина. Жена му, седнала накриво до него, го гледаше сърдито, и в един момент грабна вазата и я метна в багажника на мерцедеса, чийто капак се люшкаше замечтано. Стори ми се, че вазата всъщност не се разби на парчета, а полегна върху наръч слама до една кокошка, която мътеше невъзмутимо. Спокойно притвореният й клюн изразяваше недвусмислено мъдрото кокоше мнение – животът продължава, па макар и само още няколко секунди. Кокошката май само хвърли поглед към вазата и се учуди, че в нея няма цветя. Цветята бяха някъде другаде – навън, осеяли полето, живи същества с бъдеще и в добро, пролетно настроение. Съжалих само, че не мога да разбера кое цвете в какъв цвят е облечено – просто инерцията на катастрофата беше вече придобила по-динамичен оттенък, и нещата в близост до хоризонта се бяха размазали, прелели едно в друго. Нищо, пак си беше красиво – равнината край магистралата бе един килим от всякакви цветни драскулки, който беше пропълзял лекичко и към небето. Малко вляво от тази свистяща безметежност един североафрикански арабин гледаше замислено зад бурнуса си. Ноздрата на месестия му нос (тази, която виждах от моето място) се затваряше и разтваряше широко, вдишваше североафриканския вятър, който бе влетял през натрошения прозорец – навреме, за да напомни на бедуина откъде е дошъл и накъде ще потегли след малко. Жената на арабина рисуваше албатроси по последното останало здраво стъкло в автобуса. Стъклото обаче вече бавно се покриваше с паяжини от пукнатини, затова и два албатроса се оплетоха в нишките, вплетоха се един в друг и полетяха към асфалта. Изглеждаха влюбени, и сякаш нямаха нищо против това. Жената на арабина ги проследи с поглед, усмихна се, а североафриканският вятър разлюля и нейния бурнус. Очите ми продължаваха да търсят наоколо и за секунда се усмихнаха на стюардесата, която премина разсеяно по пътеката, като жонглираше с миниатюрни бутилчици минерална вода. На седалката до мен стар каубой чертаеше стратегически план за повторно завоюване на Дивия Запад. Интересното беше, че той включваше постъпателна офанзива от Сан Диего до Филаделфия, и цялостно изтриване на железопътната мрежа на Северна Америка. Ударих на идеята му едно рамо – само мислено, защото моето беше извадено при първоначалния удар и малко ме болеше. По магистралата животът течеше в нормалната си посока – на запад, и малко хора обръщаха внимание на сложния танц на нашия автобус и мерцедеса. Така бе най-добре, мислех си – нека не се разсейват, да карат съсредоточено, не всекиму са притрябвали такива танци. В автобуса вече и последният телефонен разговор беше спрял и за миг цареше необичайна тишина. Пътниците се огледаха озадачено, след това всеки откри с очи сродна душа и й се усмихна. Моят партньор в карнавала на усмивките се оказа неотразим нехранимайко на десетина години, който доволно стреляше с прашка през изкъртения прозорец пред себе си. Усмихна ми се идеално, с три липсващи зъбчета. Понечих да го успокоя, че зъбчетата ще поникнат отново, но той май не беше много притеснен по въпроса, пък и на един от коловете на крайпътната ограда кацна гладен сокол, който отново отвлече вниманието му. Моето пък бе привлечено от светкавицата на фотоапарат, която блесна, отрази се в лъскавия нокът на сокола и погали дъното на дясната ми зеница. Създателят на светкавицата бе мустакат тийнейджър, който в миговете след удара бе изснимал вече осем хиляди кадъра. Последният май най-сетне го задоволи, защото се облегна на рамото на старицата-индийка, задрямала на седалката до него, и задряма на свой ред. Старицата открехна клепач, хвърли му искрящ поглед, и спокойно се отпусна отново. Заваля. Стори ми се, че всички приеха тази новина сравнително спокойно – може би вече бяха забелязали, че покрива на автобуса липсваше (или по-скоро – въргаляше се в отбивката за планинатана на трийсетина метра зад нас). Капките не бяха едри и не приличаха на сълзи, падащи от небето. Всъщност най-хубавато в тях беше, че отмиваха: изстърганата автомобилна боя, поточетата кока-кола от изтърбушения хладилник, солта от натрошено стъкло. Капките измиха всичко от всяко лице, изгладиха бръчките там, където те бяха в повече, подчертаха ги със сенки там, където стояха красиво, на място, разлистиха страниците на каталог за вино, после и на книга-албум за Микеланджело, оправиха статичното електричество в радиоточката и от нея рукнаха едновременно любимите парчета на всеки от пътниците. Огледах се зад рамото си, прецених ситуацията. Извадих снимките на приятелите си, прегърнах всеки един от тях, целунах момичето, което не бе зад вратата, взех импровизираната си въдица, огледах се наляво и надясно, реших днес да поема наляво, нагоре по реката, защото там вировете бяха по-дълбоки и по-магични, прежалих сандалите и потопих крака си в бързея...и в този миг главата ми полегна, плавно, внимателно и безпощадно, върху облегалката, и светът избухна в светлина.

mean-off

2008-03-25T13:26:00.001-07:00

Being Sick vs. Being Hung Over
Part one of a dedicated series of exclusive investigations

I hit a dead fly on my way out of the elevator. Felt like Neo bumping into Mr. Smith, except that it was a fly, so it was much less intimidating, and it was dead…which made it even less intimidating…

Maria Ph here, dear friends, coming to you live from the Sunny Sun. Welcome to my merger anthem. It is a fiction/reality fusion piece about Being Sick vs. Being Hung Over. Let's begin with Being Sick.

Being Sick (let's, for the sake of not pressing the caps lock button too much, call it being sick - shall we?) is an interesting state of mind. I don't mean serious sickness, that sucks, I mean lightweight nastinka (from Bulgarian: a slight flu – “slight” meaning not good enough to get you outta serious work appointments, but flu nonetheless). It comes with a feeling of peace, don't you agree? A feeling of "why the fuck should this matter, again?" about just about anything. A relaxed state of hearing your voice's weird but sexy "being sick" scratch and change of timbre. You realise that other people should feel sorry for you (because you are sick) and feel kinda empowered in a sneaky way by that. "Poor baby, how u feeling?" (always wanted to hear a girl tell me this). Being sick also comes with a sense of nostalgia, especially if it happens in the Fall or the Spring (most of the time, that's exactly when being sick happens). It makes you sit down, avoid physical activity, and reminisce. Have imaginary conversations and actual conversations. Overphilosophise everything. Get starry-eyed at the sight of falling leaves and kids playing. Think about the serious stuff in life. In fact, being sick makes you realise that you'd rather be old and mature and not have to put up with all the nonsense and artistry that’s expected with youth. Except for the sex, of course. That you'd like to keep.

So - being sick is kind of an enlightening of the mind, accompanied by a temporary damage to your physical capabilities. Not so bad, you say?

Being Hung Over: a weird and different story. BHO is a state manifested by two extremely polarized outcomes, depending on the location:

Outcome one - in Sofia. Sunday. You wake up in the afternoon. You order food throughout the day, you drink water, you watch stupid football games and Krum Savov from a stinky den, your head hurts, your memory is lost, you feel guilty about having drunk too much, you wonder if some girl you like saw you in a state which you wouldn't want her to see you in in the late hours of the night, you wonder if you said something really stupid which she will remember and if you send some inappropriate sms's, (or smsi (?)) (at this point you check your dead phone, see that it's dead and have to make the extra-unpleasant effort to get up to charge it). You end up feeling nicely-tired towards the evening, but it's a pretty zero day for you overall.

Outcome two - in Blagoevgrad. Could be Friday, Saturday, Sunday or any other day. You wake up at noon (you cannot sleep any longer even if the hotel folks were not trying to kick you out for the last half hour with insistent phone rings and door knocks). You feel all those things that you feel in Sofia but you're not feeling guilty about any of them (unless you very vividly remember being arrested after Mrusnoto and taken to a room at the local police station, then you feel kinda guilty). You get up, and you do some stuff - there are always some familiar folks around to go eat with, or go hang around Scapto with, or go to massage with or whatever. You have a beer and everything is back on track. You have a pleasant day.

So my dear friends, the key learning and moral of the story is: If you are working towards a hang over, you better be in Blagoevgrad, because if you are in Sofia, you better hope you are sick. m-f.

p. s. In the next episode, we will review being sick in Blagoevgrad and Not being sick in Sofia, along with Not being sick in Blagoevgrad, and being sick and being hung over in not-Sofia and not-Blagoevgrad
p.p.s. Dedicated to Mrs. Orlovska – the Original. Back at last with the previous post. Keep it flowing, Teri!

2008-03-24T07:25:00.000-07:00

It's time.

It's been time for a while.The right combination of topic-in-progress, laptop-in-your-lap mood and adequate number of hours till the alarm clock madness begins has been as frequent as a good shot taken by Vince Carter that I'm opting to give it a try with 2 out of 3 present. Murray – present, Jemaine – here, Bret, BRET? In all honesty something prompted me to go it right now but let me tell you about that some other time.In addition to random subject matters (and music and muzak) I'll do my best to start and keep up with a string of subject matters focusing on the inter-cultural, intra-frustrational, inter-exchangeable and inner-fascinational of circumstances from my old and new homes on different continents that bring amusement to my days. I anticipate some Serbia-born or inspired reflections to be thrown into the mix too – for not so obvious reasons actually. It will hardly be the brilliantly-lunatic m-f read or the polished mean-off stuff but when English is challenging shte se uchim na bylgarski. I had to say this lest the 2 English-only speaking souls I ever envision reading this actually do and get mad at me for not warning.

It felt good.

11:11 pm - someone must be thinking of me and I am thinking of many. Let me figure out how to post this.

teri

2008-03-01T20:43:00.000-08:00

Let's Recap:

I am sending out this communication piece to you. Now. You are not going to read it. Now. You are going to read it much later. You are going to twist it through your attitude, your disposition at the moment, you are not going to get even close to feeling like I did at the moment of its inception. I don't blame you. Most of you assholes have even given up on reading this shit by this point, haven't you? The rest are just curious, eh? Well, let me try to make it worth your while...

....I stand on the shoulders of my grand parents. I stand on the shoulders of My History. So do you. You are who your family is judged to be. This is a really strange situation, but a matter of fact.... This is Europe and welcome to the 21st sentury of not being able to make your own present time, kid. You will be faced with a bunch of forbidden items by default. You will not really want anything more than to comply, not more. You may have left the country long ago, but the relatives will still say: "he was so much like his father in his spirit, nothing like his mother..." or the opposite.... blah blah, and you know it.... comparisons......

Anyway, I don't give a shit about this. Eveyone that I care about, who is living outside BG, I judge to have made the exercise for him/herself to evaluate the + and - of doing so, so who am I do dig into this any deeper? In case anyone by some chance has missed this exercise, or in case has done the exercise in a rush or the results have proven to be insufficient, here are a couple of quick arguments + - for you:

- Bulgarian politicians are stupid, near-sighted and provintial-minded and this is not going to change for the next decades. The laws in Bulgaria are going to be voted on by people dumber than you
- There is no other country in Europe where you can pay under 5 Euro for a quality dinner
- Freedom of speech is most developed in Bulgaria - because nothing anyone says means anything
- This is the place where you grew up and feel most comfortable
- You will be watched in Bulgaria - by your peers, by the Ministry, by the Government
- You will have more power and influence in Bulgaria than you ever will in you adopted country

so, whatever, man,......
dr

2008-02-28T14:15:00.000-08:00

Виждам (Благодаря за вниманието)

Тръгвам оттук и тичам натам. Тичам, докато стигна до някакъв ъгъл. Като стигна зад ъгъла, сулвам се на земята, пускам си една песен на емпетройката. Но емпетройката няма батерия. Ръчкам намръщено известно време копчето, музика не тръгва. Вятърът ме брули. Ставам и се затичвам отново...

Сива доба. Леко-фантастичен много-неонов град. Блестят рекламите и връхчетата на петолъчките. Бумти брит поп, смесен с чалга. Кишата се топи на юлския залез. Междузвездни герои минават на дигитални въздушни джетове, джуджета прекопават градинките пред театрите, а аз седя зад прозорец, нагоре, нагоре, много нагоре, нависокото. Хвърлям поглед към целия град оттук. Виждам всичко от моя пост....

Виждам как бакшиш, спрял на светофар, помпа сметката на клиентката през волана с лявата ръка, а с дясната услужливо и пали цигарата. Виждам как Един Заек от Приказките - голям колкото човек - кани минувачите да влязат в новия клуб - но те си мислят, че това е човек, маскиран като заек и изобщо не им прави впечатление. Виждам как дядо си допива конячето на пейка в парка, докато храни с отрова гълъбите. Виждам как продавач на вестници спасява живота на трима чужденци, като ги праща за зелен хайвер (а на мястото, където трябва да стигнат всъщност, след 10 минути избухва бомба). Виждам как музиката на града се движи из него като черен облак, по-наситено тук, по-рехаво там. Виждам как абитуриенти крещят по булеварди, а снайперист ги гледа през оптическия мерник от отсрещната тераса. Виждам как борец дава 2 лева на баба, защото му прилича на майка му. Виждам как деца се взират зад стъклени витрини с маратонки, как манекенки се взират зад стъклени витрини с рокли, как пияници се взират зад стъклени витрини с дезодоранти. Виждам как двойки хора се натискат във входовете, но по коренно различни причини: при едната има моментна страст, която ще изгори също толкова бързо, колкото се е възпламенила, при друга мъжа просто ограбва жената, при трета момче и момиче току-що те са осъзнали, че са един за друг - дошло им е и на двамата, изведнъж уж, въпреки, че от много отдавна го усещат.

Виждам и собственото си отражение в стъклото на моя прозорец. Усмихвам си се за момент. (Тук би било много технично да кажа, че си дърпам за последен път от цигарата, ама така и не ги научих тия, нали..) Гася всичко и лягам. m-f

2008-02-13T15:16:00.000-08:00

deep thoughts

Минзухарите блестяха на лунната светлина. Един китаец припадна върху една роза и я смачка. Три бълхи скочиха на една оса и я принудиха да им припише цялото си състояние. Интернетът ми се рестартира през 15 минути, което е ужасно изнервящо. А защо ли? Какво значение има Интернетът, даже бих го нарекъл интернетът, всъщност? Той да не е музика или приятел или приключение или жена, та да му цепим басма....?

Има малко на брой Ужасни неща. Убийството на Джеси Джеймс. Тиквеник, който се катери с торби в маршрутка и не затваря вратата правилно и не се усеща. Крава, която пие мляко. Сурови яйца, по италиански (откъде да знаем, че така би обичате, бе, Пипо, тиква такава, перке!?). КАТ и държавната машинария под Румен Петков. Пренебрежението на по-големия шеф. Третия неуспешен опит да си вкараш паролата или пин-а. Втори Януари, първия работен ден. Онзи Големия от фитнеса (един субект, който влиза, удря крушата, провежда си едночасовата тренировка, и като свърши крушата още се люлее леко) - та, онзи Големия, да седне върху едно тирамису. Жалко е, това. Това е като да забележиш как Кийт Ричардс пикае в морето на Стария Плаж на Созопол, докато ти си на ... онва специалното място... с жена и се наслаждаваш на романса.... Скобата на колата. Безпаметното пиянство със съпровождащия махмурлук. Гъркините...

Има и много на брой Приятни неща. Едно коняче вечер, през седмицата, с черен шоколад. Сериите от два или повече дни поредни тежки приключения. Петък вечер. Неделя вечер. Нови чаршафи. Изгревът на Алкохол Лозенец. Старите приятели. Изгревът където и да е другаде. Изгревът на яко хаус парти на открито. Тишината след като си убил комара. Унгарките. Сръбкините. Чувството на безнаказаност, когато си на гости в чужда държава. Джупата, когато идва яденето. Тръпката да отключваш външната врата с чужда жена. Първите стъпки (във всичко). Първата глътка Гинес. Голът в продълженията. Нещото, което си струва да се полее и Нещото, заради което си струва да се промениш....

Всичко друго са Средни неща. Майната им на тях. Засега. m-f.

2008-02-07T15:06:00.000-08:00

ENLIGHTENMENT

Радиацията изгря и ни огря. Светнахме като малки цветни крушки. Заблестяхме под въздействието на физиката (науката) и ни дойде акъла.

От един сак изскочи един сгънат Гуру и каза:
ахммммммм...

Изведнъж, като гръм от ясно небе, осъзнахме един куп неща:

- лука в кюфтетата трябва да бъде настърган на ренде. ако не е, не е фатално

- основно житейско правило е, че след като минеш период на зор следва период на голям кеф, поради простата причина, че тогава няма зор - това важи от най-малкия мащаб, като например да правиш фитнес упражнение (сладката почивка след това), до най-големия мащаб - като например дълбока депресия след някакво нещастие (истинското щастие с научените уроци и мъдрост след това)

- левски няма да стане шампион тази година

- хората не се интересуват от нас, колкото си представяме (и дори и да се интересуват, не живеят вътре в главите ни, все пак, и не трябва да го забравяме)

- хормоните са голяма работа и не трябва да се подценяват

- когато имаш съмнение, че нещо ти е счупено, то е счупено гаранция

- по същата логика: ако усещаш, че нещо не е правилно за теб, но го правиш, ще съжаляваш, докато не спреш. оправданията са за пред другите.

- когато си най-уморен и имаш най-слаби сили да не бъдеш себе си, става много приятно изведнъж

- италианците са майстори на маринарата

- и да се притесняваш и да не се притесняваш, нищо няма да се промени

- понякога просто трябва да теглиш чертата - още на следващия ден ще се почувстваш освободен. защо не се случва по-често и по-лесно!

- да ядеш и да ходиш на фитнес е по-добре отколкото да гладуваш и да мързелуваш

- ако имаш покани за лоран гарние в лаптоп чантата, неизбежно някой ще ти ги свие

m-f

2008-01-08T15:25:00.000-08:00

Малко Френско. Коняче. Сипи си, сипи си и ти, знам, че те боли зъб...

Хубавата Елена стана от фотьойла и отиде на Мястото, Където Трябва Да Застане Човек, Който Се Чуди Какво Европейско Ще Бъде Това Без Англия, Бе Братче! Замете, коленичи, почуди се какво прави на подобно място, па стана и си замина...

Отплаваме* с теб, хванати за ръка, в лилавото море. Водата е изключително топла, няма нито водорасли, нито медузи, нито делфини. Има пълна луна. Лилавото море е сладко, а ние сме на повърхността му – ние сме, така да се каже, нали.... повърхностни. Над нас е само звездното небе, а под звездното небе е лилавото море, ако не си внимавал(а) досега. Такааа. В една сумрачна лодка (сумрачна поради факта, че има звездно небе, т.е. е Нощ) до нас плава цигански оркестър и цепи мократа тъмна тишина от нас до хоризонта и обратно надлъж и на шир с як балкански ритъм, който ни сгрява, кара ни да се усмихваме и да се чувстваме някак си романтично, по първичен начин. Ние определено се чувстваме поздравени, защото няма никой друг наоколо, но се хилим неловко, защото нямаме никакви сухи пари в сухи джобове да оставим на тези приятни момчета, които със сигурност са си го заслужили. Изведнъж НАД лодката на циганския оркестър пада сянка (доколкото това е възможно нощно време) (б.авт. – е, все пак има и луна, възможно е в известен смисъл!) Ние вдигаме поглед нагоре и виждаме, че до лодката е паркирал Голям Кораб. Не чак колкото Титаник, но Голям. Високо отгоре през парапетите на палубите на кораба надничат лейдита по вечерни рокли с гол гръб и мустакати джентълмени с буйни мустаци, официални фракове и монокли, държащи с бели ръкавици чаши бяло вино, пури и покани за нещо. От Кораба засвирва Симфоничен Оркестър, който се смесва с музиката на момците от циганския оркестър (които, естествено, изобщо не обръщат внимание на падналата сянка и околната среда, фокусирани върху нашето удоволствие и съответно може би отблагодаряване). Изведнъж се получава странен хармоничен хибрид между циганска и симфонична музика. От циганите ритъма, от Симфонията мелодията и басовете – невероятно! Минаващ на друг сал отчаян от живота / решен да се самоубие френски музикален продуцент вади панически диктофон, записва сампъл, полу-репликира в Париж саунда с някакви умрели неавтентично- балкански музиканти и продава 1,000,000 диска по 15 евро на франсетата, жадни за нещо различно от Шарл Азнавур и Ванеса Паради, екзотично, ама все пак да се води Европейско. Воала! Както и да е...как се чувстваме ние двамата с теб? Е, как може да се чувстваме! Ние сме в лилавото море под звездното небе, само за нас свирят малка лодка с цигани и Голям Кораб със Симфоничен Оркестър! Стискаме си ръцете в разбирателство, че дори и да се удавим скоро, си е струвало....

Обаче не се удавяме. След 2 часа ни спасява испански катер на бреговата охрана. Ние се изсушаваме и отиваме да печелим милиони във Валенсия. Циганският оркестър ги арестуват и депортират. Големия Кораб продължава курса си.

Ами това е....

...

Чакай, чакай. ЧАКАЙ!! Това да не ти е истинския живот, че всичко да е черно или бяло!? Не можем така да приключим нещо, което можем да напишем, както си искаме! Ето как всъщност финишира тази история в нашия разказ:

Ние се изсушаваме и отиваме да печелим милиони във Валенсия, но две години мием чинии и гледаме деца, докато се закрепим. След това си намираме апартамент, който ни устройва. Завършваме курсове и си намираме по-добри работи, купуваме си кола. Постепенно заживяваме сравнително комфортно, но никога богато. Циганския оркестър ги арестуват и депортират, но те се връщат пак, с още по-голям кеф (междувременно единия от трумпетистите разбира като се прибира вкъщи най-после след 4 години, че му се е родил 2-годишен син!).

А Големия Кораб .... абе майната му на Големия Кораб! m-f

* Още в началото на нашата новела допускаме лингвистична грешка. Както дядо ми неведнъж ми е повтарял като малък (аз като бях малък, не той) (а той е бил Капитан на кораб по Дунава, ако искаш да знаеш!), плаваш се казва за плавателен съд, а за човек може да се каже само плуваш и с тези термини не могат да се правят никакви своеволия, защото е много много лошо.

2008-01-02T12:43:00.000-08:00

Жив дявол

Търкам наровете на това проточено наказание. Дадоха ми 10 години, защото не боядисах един път яйцата за Великден. И след това не бях честен. m-f.

2007-12-06T14:55:00.000-08:00

ЩАСТЛИВЕЦЪТ

Откакто последно се видяхме с теб, мина доста време. Как си? Не, чакай, знам, че не обичаш подобни универсално-любезни въпроси... Добре ли си? А, това е по-добре. А? Добре? Хубаво, радвам се. Наистина. Искам да си добре...

Колко малко му трябва на човек, за да се чувства щастлив, но в същото време колко много му трябва, за да се чувства удовлетворен.... Изглежда докато поостареем ни е писано да се мандахерцаме като едни малки ненаситни японски прахосмукачки-изтребителчета, гълтайки всичко по пътя си, но постоянно незадоволени и търсещи Нещото Още (любов, пари, предизвикателства, мазохистични удоволствия, квото и да е). Държим се будни, едва едва, защото силиците не стигат за всичката тази демострация на енергия пред света. Аха аха да заспим, а хората очакват от нас да бъдем забавни, ангажирани и съпричастни. Е, чакай малко, как да стане!? Не мога хем да обръщам достатъчно внимание на твоя обкръжаващ свят, за да разбирам коя си ти, хем да те разбирам теб самата. Едно от двете.

Тръгнах утре за чужбина. Щастливо се носех из София преди да ме блъсне нагъл тролейски батман отзад и да чакам един час КАТ, който да ме изкара мен виновен, дагое. И - пак, битовата простотия каза: абе кво си се разщастливил там горе, уа, я слизай долу при нас в казана! И айде - замина чувството на щастливо просветление, което ме беше налегнало след като една случайна привидно-неважна случка се случи точно когато трябва. Извод: Тролей > Щастие. Търси щастие където искаш, ама избягвай тролеите. Митко, и той ме пита някакви неща. Митко, не мога бе пич сега, да ти разправям. Имаме драма с тролей, не разбра ли! Уф - е за тва говорим. Видя ли как и ти се напрегна и забрави как очакваш в тези редове да прочетеш нещо по-не-битово? Казвам ти, страшно е....

Фикцията убягва. Да не я пренебрегваме тотално - предлагам да обърнем внимание на следната картинка:

Един маринеро лови стриди, за да храни моята любима. Тя се е опънала в лодката, като Клеопатра. Маринерото лови стриди, минава ги на 30 секунди топлинна обработка в едно газово котлонче и я храни. Тя държи чаша вино. Аз гледам от една лодка, която е паркирана на 2 метра от тяхната. Смея се с глас, защото това е най-абсурдната реакция, която ми идва на акъла. А всъщност колко ужасно ми се иска .....и аз да пробвам тези стриди....

Мдаа:) Днес съм в тая форма, прощавай. Дано стана толкова абсурдно, колкото за разнообразие трябваше да бъде. Не мога да пиша всеки път за това, което искам. Батков, ти си моя рол модъл. Ех, липсва ми чувството на плен. План за плен има ли някой за мен? m-f

*Еял - защо ти трябваше да ми подаряваш тва хенеси. сега ше фалирам...педераст!

2007-11-14T16:18:00.000-08:00

Bag of Secrets

Everyone’s a bag of secrets, and that’s a fact. You go out and you see a line of smiles, a line of faces which you try to figure out and you think you can. You think you know what matters about your friends, about your enemies, you have the key points figured out (or so you think). You don’t know shit, my friend. Humans are social animals – they need to belong. The only way they can belong comfortably is if they are under the illusion that they know the basic dispositions of the people they belong with. Is this guy happy or maniacal? Is she a bitch or a sweetie? Is this guy going to help me if the shit hits the fan or is he going to flee? We all make assumptions about these things about our friends, acquaintances*, outer circle and even relatives (to a certain extent). These assumptions we use as building blocks of our little “houses of comfort”, our external walls of safety that give us the space to focus on our own endeavours in an estranged world where everyone in effect is in it for himself. What a freakin’ illusion!

Are you sure, mate, about your friends? Can you vouch that this guy will not turn his back on you in a time of need? Yes? U sure…? Once you see the darker side of your girl can you say with the same certainty as before that this can be a loyal companion? How often has a out-of-place stark remark brought you back down to earth in a flash after a fantastic night or even an honest romantic walk….?

How presumptuous is of us to assume that we can get to know someone else really? We don’t even ever get to know ourselves, do we!? Then why do we need to figure out anyone else!? Do people ever cease to surprise us? No, they don’t, and you will agree. What then is the big drama? Why our expectations of consistency? Why do we need to build these walls of comfort and seek a guarantee of good dispositions in others? Why can’t we just live comfortably on the alert, on the brink of the friendship – free-flowing in an out, outside ourselves and a little bit inside others? Why can’t we accept the risk, the imminent failures, the disappointment in people, the let-downs in advance and be clear and realistic about the actual future that lies ahead? Why can’t we be happy with half-happy things?

Or is this just me?

m-f

*this use of the word “acquaintance” I dedicate to Suszana, which long ago made me forever hate the word “acquaintance”

p.s. yes, I know this is very one-sided.
“A kakva e drugata strana, shte nauchite v sledvashtia epizod, mili detsa…” kaza PCLB, zatvori knigata I zapia: ”az sum munichko choveeeche, na detsa-ta mil drugar…..”

2007-10-10T08:22:00.000-07:00

The Meaning of Words

Трабанти с чичковци по тиранти тръбят вредни газове по магистрали и аутобани. Пих толкова много вода днес, че имам чувството вече, че плувам в себе си. Не търсете смисъл тука, няма, майка му. Брус Гробелар по цвички сваля ученички. Плешивото му теме и измамническия му мустак, омацан леко с пяна от Гинес го издават, но той се прави, че може да се скрие зад мушкато. Време е да надникнем в измерението на безсмислиците, в малкия таен дневник на Ганди, този потаен, потаен тип с тоолкова черни тайни. Да не мислиш, че само ти имаш тайни!? Бригадири коват култур-трегери в стаи с по едно тясно скърцащо легло с бодливо родопско одеало, а анализатори блъскат гири в гаражи и гледат през стъклото трафика. Лелки със сини коси уреждат Шампионската Лига зад кулисите, а Ъпсурт преписват чалга-стихове в килера. В Рио моя човек Жетулио си е взел отпуска и сърба коктейли на Копакабана, докато поръчките ми закъсняват и бизнеса ми страда. В Син Сити някой каза: Наздраве! и бай Добри спечели пет котки от съседа на Тексас Холд’ем. Симо катери върховете на Тибет, а Цайко седи в подножието, подгизнал в кафява течност, със замъглени стъкълца на очилата и тъжен поглед под тях, който (поглед) никой не вижда (защото са замъглени).

Време е да запали грамофона някой, да нагласи плочата на някоя по-стара песен, от 90-те. Ремикс (ама от ония старите миксове от 90те, дето не излизаха в по-голямо количество от самите песни, а бяха изключение) заскърцва и нашето So 90’s парти започва. Като казвам So 90’s, имам предвид точно 1990-та, защото през 1999-та нещата седяха по коренно-различен начин. Баси динамичното десетилетие! В началото му пиехме свенливо швепс по рождени дни, танцувахме блусове чак на края на вечерта на две ръце разстояние, а в края тичахме из Прага малко след полунощ в отчаяно търсене на тоалетна, след успешното поставяне на ненадминат и досега личен рекорд по пиене (12 бири (чешки – т.е. големи), няколко грога, около 300-400 уиски и културната за новогодишно празненство доза неизпръскано шампанско погълнато от бутилката – за една вечер). Междувременно къде ли не бяхме – по Щати, по депресии, по купони, по SAT тестове, по погребения, по тъмни благоевградски потни клубове, по най-истинска любов, по сутрешни физзарядки, по самолети, по оръжейни, по чужди спални и по полуфинали с Германия. Нахлухме в 90-те като кльощави момченца, с изпъкващи капачки на колената, с по едно червено якенце на Банхофщрасе в Цюрих, а се изхлузихме от десетилетието с белези на разочарование, почти-заситена жажда за купон, наченки на цинизъм и прагматизъм и невъзможност да изпитаме наивното романтично удоволствие да вдишаме малко морски въздух и това да ни зарадва толкова, че да ни съкруши от кеф. Ех, липсват ми тези времена на липса на реалност. Кой и кога реши, че трябва да сме в час с това, което ни се случва, питам аз!

На мен всъщност не ми се пише. За всичко това вече съм писал. Искам да спя, да работя и да си приказваме, когато се срещнем. Творческа пауза малко. Стягам куфарите, слагам вътре малко сини гащи, черни чорапи, дънкови дънки, един комплект презервативи за щастие и две малки батерийки за емпетройката. Ще се видим дълбоко наесен, когато учителската стачка ще е приключила и ще можем да продължим да се учим в Училището на Живота как да станем по-по-най. И такаааа... до края на светааааа.... m-f

2007-10-01T05:46:00.000-07:00

НЯМА НИЩО ПО-ХУБАВО ОТ ЛОШОТО ВРЕМЕ

Както казва Богомил Райнов в „Няма Нищо По-Хубаво от Лошото Време”: “Копенхаген е много куул”. Е, не го казва директно, но така съм го запомнил.

Откак ни взеха в евросъюза има промяна. Значението на гръмотевиците не е същото. Преди символизираха хаоса, невинността и непредвидимостта на околното – нещо хем плашещо, хем изключително-възбуждащо. Сега символизират метеорологично явление някакво. Но чакайте, не бъркаме ли периода преди евросъюз с детството...? Да не обвиняваме, моля ви, за всичко евросъюза!! *

Гръмотевици. Светкавици. Буря. Топло. Един летен ден, в който крачиш подгизнал в топлия дъжд между Журналист и Трифон Зарезан, на път за Златните (Калото знае), и те обгражда мирис на грозде, водорасли, море и праскови. Но, сега сме само аз и мойто вино и тортелини. Октомври 07, България. Ядем, пием, мислим, малко. Светкавиците са нещо изключително – напомнят на едни малки ядра на промяна, на лято, на ентусиазъм, концентрирани като чист наркотик, като сок-концентрат, като снимки, запечатани завинаги. Връщат спомени и навяват мисли за бъдеще, взето погрешно за настояще - всъщност никой никога не си мисли за настоящето, а за бъдещето, защото настоящето просто не съществува. Няма такова нещо като настояще! Ако си помислил нещо, за да го осъзнаеш трябва да мине поне секунда-две, през което време бившето настояще е вече минало. Всеки си мисли винаги само и единствено за бъдещето и миналото, признайте си. Всъщност и миналото го обмисляме само, ако има значение за бъдещето, нали? Никой не мисли за една целувка, за един есемес, за един поглед, ако това не е свързано с мисълта, че в бъдеще нещо подобно или му предстои, или НЕ му предстои (а човека го иска). А и кой по дяволите си мисли за това, което се случва или се е случило?! Късно е това да го мислиш. Това, което някои представят за настояще, всъщност е близкото бъдеще. Всеки има планове, мечти, вижда някакво развитие, за добро или за лошо, промяна, нещо, за което трябва да се подготвиш, да помислиш, да си съставиш мнение. Пълната бутилка от настоящето ще се превърне в празна в бъдещето, след това пак ще стане пълна (в по-далечното бъдеще). Дъждът ще спре, след това пак ще почне, по-нататък. Няма да станем по-млади, но можем да станем по-каквото и да е друго (хубави, слаби, отговорни, тъпи, зрели, вдетинени и т.н.). Няма да си върнем всички онези мигове с непознати момичета в тъмното, но можем да създадем нови такива с момичета, с коренно-различен контекст и обстановка, но със същото значение и важност. Няма да можем да излъжем никого в мрака, че сме готини, защото сме високи, че сме секси, защото имаме басов глас, че сме богати, защото сме си купили пуловер от куиксилвър, че сме зрели, защото сме били в казарма. Защото никой вече не иска да бъде лъган от нас. А и ние не искаме да лъжем никой. Това променя всичко. Сега важните неща са сериозните, тези под повърхността. Неща, които никой не вижда, а трябва да положи усилие да разбере, да изрови. А ако си се концентрирал да усъвършенстваш нещата над повърхността през предишните години, става тъпо. Тежко на неискрените, на позьорите, остават зад борда. Единствения им шанс остава да бъдат честни, да се адаптират.

Милко трепери под дъжда. Трепери Милко, студено е, факт. Милко иска да ходи на гости на Всичките Герои от Книгите от Западна Европа. Наведнъж. Успех, Милко, ама няма да го направиш.

* това съобщение ви беше предадено с любезното съдействие на нашите спонсори от ЕС: Европейският Съюз: „Ние сме Яката Работа, Пичага!”

2007-10-01T05:37:00.000-07:00

Тривиален Поглед Върху Най-Лесния Въпрос
Доцент Мария-Филипа, Първи Коридор, НР България

Dvama dushi krachat iz mraka. Obichat se. Obichat sebe si, demek. Drugia predstavliava samo kompania. Zashtoto kogato trugnesh po nanadolnishteto, edinstvenia nachin da se spresh e da se hvanesh za niakakva kashturka nasred putia (takiva ima). Tam se hvashtash s posledni sili, a kato mine viatara (da, toi minava) se puskash, iztupvash se, porachvash si edin chai (ako landlorda iska da ti go prodade za poveche ot 4 leva, sporish do postigane na vzaimno-izgodna sdelka) i, poluchil chaia si, siadash da si zhiveesh zhivota…

Холера, колега, холестерол, хола, в който жена ми изневерява със съседа... – редеше моят приятел в опита си да ме убеди, че няма дума или фраза, която да започва с хол- и да не носи предизвестие за нещо ужасно. Вярвах му, т.е. исках да му вярвам, но не можех да му повярвам, че наистина го мисли. Не го усещах, не беше убедителен, а не е ли това най-важното – да си убедителен, без значение каква ти е тезата? Да, най-важното е, разбира се. Гоце Делчев го знаеше и използва точно силата на убеждението, когато убеди тогавашния кмет на града, който Не Се Казваше Още Гоце Делчев, да бъде прекръстен на Гоце Делчев. Е, да, имаше и финикийски знаци, обменени от ръка в ръка, но тези тривиалности са навсякъде тези дни, уви.

Нека да отпуснем малко натоварените си, стресираните си мозъчни клетки, и да разведрим малко мислите си с някой по-елементарен и незатормозяващ въпрос, като например «смисъла на живота». «Смисълът на живота» е нещо доста елементарно, просто, противно на общоприетото мнение, че това е явление без ясно измерение, незаслужаващо каквито и да е усилия за разследване и че това е един безкраен въпрос без отговор. Но ето, аз ви казвам, че няма нужда от никакво такова губене на време – който и да попиташ, че се обедини около мнението, че смисълът на живота е:

да извършваш действия, които ти помагат да бъдеш щастлив.

Колко елементарно! Интересно защо, колега, при положение, че всички се съгласяват, че най-важното в живота на човек в крайна сметка е да бъде щастлив, по какъвто и да е свой начин иска, и че ти самия осъзнаваш, че за теб единственото, което осмисля и задвижва ежедневието ти, е това, което Ти караш да се случва, това, което ти произвеждаш с действията си (колкото и пасивни или активни да са те), а не това, което «ти идва», как никой не е направил връзката между двете? Сега по-нерешителните ще попитат: ами това е много общо-казано, какви действия трябва точно да извършваме? Е, отговор няма – има само насока. Препоръката ми е да се упражниш и по най-доказания принцип: проба-грешка, да изчистиш това сам за себе си. Тактиката е следната: взимаш пет неща, които те правят щастлив (например: да преодолея нещо, което ме плаши; да победи моя отбор във важен мач; да ме уважават моите съмишленици (роднини+приятели+познати); да ме обича жена, която аз обичам; и да казвам неща, които разсмиват хора). Какво мога да предприеме човек, за да се придвижи към тях (тоест, да се случват те по-често)?
Съответно по реда им:
- да се заема с неща, които го плашат
- да следи неговия отбор във важните му мачове
- да бъде отговорен и в помощ на неговите ...съмишленици
- да се запознава с жени в по-сериозния смисъл на думата
- да се шегува, когато е в настроение

Проба? – m-f

2007-09-28T12:36:00.000-07:00

BACK

pusnah silno The Roots dokato mieh chiniite i sybudih Rashev. izmyrmori, no mai ne mu beshe mnogo gadno, shtot se beshe setil: shte cykam njakoja ot novite sports igri, koito instalirah. pravja spageti - pyrvoto mi gotveno jadene (mish-masha ne se broi, neseriozna rabota) sled zavryshtaneto mi ot anglia. mislja che e sybitie. mozhe bi skoro shte sgotvja za dvama.

dnes bjah v edin polu-izostaven sklad v ilijanci, kydeto se strojat dekori za dvete reklami, s koito shte se borja sledvashtata sedmica. krainite kvartali mi davaha useshtaneto che se namiram v njakoe geto na new york (i kakto kaza Stucky - predi mnogo godini, kogato sa zalivali pyrvite moshtni emigrantski vylni). mnogo stranno - tyrsja useshtaneto za zapada v centyra na sofia i ne go otkrivam; i to mi se sluchva v Nadezhda, bylgarskija Bronx. ebasi.

mean-off

2007-08-31T14:34:00.000-07:00

Freak on a Лишей / Outcast
(Внимание! Тази възстановка е изключително песимистична!)

Освалдо Ардилес Мария Хименес Франко Де Ла Фамилия. Той имаше тооооолкова дълго име. Не го харесваше. Искаше да се казва като брат си, който се казваше Стефчо.

Ние Стефановци не познаваме. Не познаваме и Жоровци. Познаваме само ей тия четири стени вкъщи и четирите стени на офиса. И четирите стъкла на колата между офиса и вкъщи. Прозорците ни са телевизори, а мозъците ни се стесняват паралелно с ограничаването на пространството, което обитаваме. Зажаднели за приключения, ние бродим из едни и същи заведения, по едни и същи вили, по същите улици, басеини, планини, но не намираме удовлетворение. Срещаме се с нови хора, но те не ни стават вече приятели, а познати. Срещаме се с нови жени, но не можем да общуваме тъповато с тях, както преди. Говорим си с колегите на „колега”. Неусетно работата става все по-важна, докато стане по-важна от неработата. Гърчим се, за да имаме по-лесен живот, но това, което имаме е сигурност, а някой друг живее наистина комфортно, нагоре по веригата. Опитваме се да разбием ежедневието, но ни е страх да не се нарежем на парчетата. Почваме да си дупчим билети в трамвая. Почваме да отминаваме обидите и селенията, с нелепото извинение, че е под нивото ни да се занимаваме с неща, които са ни под нивото. Почваме да правим от онзи лош тип компромиси с принципи и те размиват нашата идентичност. Почваме да живуркаме. Почваме да се заслушваме в служебните разговори за дограми, плочки, майстори и бавачки. Почваме да планираме ходенето на гости у приятели. Почваме да си вкарваме рождените дни на близките хора в телефона, за да ни подсети аларма. Спираме да викаме и започваме да спорим аргументирано. Спираме да пием, пие ни се, но не можем, някакси. Натякването на роднините за женитби започва да идва в повече. Някой приятел, който преди 5 години сме го вадили на кирка изпод масата, започва да вади теории, че е време „да порастнем”. Други приятели от обкръжението и те „порастват” и започват да те затрупват с неща, които не ти се слушат, които са част от тяхното (вече изключително тясно, и несвързано с твоето) ежедневие. Когато скочиш в басеин с дрехи, те гледат разтревожено. Когато кажеш някоя простотия, те гледат снизходително. Чудиш се как да не станеш като тях, но пък и как да не изостанеш от естествения ход на времето. Почваш да четеш книги (пак) и да се занимаваш с щуротии, като фитнес програми и хранителни режими.

Нещо липсва. Трябва да се вземат мерки. Спешно. Предлагам следното:

1. Спешно посещение на първото избрано село. Прекарване на един уикенд сред напълно непознати хора, сред ракия, салата, физически труд и липса на хаус музика.

2. Незабавно напускане на работа и смяна на полето на работа изобщо. Човек може да си го позволи, ако стане толкова компетентен и ценен, че навсякъде ще се намери работа за него.
3. Незабавно изхвърляне на телевизора. По телевизията интересни са само мачовете, а тях можем да ги гледаме и по стадионите.

4. Упражнение за моментално повдигане на заспалия адреналин: мятяне яйца по минаващата агитка на ЦСКА под балкона, придружено с реплика по мегафона и последваща проба на силата на външната врата.

5. Незабавно заминаване за 1 година в чужбина. Цел – смиряване, контакти и виждане на свят, различен от твоя

6. Незабавно стартиране на 1 час фитнес дневно. За теб.

7. Писане на две писма с ясно-изразена гражданска позиция по наболели социални теми и изпращането им към БНТ (най-добре е да се адресират до Мира Добрева, за да си помечтае човек поне как ги чете и се къса от съчувствие и разбиране).

8. Една година живот без конкретни цели за постигане, само с идеята да е наистина пълноценна годината. Например: днес ще отида на фитнес не за да направя 50 коремни преси, а за да правя коремни преси и да се потя.

9. Незабавно стартиране на една календарна седмица напълно-несериозно отношение към всичко, освен нещата от жизнено значение (любовта, Левски, бялата тоалетна хартия и затварянето правилно на вратите на маршрутките).

10. Недвусмислено обяснение в любов.

Е, не всичко зависи от тебе само, вярно е. А редът, естествено, не е последователен. Дори е непоследователен. Снощи за малко да осъществя точка 4, откри се възможност, но се смилих над Минов, защото при всеки сблъсък с властта той го отнася, горкия.

Бих препоръчал да се поставят някакви SMART цели да се сбъднат едиколко си точки в едикакъв си срок, ама точка 8 ми забранява! Абе за начало една от тези точки стига! Питайте ме като ме видите докъде съм стигнал... m-f (lvnh)

2007-08-08T02:02:00.001-07:00

lavinho.com presenta:

Митко и Тримата Хипопотами
Pre-More Intro 07

Трендафил Канемска беше единствения журналист, който някога изобщо разбираше от Билярд. Как успяваше? Седеше в тъмната част на залите за билярд с диктофон и си шепнеше записки (или шепненки, по-скоро, нали). Светлината от над масите огряваше един Зоро-вски процеп само върху очите му в тъмните сенки, от който чат-пат беше видно, че изпада в едни такива зловещи усмивки, все едно ей сега е разгадал някоя тайна на играчите и е придобил власт над тях... И то точно така си беше....

Емо Петков беше кондуктор на малък Френски Бус. Качихме се всички, той наду свирката, и поехме по следите на Шлифера на Леонардо. Онзи сивият, Венжанса. Емо имаше малка френска квадратна шапка, която му отиваше. И на нас ни отиваше да зяпаме през прозореца на буса, докато минава покрай шата, поля с Пино Ноар и Гренаж, доматки, моцарела на колчета, селяни по барети и стачкуващи трактористи и да ни се развяват буйните гриви. Слънцето напече, ние почнахме да примижваме благо, като едни дебели котараци, опънали се покрай разгорялата се камина. Изведнъж кефа ни се срути, щот пропаднахме в яма. Дими, който беше шофер, отлепи недоволно устни от бутилката Памперо, която беше надигнал, отвори очи, забърса френски мустачки, каза нещо като: „меееерддд” и пак заспа. Пропадането на буса позволи на Марто Пазарджиев да го настигне задъхано, да се качи и да раздаде кроасани от една кошничка на първите двайсе седалки. Двайсе и първата седалка беше празна, или поне така изглеждаше, но изневиделица отиззад седалката се надигна Ноел Галахър и заби една китара върху Марто, докато Монкиса викаше „ааадската лудница, мейт!” изпод съседната седалка. Стреснахме се от тази агресия и се огледахме. На съседната поляна Чичо Неви в черен костюм тренираше тайквондо върху една покривка с фондю. На по-съседната Гълъба пиеше кафенце за 4 марки, а Санди Ривера му свиреше на уше на флейта. Жълтия ни гаден бус изведнъж излетя нагоре, привлечен от космическата реверсия, организирана от Ал Гор, който пренасочи магнитното поле на земята към Сатурн, за да спаси Пръстенът му, хис прешасссс! Отидохме на няколко хиляди метра височина, където се оплетохме в един кайт на начинаещ сърфист от къмпинг Корал и паднахме съсе буса на плажа. Отдавна-семейните си опънаха палатките, а ергените и те опънаха палатките, защото от северната част на плажа се появи на токчета Павката, маскиран като Кака Златка, победителката от Плеймейт 2007. Мъжете отидоха за дърва, жените отидоха за риба, Амзов отиде да снима. Гугъл Ърт показа аномалия, в командния център в Аризона джуджетата-хермафродити, които движеха нещата, зум-наха върху Корал, но мощен Руско-Турски радар (съвместно изпълнение от освободителната война през 1876та година) заглуши сигнала и отблъсна картината. От водата излязоха Денкиса и Коле, маскирани като Нептун и... Робин.... и раздадоха по един ай под на всички послушни сервита от къмпинга. Мостуна черпи всички медузи по малък Бушмилс и тръгна да ги обикаля за по наздравица на плиткото. Свечери се и лагерния огън дойде. Дойде и Арнолд Шварценегер, раздаде дъвки и стероиди за всички и почна да разказва Дългата История на пътуването му с бициклет от Грац до Ел Ей. На средата на разказа (ситуацията се развиваше някъде около Линц) се появи Адриано Челентано (Калото го докара с новото пежо от Влас, където Адриано беше акостирал върху кости от кефал с акустичната си китара и рибарската си лодка) и вкара малко романтично музикално оформление на разказа. Арнолд не го издържа дълго, вкара един прекъсващ приспивен шамар на Челентано, но в същото време от храстите се излетя Пърси, кучето на Пчелата, което гонеше летящо фрисби, и стъпка другаря Шварценегер. Някой запя испанско фланенко. След малко Макса изгря. Аз си тръгнах, не можах. Фанах за Созопол...имах работа. – m-f

2007-07-26T08:54:00.000-07:00

Exit: Do's and Dont's

Festivals are a place where you can start over: pretend you're crazy, pretend you're sane, pretend you have a sense of humor, pretend you are too old for this shit, pretend you know something about music, pretend you know something about fashion, pretend you're cool, pretend you are popular, pretend you are from somewhere else, pretend you are not a crazy brat with no sense of humor who knows something about music and fashion and is from somewhere else. I chose to pretend I'm going to collect photo material for a blog entry, but then I gave up cause this really ain't a proper place for a pic gallery.

Now, a few tips I have for those who pretend they go to music festivals to have fun:

1) There is no point in taking pictures with your mobile device - phones emit light into the eyes of everyone behind you and give shitty quality images.
2) Limit your hair height to no more than 2-3cm from the top of your head - whoever made you as short or as tall as you are, he did it for a reason and one of the reasons is not to block the view of everyone who was made taller than you
3) Take showers - the smell of beer, as well as dust clogs in one's nostrils will block out most of the stench that comes from daily sweating and not taking a shower, but some of them nasty particles still manage to get through
4) Push no more than one person at a time - otherwise a stampede of people will stomp you back.
5) If you are a Brit and have 19,999 methed out friends, organize a festival closer to home - most of the bands you see abroad probably play regularly at venues near your home. Yes, drinks are cheaper here, but we have struggled hard for 1000's of years to keep beer prices low in our region. Yes, girls are very good looking, they represent approximately 50% of the local population and there is no need to repeat it each time you see one. Yes, people are friendly and hospitable, but they also have a violent history, so it's OK if you come back, just think about what I've said.

The best dressed male award goes to Borat the Undressed, and the best dressed female award goes to the girl wearing nothing but invisible panties under a medium-sized shirt.

And finally, a tip for meself going through a festival without getting enough beers isn't as fun. It gets you grumpy, overly analytical and plain boring. Anti-kudos for that.

2007-07-20T06:14:00.000-07:00

lavinho.com presents:

intro

Пресичай полетата, пресичай. Търси, квото ще търсиш. Или стой на едно място, все тая. Връщай се назад към някакви приятни преживявания с идеята да пресъздадеш обстановка, в която си изживял нещо необикновено, променящо, с надеждата да преживееш нещо подобно пак. Не става. Няма рецепта. Три дни да не спиш или цяла седмица да спиш. Да киснеш в Алкохол или да дремеш пред филм/книга/вана/котка, като Рене Зелуегър в Джери Макгуайър. Да излизаш да се смееш с компания или да слушаш тихо, свит в ъгъла, без капка енергия. Да се насилваш да правиш неща, които те притесняват, за да се чувстваш по-добре след тях, или да не го правиш, и да се чувстваш...средно...през цялото време. Да рискуваш и да губиш/печелиш или да не рискуваш и да не губиш, но и не печелиш. Да изкараш един як месец, последван от три месеца голяма депресия, или един объркан месец, последван от три месеца пресилено самосъжаление. Да драскаш в блогове или да плямпаш на непознати. Да чакаш изгрева, за да ти се спи на следващия ден, или да се наспиш и следващия ден да съжаляваш, че не си дочакал изгрева, но да бъдеш част от утрото. Да не се отдадеш и да се сблъскаш със стена, или да се отдадеш и да паднеш в пропаст. Да работиш, за да осмислиш живота си или да не работиш, за да можеш да си преживееш по-важните неща в живота. Да занимаваш прекалено другите със себе си или да изпълниш себе си само със себе си. Да спиш преджасал по полянки на фестивали като идиот или да участваш в глупави сутрешни разговори с колеги на кафе. Да бъдеш гъзар или да бъдеш парий. Да пиеш или да се чувстваш нелепо, но с мисия. Да преспиваш или да обичаш. Да дебелееш или да гладуваш. Да избягаш в чужбина и да ти липсва България или да си седиш в България и да имаш чувството, че щом не си избягал в чужбина никога няма да пробваш себе си. Черно или бяло, синьо или червено.

Всичко това са неща, 50/50. Yin-yang. Две равни части от един баланс. Два избора, които нямат значение. Никакво. Две пътеки, които ще те отведат на едно и също място. Затова, МОЛЯ ВИ, нека да обърнем сега специално внимание само на онези ...другите неща, онези, които имат значение, онези които са без подобна и равна алтернатива, за които не можеш да кажеш „и да бях направил обратното, пак си има относително толкова плюсове и минуси”.

Безрезервно Предимно-Хубавите Неща от живота (поне за мен):

- да вярваш безрезервно в привидно-налудничава идея (Левски/ Оейсиз/ Астрология/ Вегетарианството/ ЦСКА/ Междузвездни Войни/ Костов/ Дъновизъм и т.н и т.н.). Никой не може да те упрекне с право и никой не може да ти го вземе
- да се влюбиш няколко месеца след като някой ти е потрошил сърцето. Доказва безспорно, че си квалитетно човешко същество
- да се биеш с торта на рожден ден (изключваме случаите, в които си домакин на купона и живееш с родители – в които случаи има сериозни минуси)
- да плуваш в топла морска вода, в която няма медузи, щипалки, акули и/или шумни шваби
- да получиш доверие, което не заслужаваш, но мислиш че го заслужаваш
- да получиш доверие, което заслужаваш
- да ядеш в Джупата в Будапеща – но не прекалено много
- да мечтаеш (с уговорката, че не капсулираш мечтаенето в самоцел)
- да свалиш калашника, мешката, манерката, колана, ножа, противогаза и плащнаметалото от рамото, на което ти е тежал след 10 километра пълно бойно в жегата някои юлски поход (учебен!)
- да споделиш нещо неочаквано с добър приятел, който ще те разбере и ще го приеме безрезервно
- да си в компанията на човек, с който няма нужда да си говорите (не защото няма какво да си кажете, просто няма нужда да си говорите)
- да вкараш победен гол на финал на световно в 96тата минута и да завършиш пълен обрат в последните минути/ да метнеш през двойна защита победна тройка с изтичането на времето на омразния отбор/ да забиеш хоум рън с последния страйк на 9тия ининг/ да хванеш отчаяно хвърляне за тъчдаун на 4ти даун в последната секунда – или да видиш как любимия ти отбор го прави
- да преживееш невероятно отчайващо събитие и да имаш при кого да отидеш
- да псуваш останалите шофьори (всичките, освен теб, са ебати селяните!)
- да усетиш в очите на майка ти и/или баща ти, че са осъзнали, че си порастнал
- да пиеш един студен Гинес сам в непознат бар след дълга разходка
- да имаш собствен бизнес и късмет
- да целуваш момиче, което искаш, за първи път
- да правиш секс с момиче, което искаш, за първи път
- да правиш секс с момиче, което обичаш, всеки път (почти)

Всичко това са неща, за които не мога да измисля достатъчно атрактивна или полезна обратна страна на медала. Смятам, че ако някой ги направи всичките в рамките на един ден, сърцето му няма да издържи. Бих пробвал, но тънкия момент е, че половината не зависят от теб. Така че, чакам те в кануто по течението, карахо! - mf

2007-07-18T18:59:00.000-07:00

LONDON PART 24

tri chasa. sled polunosht. oshte e rano. krai men prelitat karti, poleteli kym edna srebyrna kupa, kojato vsyshtnost igrae roljata na shapka. leko sym tyzhen, no chuvstvoto e po-skoro hubavo. razni neshta, koito prochetoh dnes, me dokaraha postepenno do tova systojanie. malko mi e studeno na krakata, no e ok. cigarite svyrshiha - ostana edna. there we go. veche letja obratno kym slynceto, makar i da ne sym poteglil vse oshte. njama da usetja nishto, predi da sym stignal prekaleno blizko, i da usetja kak kosmite na rycete mi nastryhvat i se izparjavat za hiljadni ot sekundata. i znam, che iskam tozi moment da e veche tuk. tyzhen sym, i ochite mi leko gubjat fokus. how come i did so well the first time? i zashto sega neshtata ne prosto ne vyrvjat, ami...gi njama? stiga s tija typi vyprosi, typ shmortz. stiga.

sreshtnah chetiri momcheta ot norvezhkata selska provincija, koito vjarvaha, che sa rok-zvezdi. i mai bjaha, mamka im, koi mozhe da dokazhe protivnoto - i ako mozhe, neka da doide da mi kazhe. trudno e da namerish balans mezhdu zhelanieto da znaesh poveche, ubeden v glavata si kolko polezno e tova, i zhelanieto da ne znaesh pochti nishto, ubeden v syrceto si...

mean-off

2007-07-13T12:28:00.000-07:00

LONDON PART 23

chetjah si krotko ei tazi statija http://uk.movies.ign.com/articles/804/804194p1.html , kogato usetih neshto otvytre da pomrydva. trudno e da se objasni...neshto kato glad, zaguben predi meseci, ili po-skoro syznatelno ili nesyznatelno ostaven na syhranenie pod sloeve samokontrol. neshto kato useshtane za tova, koeto sym, i kato edno takova mnogo sladko predchuvstvie, che bydeshteto e moe. ili po-skoro nashe. koi sym az ili nie sega tochno njama znachenie. i neshto kato uverenost, sjakash narochno bazirana na absoljutno nishto, che i am the man. ednata godina tuk beshe silna, prelivashe ot tonove informacija i beshe po-skoro vyzmozhnost za topvane v mnogo baseini, kydeto vodata beshe s razlichna temperatura, cvjat i plytnost. moga samo da se nadjavam, che matricata si e svyrshila rabotata, i mi e zhigosala intelekta, koito e izvestno haotichen i nepriznavasht logika, ta go e zhigosala toja intelekt s vsichki neobhodimi sertifikati, pechati, proof of purchase i obshti kulturi, koito da pomognat na lainata da izlizat ot moeto/nasheto syznanie (pak - njama znachenie, veche sigurno shvashtate koe ima znachenie i koe - ne, ili pyk otdavna ste se izlognali i ste se vyrnali v prashnija i zhegav ne-cyber svjat) dobre oformeni, pronumerovani i proshnurovani, i blagosloveni s kapka parfjum. pyk neka da sa si pak laina.

tova, koeto mai vdyhnovi razmyrdvaneto beshe da osyznaja za poreden pyt, che nishto ne e sluchaino, vsichko si ima prichina i objasnenie. pone shto se otnasja do filmite. pone shto se otnasja do dobrite filmi. ili piesite. ili dobrite piesi. i tova osyznavane, che sigurno vsjako neshto, koeto pravja, si ima vryzka navyn v prashnija i zhegav svjat, pravi neshtata po-istinski i po-dobri. i po-praktichni. kolkoto i da praktikuvah, tova si beshe edna godina na teorija, ili po-skoro na data entry (da, da, az syshto podoziram che mozhe bi sym robot, no pone sym ot dobrite). a data entry si e data entry, i tva e polozhenieto. poveche njama kakvo da polucha. vreme e da se izlogna, i da se vyrna v prashnija zhegav svjat. i mnogo, mnogo se nadjavam, che tam shte me chakat edni dobri, hubavi choveci (i njakolko dobri robota), koito mnogo obichat praha ne samo vyrhu drehite si, no i dylboko dylboko dolu pod kozhite si.

i za da njama symnenie - njama da e mi e leko, ama i na vas njama da vi e. a koi ste vie, sega tochno njama znachenie. vazhnoto e da imate imate prah pod kozhite si.

mean-off

2007-07-12T04:19:00.000-07:00

LONDON PART 22

are she izbuhvame beeeee!

slizam ot mnogo visoko, chak mi se zavi svjat...v laba imashe njakolko choveka, ama povecheto se iznesoha, shtoto sigurno si misleha che sym losh i opasen. a az samo se smeeh. ama ne mozhe taka da se smeesh bre momche! kak da ne se smeja bre, vii poznavate li go rashev? a amzov poznavate li go? ne gi poznavate???!! ami aide togava che zvyneca bie, zakysnjavate...marsh obratno v chas. marshmellows. a az si byrsha sylzite, i si pazja glasa za po-natam, shtoto ima edna riba otvyd shamandurite deto iskam da si pogovorim seriozno kato se vidim. da vidim nakyde taka maha s opashka-slash-perka, i kvo pravi tuka kato e ot amerika. global kvo? che az recikliram veche ma, kako! e sja, ot skuka recikliram, ama teb kvo te ebe - nali sym izvadil na suho edin ot moite lichni 113 byrzovara, zavreni pod pjasyka na 20 metra navytre ot brega na balchik? taka che skoro shte mozhesh da se vyrnesh kym taja tvoita amerika.

shakespeare bil goljam pisatel slash poet slash pieschik. dori kogato ne my vyrvjalo peroto, znael kak da se izmykne ot situacijata. zalagal na kontrasta cherveno-bjalo, pristjagal korsetite, preglezhdal latinsko-angliiskija rechnik posledno izdanie (circa 1637), izhihikval zadovoleno na novootkritija karambol, pristjagal oshte malko korsetite, hopa, a taka, da gi vidim povechko, che te malko nedohraneni, ama pyk kakvi sa beli, celuval snimkata na leo di caprio, izrezka ot noshten trud (donesena ot syshtoto izvynzemno, koeto vdyhnovilo the tempest, e kak?), i v tozi moment obiknoveno vsichki vselenski energii se sbirali v edin ogromen i silno vyzdeistvasht elektro-lych, koito se shibval s ogromna lekota prez pleshivoto mu teme, i komedijata se prechupvala v nai-isterichnata si tochka, stavala tragedija, istinska, zhiva i izvivashtata se bolezneno na pjasyka, hvashtala nebrezhno za gyrloto nerazbirashtite kakvo se sluchva minuvachi, pljas pljas po dva shamara, celuvka zad uhoto i aide prodylzhavaite da krachite smelo po southbank, i se bryknete nai-setne v djobovete - po-bogati ste otkolkoto si mislite!

mean-off

2007-07-10T15:11:00.000-07:00

Един Ден На

Разказ-Подарък за Денкиса по случай: 1/ гениалния сайт-подарък от него и 2/ рождения му ден, наскоро преминал (питай американците)

Станах сутринта, но не съм на работа, не ми се ходи днес. Днес има рожден ден. Нямам махмурлук, дори е останала на дъното Търговище в кухнята, сигурно двете неща са свързани? Пуша една цигара на прозореца, под който дефилират доста приятни госпожици, забелязвам. Гася комютъра – днес няма да се занимавам с него, ще си гледам кефа. Правя си плодова салата, карам колелото, зареждам ай пода и излизам. Бегъл преглед на кухнята уточнява, че Рашев пак не е измил чиниите.

Сутринта: виждам се с Монкиса да пием Загорки на Билкова. Пием по 2 и се сещаме за култовата пицария в центъра на Зарата – ех, колко Загорки сме уморили там и колко госпожици сме задявали..... Минават още 50 човека от Стара Загора по Шишман и ме поздравяват за рождения ден – откъде ли знаят? Монкиса се подхилква. Не му обръщам внимание, но пием още по Загорка.

Обяд: отивам до Пощата. Минов ми е пратил от Лондон едно английско знаме с автограф на Лиам, малко специален тютюн за наргилето от неговите нови пакистански приятели и поръчка с 10 неща, които трябва да му намеря или запиша. Този пък сега какво ме тормози на рождения ми ден! Отказвам да му обръщам внимание днес и сядам с едни авери на баба Яга да пием по една малка Търговище. Амзов ми звъни да ходя да ме снима за реклама на Асамблея на Мира, отказвам. Идва Митака, носи радост. След 45 минути вече нагъваме цаца в Студ. Град, мълчаливо. Писва ни, пада ми батерията на ай пода.

Следобяд: много жега, мамка му. Сядаме с бандата на Строежа да видим как са Загорките. Чуваме по радиото, че Берое се класира за зона УЕФА и обясняваме на сервито, че през 80те години Берое има истинска шампионска титла, докато двата софийски „гранда” се борят за оцеляване. Идва Пясъчния Човек с бутилка Търговище, говори нещо несвързано за морето.

След 1 час се събуждаме в едно купе във влака за Бургас. Измиваме се на прозореца и слизаме на Долна Малина. Идва брата на Монкиса с колата да ни прибере. По пътя Амзов ме навива да се снимам в реклама за Асамблея на Мира, аз отказвам.

Късен следобяд: Любо Сърнев звъни на стационарния – пита откъде съм бил родом. Обяснявам му, че съм от Зарата, а той изпада в спомени как като млад физик е бил командирован в Сливен да измерва съотношението между оградите на поделенията и нагона на уволнявките в казармата. Тръгвам да му обяснявам, че съм от Стара Загора, не Сливен, отказвам се и сухо му съобщавам, че казанчето, пералнята, домофона, домоуправителя и пинчера на Бончева трябва да се сменят с нови.

Привечер: тегля си душ, ям омлет, слагам шапката. Става ми тъпо, че съм отсвирил Ивайло и в негова чест си пускам няколко концерта, на които знам, че и двамата много се кефим. Вадя Гран Резерва Търговището от камерата и наливам (Рашев е пил от тоника, обаче). Паля за стадион Локомотив, където има концерт на Оейсиз. Чакаме се на последната спирка на седмицата с Монкиса, брат му, Митака, Амзов, Шварцовете, Кало и Човека, който познава Елеонора Манчева. Влизаме вътре и вътре е лудница, човек! Загорки, госпожици, радост и Оейсиз! Пея и аз. Три пъти ги връщат на бис, след това три пъти аз лично ги връщам на бис, след това с периферното зрение виждам, че се появава Минов по едни бели бермуди и тениска без ръкави с британското знаме, не издържал и хванал самолета за този случай, и той ги връща на бис. Нещо си говорим, не си спомням. Концерта свършва, но ние сме в екстаз и стоим още доста.

Гонят ни. Тръгваме с трамвая за Три Уши, където е афтър-партито. Ватманът ме изхвърля от предната врата на Банишора, но аз се качвам пак през прозорец отзад. По радиото се чува, че Левски, ЦСКА, Литекс, Локо Сф и Славия са дисквалифицирани поради черно тото допинг скандал и Берое е шампион. Амзов ме навива да се снимам в реклама за Асамблея на Мира, аз отказвам. Стигаме в Три Уши, там са Лиам и Ноел на бара. Викам ни бутилка Търговище, запознаваме се, разправят ми, че Търговище троши Смирноф отсякъде. Прегръщаме се с тях, пеем, допиваме бутилката и излизаме да скачаме върху мерцедеси на мутри пред Профсъюзите. Идва Бойко Борисов да ни прави забележка – Ноел посяга да му разбие китара в главата, Бойко отстъпва назад, но се спъва в Монкиса, който е зад него, и се самонокаутира. Изневиделица се появява Емо Петков, който нокаутира Монкиса. Брата на Монкиса троши празна Загорка в главата на Петков. Пясъчния Човек пита дали това все пак е най-важното? Успокояваме нещата, защото така не може да се продължава, бе човек. Минов получава идея за филм, аз пък получавам безсмислен есемес от Рашев, който е в някаква чалга в Силистра, а Амзов нещо ми говори и ми стиска ръката.

Сутринта след рождения ден: осъзнавам се как държа някакви хартиени флагчета с два нарисувани гълъба и човек с мегафон, седящ на стол ми крещи на испански да бия някаква камбана. Хвърлям флагчето и отивам да спя цял ден – така де, тия испанци още с Адмирал Нелсън сме ги мачкали. Опитвам се да отключа, а на стълбището над нашето Карлсон хърка. Пускам си филм и заспивам...

2007-07-10T15:04:00.000-07:00

Най-Дългия Ден
(Една обиколка около Света) (Една история отдавна написана, но забравена-непост-ната!)

Гуадалахара, Мехико. Три часъ следобяд. Слънцето подпалва напуканата земля. Морен кадилак чака три синджира имигранти. Или емигранти, както предпочитате да ги наричате, позволено е. Идват с торби, вързопи, лаптопи от фасулени шушушки и бейзболни шапки на Никс. Разтоварват ги в дестинацията и тръгват в индийска нишка към границата, където шериф с шапка с широка периферия и гадни очила е застанал мазно и услужливо е застъпил едната бодлива тел и вдигнал с ръка другата, като онзи дядка, дето овиква Роки да си държи гарда високо, от ъгъла на ринга. Влизат на територията на Тексас и отиват в първото бинго в Сан Антонио. Печелят пет милиона рубли и заживяват щастливо, во веки веков. Единия си строи хотел – кани Стария Буш, Младия Буш и Бате Бойко на откриването (там Бате Бойко смайва Бушовете като урежда асфалт до задния вход на хотела и прави 30 лицеви върху повърхността на басеина), втория строи паркинг за ъндъркавър бели ФБР ванове с антени, третия дарява целия си дял на наследниците на Хъкълбери Фин в Мисисипи, които казват...

Даааа-да! Ама не! Как ще спечелят рубли бе – нали са в Щатите – изкрещя Уотсън ощастливен от собствената си прозорливост и леко подскочи, както си седеше на дивана, като един Идиот с Идея. Холмс, който гледаше през прозореца между пердетата, затвори очи, въздъхна с чудовищна досада, махна предпазителя от глок-а, който държеше до крака си долу, обърна се, и...

Застреля с един куршум в сърцето един комар, който кръжеше над Уотсън и искаше да му отмъкне перуката. Уотсън погледна уплашено комара, който се беше хванал за сърцето и викаше ъъъъъ. Уотсън понечи да каже: амааа, как.... но Холмс го прекъсна с лека усмивка и каза: течението, драги ми Уотсън, течението! Комарът помаха два пъти с крила (щях да кажа, че направи две крачки напред, ама...нали....) и....

Са цамбурна в басеина, изплисквайки половината вода. Евалата, Гошка, хахахаха. Селската компания на Равда стана да ръкопляска. Стринката на Гошката захапа телешка кълка, поръсена с червен пиперец. Всички ергени бяха по рехави прически с малко гелче, по тесни тениски D&G и бели чорапи. Ники Михайлов изръкопляска високомерно, докато три момчета по анцузи от детско-юношеската школа на Несебър го пръскаха с новия Бърбъри. Фолк певицата с напращелия бюст щракна към циганина с тарамбуката и подхвана нова песен...

„Енд оооол, ай уоооооонт, из юююююю...” кънтеше из Темпъл Бар. По тясната Дъблинска уличка едва се разминавахме със студентите, пияниците и уличните музиканти. Погледнах наляво и видях Шинейд О’Конър да се натиска с Рой Кийн и Адриано Челентано, погледнах надясно и видях на едни табуретчици около една масичка да седят Ийст 17 и да пият Памперо..... дайте им 100 марки на тия бе....стана и каза Чичо Тинчо, щракна потните си тиранти, загащи до пъпа ризката, грабна юзче от дебелата софра, отрупана с вносни мезета и маркови питиета на Равда... УПС- КАКВО СТАВА ТУКА!!! НАЛИ ГОВОРИХМЕ ЗА ДЪБЛИН, НЕ МОЖЕ ...200 марки, аеееее, кво толква! Ей, чшш, Китаратаааа (шъ тъееа у китарата....хлъц...хмммм)....земи и дай нещо по-......по-...... абееее....по-убоо...

И с това нашия смел ремикс на Европейския Съюз бе завършен. Инкорпорирахме се, няколко бързи месеца след всъпването в пълноправно членство. Партийците изръкопляскаха, Румен Петков дори се разплака и му се изтри бенката. Беше си повод за радост, откъдето и да го погледнеш, каквато и перспектива да приложиш. Нито една улица в Дъблин, нито едно Френско село, нямаше да могат да се оттърват от частичката чалга, която беше долетяла и се внедрила неусетно там, като един малък щастливичък хепи-вирус. В добрия смисъл на думата, позитивизъм отсякъде. Едно културно настояще, изградено от един комплекс и една безотговорност и безцелност. Франсоа си килна каскета и захапа франзелата. Чичо Тинчо си килна и той каскета и захапа и той франзелата, само че неговата беше по-убава, по-дебела некакси, усъвършенствана. Въведохме нашия стар български навик да правим всичко чуждо по-оригинално, по-квалитетно. Направихме италианските пици по-хубави – с повече тесто и по-евтини, Гинеса по-гъст, испанките ги направихме още по-грозни. И всичко това докато мааахме мастики с менти в Созопол, където учени от Стара Загора изобретиха Влак с Термоядрени Сервитьорки и ТЕЦ, който превръщаше боза в силиконово-сребрист коз – толкова силен, че беше без коз, или направо всичко коз! След това дойде ЦРУ и ги отвлече. Храниха ги с тръстика три години, докато си признаят, че е станало случайно. Дълги години след пенсионирането си агентите, участвали в случката, разправяха на внуците си легенди за Града, където всички посоки на Вселената намираха общата си точка. Чат-пат дори агенти идваха на стари години в комплекс Кольо Ганчев, да потрошат малко седалки, да изиграят един тенис и да пият по една мокра Загорка.

След това, обаче, ЕС го нападнаха китайците. Първо пратиха розови шимпанзета от Шанхай Зоо. Естествено, никой не ги взе насериозно. След това няколко легиона тибетски монаси, никой от които не знаеше карате или други бойни изкуства, защото пазителите на тези традиции бяха заети на турне. Българските попове ги хванаха и алкохолизираха/неутрализираха. Третата вълна бяха 2 милиарда китайци, които обаче бяха толкова сдухани, че само искаха малко месо от местните, без да представляват каквато и да е заплаха. Е, верно, месото на ЕС стана силно дефицитно, но за сметка на това почнахме да внасяме много говеждо от Тексас, където новосъздадения местен мексикански елит бързо се ориентира и започна да свърхпроизвежда, за да задоволи това търсене. Което затваря кръга с началото на нашата малка история, приятели. Приятна вечер!

2007-07-04T02:14:00.000-07:00

Тва си беше съвсем ОК през 80-те!

(посветено на Българската Федерация по Волейбол, Последния Бастион на Абсурдния Батеизъм)

Системните администратори гледаха Дай Хард 4 цяло и нещо и плющаха пуканки. Е го нашия – Илиян, и вашия е там. В ти шърти на Вейдър са (не, не Ведър, Вейдър). Леко се подхилкват между пуканките, само настава смутена ентусиазирана тишина като се появи китайката...

Да намажем една франзела с лютеница и сирене и да застанем зад входа на Мола. Всеки, който се е запътил да гледа филм на Кевин Костнър или да пазарува от Сельо взима една франзела през лицето. В събота и неделя общо взето няма пропуск, всички влизащи взимат по един франзела фрас директно, щото е неизбежно – не може да са дошли с друга мисия от горните две – а някои дори и с двете, безобразниците! Докато седим зад ъгъла на входа в засада, в малката почивка, с която разполагаме между влизащи, осигурена ни от прилежащите светофари, се сещаме и ние нещо и се кискаме (нещо, изглеждащо крайно нелепо за непосветените), защото осъзнаваме, че през 80-те години сме научили най-важните неща в живота завинаги, а именно:

- Оризовите Ядки са много по-яки от Най-Марковия Чипс

- Топките от Шес и Десет са за Футболисти, Файър Нов-ите са за Педераси

- Ако бозата не е кисела, не е боза, а boza

- Някое ченге-комуняга все ще управлява цялата работа в България докато сме живи

- Ескимото е гориво, Делтата е лигавщина

- Ако един компютър е цветен, значи половината забавление ти се губи

- Търсенето на новия Пиф е много по-полезно от решаване на судоку

- По-добре да връщаш шишета за 6 стотинки и да събираш вестници и кестени за кинти, отколкото да плащаш екотакси за метала в капачката на уискито

- Ако тръгнеш да се давиш на Панчарево, работа ше ти свърши Пенчо Кубадински, а не Максим Стависки

- Един банан по Коледа е по-вкусен от Хиляда Банана целогодишно ежедневно

- В шоколадовото яйце от Кореком имаше Изненади, в сегашните шоколадови яйца има пластмасови неща

- Една Марка звучи като Кралица на Красотата, Едно Евро звучи като Азис

- Най-хубавите жени са от Плевен, Варна и от Синьо Лято

- Ако си сигурен, че като скочиш в дадена река, няма да се удариш в нещо, значи не скачаш в река, а се мокриш

- Мелбите на Албена мачкат Синьото Сирене от Елемаг

- Орак от Седморката на Блейк знае всичко, а същото не може да се каже за Уиндоус

- Гунди > Стоичков. Много >.

- Ако не чакаш много време на опашка за нещо, никога няма да си сигурен, че наистина си го искал

- Синовете на Великата Мечка никога не биха преспали с Тризначките

- Телевизор купен без връзки е като служебна победа на финал

- Българското кино е нещо възможно

- Двеста от валета си е двеста от валета, таратора си е таратор

- Ако не ходиш минимум година и половина казарма, все едно си бил просто отпуска

- Дъвките с формата на цигари са най-неутилизирания маркетингов инструмент от големите цигарени компании

- Арнолд Шварценегер е австрийски щангист. Арнолд Шварценегер е австрийски щангист. Арнолд Шварценегер е австрийски щангист.

- Ако две лелки се настъпват и едната е със сабо, другата с чехли на Куиксилвър, коя ще победи

- Тестените работи в къщичките-играчки в детската градина стават за ядене

- Пионерския лагер е много по-забавен и образователен от тимбилдинга

- Снимките трябва да се чакат да се промият, за да им се зарадваш истински

- Банско е село в Пирин. Банско е село в Пирин. Банско е село в Пирин.

- Ако не си изпердашил злобно някоя съученичка от два метра на народна топка, значи не си живял

- Ако никой никога не е написал за теб в нечий лексикон, че си „много симпатичен”, никога няма да бъдеш популярен

- След 100 години Арабела ще бъде учебен филм, а не фантастика

- На село е 100 пъти по-яко

2007-06-29T03:46:00.000-07:00

Сутринта е режеща като концерт на Криейтър в Осло. Всички сутрини са режещи. Особено след бърз преглед на изпратените съобщения. Защо на нея? Защо пак? Не ти ли писна?
Тя, водката е виновна. Никога не е достатъчно. Понякога се питам кое е първичното -
алкохолът или тъгата. Или и двете танцуват за ръка, олигофренично, диаболично, като нашмъркан Фред Астер.
Третата водка. Не друго. Първата е аперитив, втората е дижестив. Третата. Тя отваря
плесенясалата врата на чувствата. Не е вярно, че не съм в състояние да обичам. Само така си приказвам, рошейки косми в оргазмен псевдомачизъм. Така де, да обичаш е сополяво. "Обичам" казваш на майка си, когато ти готви мусака. "Обичам" казваш на пъпчасалия диджей в момента, в който пусне Съблайм. Обичам мазохистично. Обичам режещите сутрини. Обичам радиацията в режещите сутрини. Обичам да се мразя заради глупостите в катастрофалните нощи. Обичам, защото се чувствам жив.
Третата водка е манипулатор. Не е вярно, че жените стават красиви след повече пиене. Или са красиви, или са грозни. Точка. Дозата няма значение. Дозата влияе на теб, не на тях. Количеството преминава в качество на комуникацията, и до там. "Здравей". Толкова ли е трудно да кажеш "здравей" когато не си се наторил? Горната устна е залепнала за зъбите. Приличаш на стафида. На пран чорап, оставен две седмици на слънце. Не се харесваш преди. След - също. Но "след" вече можеш. Третата водка е и Купидон, и бракоразводен агент със захабена яка и кожена чанта. На третата водка не се променям, а отварям устата. Казвам си всичко. И по принцип съм такъв, но се пазя. Да си лаконичен, твърдят, е много сексапилно. Обаче не било вървежно.
Докато си правиш илюзии, че дъхът ти, полят с водка, ром, текила и бира, мирише на жасмин, осъзнаваш, че онази Ирена, която те е сразила, е заменима. Всичко е заменимо след третата водка. И детайлната, премерената, снобската самота - тя също е заменима. Третата водка те събира и те разделя. А можех да бъда щастлив. Можех да клатя крака върху коша с пране и да обсъждам вечерното меню с лъжливо въодушевление и пенливо безпокойство. Можех да пия четири литра вино вместо осем уискита. Можех, ако не се бе намесила тя.
Тя никога не е достатъчна. Тя танцува на ръба на бездната, пълна с огромна тъга. Тя
преобразява тъгата в сила. Тя е зачатъчна твар, фатална като френетична чекия. Третата.
Преглед на изпратените съобщения. Защо на нея? Защо пак? Нищо, някога ще стане.
Жизненонеобходими са само тези, които не ме обичат. Те са интересни, те не изморяват. Да
пиеш, да обичаш - няма разлика.
Днес изядох Лайън с бял шоколад. Утре ще изям съседа. Гледа ме подозрително, с онзи,
пенсионерски, кравешки поглед. Сигурно се е лепнал за шпионката когато се прибирах на
зазоряване, прегърнал привиденията. Сам, в отчайващите степи на романтиката. "И аз съм бил така, мойто момче..." Какво си бил? И как? По твое време е нямало мобилни телефони, нямало е парфюми с аромат на круша и евтин секс. Нямало е суета на прах, навярно и любов е нямало. Не ме гледай. Много след третата вече съм грозен, гноен, жалък. Вечерта ме кастрира умело, а сутринта - задължително - ще бъде режеща.
Утре ще разкарам Мария. Не се връзва с плочките в банята. Бих разкарал и хазяйката, но няма да има къде да водя Мария. След третата. Преди четвъртата. Тогава, когато усмивката ще приеме формата на чаша.
Ти също ме обичаш, нали?

eetsoh 1.0

2007-06-29T03:45:00.000-07:00

DIVA INĐIJA

Пътепис – хроника – анал (нещо крайно последователно) на Ред Хот до Београд

Без излишно да драматизираме, когато затварях вратата на хола на тръгване си знаех, че когато се върна ще бъда много радостен да видя пак хола, благополучно... ще бъда уморен, ще бъда щастлив да се простра. Една отлична прогноза. Добре бе, Рашев.

Царевицата се люлееше в едни безкрайни полета около нас, а ние вървяхме километри от селото до Локацията, където след още пет чекпойнта имахме видимост към огромната сцена насред Нищото, висока като кулите на Черната Порта от Лорда. Но, чакай, това беше много по-късно. А дотогава нека поне опитам да карам поред:

Понеделник вечер – 10 часа. Гара. Вода. Изкъпано. Неприятното очакване на сигурна умора и несигурно каквото и да е приятно преживяване (това чувство винаги се оборва в последствие, винаги). Да вземем динари. Качихме се, всичко е наред, настанихме се. Събухме маратонките и сме по едни нощни чехълчета. Смеем се на този, който ни попита от отвън дали влака бил за Бургас. Тъпак, не виждаш ли, че спалния вагон е сръбски? Тръгнахме с очакване за тъпо пътуване. Изведнъж тича Кольо - шефа на вагона: абе чакай малко, сега забелязах (!?) не сте в тоя влак, бе, тоя е за Бургас, вие да не сте за Белград? Кольо - тарикат! Защо влака тръгна на изток наистина, по дяволите! И ся кво? Движим към Слатина, а не към Захарна Фабрика, копеле! Граби маратонките, които си събул като за спален вагон. Кольо казва – ше се обадя на един Пешо на Часовника на Централна, търсете го да го гоните вашия (а той вече е тръгнал). Събирай паспорти, билети, кво ше забравим не знам. И ся кво? Ебати случката, колко ше ни се смеят. Мое ли такова нещо. Разтоварихме се и крачим нелепо, ем бързо, ем „ами, дотука бехме”. Кръстовището пред Подуене. Мое гоним нашия влак, мое да не го гоним. Спираме го тоя, аре да видим. Добре бе Рашев. Тука на часовника ли да ви оставя, момчета? Да, бе, с удоволствие бих ви закарал и до Сливница, ама нямам винетка! Защо се оправдаваш, нямаме време. Е го Пешо с Мерцедеса на 500 000 километра, който не е такси – той ни очаква, Кольо му се е обадил. Пешо е нашия Митьо Пищова. 1 към 1. Качвай, имаш ли пари. Ами, колко, 30 Евро е, толква е. Аре кажи че 50 кинта става, ае. Добре бе, Ицо. Летим към Надежда, Обеля, Божурище, над Костринброд в тъмното, тоя мели. Пътят е в ремонт, светофарите са все червени, но ние не спираме и гоним влака с професионалист-тарикат, и нема друг изход да има освен положителен. Всичко е подредено, нагласено, такива хора не се провалят, те схемата са я измислили предварително. Имаме 33 минути, за да стигнем от Централна гара до Драгоман, който е на 50 километра от София СЛЕД 15те минути градско каране. Вика, „аз тва често ми се случва. Един път гоним за Русе, и аз му викам, абе пресичаме и го хващаме на Червен Бряг, много по-бързо, отколкото на Мездра, там е дефиле, бавно. Той не верва. Имаше един японец, и той не верва, че сме стигнали преди влака, мисли, че го лъжем нещо. Отиде на информация да се обяснява, връща се и се сеща, че си забравил двете кифли. Друг път карам некъв от румънския влак към хотел Амбасадор и на чантата му пише ВИП Персън – Робърт Плант, бе!” Стигаме Драгоман 30 секунди преди нужното и докато слезем и вземем багажа, чуваме влака как се задава. Този е Майкъл Джордан-а на гоненето на влакове. Въпреки всичко, заслужава един малък паметник. В нашите спомени го има.

Облекчение. Е тва никога няма да ти се случи, никога, момче. Но ти още не си жив, не още. Пием топла водка, разговори за футбол, спане за малко в късните часове, идеално. Пристигаме в Белград в 6 сутринта със съзнанието че: а/ не сме се наспали съвсем, б/ ще треа пием цял ден в/ ще трябва да се разхождаме цял ден в ебати жегата – т.е. леко начумерено е положението. Губим се, обикаляме целия шибан център, който в тази ранна доба няма нищо за ядене работещо, жегата вече е на линия. Сядаме на кафе, на което седи женския Фреди Меркюри, новия Бекъм. Почва се с невероятните жени наоколо. Намираме Мали, почваме бирите. Идеално начало, ама е много рано. След това става луда жега, разходки като мухи без глави, пот, жени (започват да стават още по-невероятни), и антикулминацията е в някъв ресторант, в които ядем и едва не заспиваме по масите. Трябва да се полегне някъде. 40 градуса. Някъв парк, топките са слепнали с гащите. Лежим на тревата, умираме. Безхаберници ни се смеят. Ушев минава, но не критикува. Ставаме и ае на влака за Инджия, вече, щото тва не си е работа. Ебати опашката за билети. Вече сме леко автопилот. Накрая зимаме билети. Отлагаме влака за Номер 2, с което от нормално, правим пътуването си от Белград към Инджия едно много по-трудно, но интересно. Отиваме в Локала за Номер 2. Номер 2, бира, наплискване и вече сме готови! Енергията идва изведнъж, безпричинно.

Купуваме водка, сипваме в студения чай и отиваме на влака, на който се катерим като индийци, като в 280 за Студентски Град. Вудсток, важи. Некъв продава тениски с пиперките. Гмеж. Радост и антиципация. Лек дъжд, който минава за 2 минути и го забравяме с досада, без да знаем какво ни очаква. Качваме се, седим прави между лактите на всички и си подаваме Тва Между Нас Си. Много бързо го празним и естествено навлизаме в личните теми и откровения. Свежо. Добре бе Ицо и Рашев.

Водката почти я няма за час. Слизаме на селото и се носим по пътя между царевичните полета, през километрите. Весело е. Коли милиони. Но - идва джуджето и дърпа завеската. Последвалите няколко часа са изпод завесата, затова ще бъдат оскъдно-описани: тичане между колите, паркинг, бар, бири, раницата, шутове, ограда, ров, припадане, Ицо ми е прибрал паспорта (добре бе, Ицо), нощ е, няква румънка от групата ни ме тегли за ръката, nu pot sa folosesc inalbitor, прокрадваме се напред през тълпата, а свирят Ред Хот вече. Огромна сцена, ние сме отляво. Петков е тук! Гледаме с интерес, но чакаме нашите стари парчета, които така и не идват. Антъни танцува по някъв плащ-наметало. Всичко е Космично, вятъра и 90те хиляди и огромните екрани, и царевицата наоколо. Има само един бис и довиждане. Един концерт – един миг, който беше обезмислен от брутално-свежата реалност на всичко останало тези два дни. Спряха, освирквания, бутилки, сещам се сега за Вудсток 99 кво стана при тях – е, не беше същото. Нема везе.

Но небето се отвори и дойде Барселона 2. Дежа ву. Повече с мен не ходете никъде! Студен дъжд, къде ми е тениската. Отиваме да се спасяваме, губим се, разкъсваме се. Сещам се, че тези пуснати есемеси в моя телефон са безумно тъпи и неинформативни, обаждам се, всичко е наред, тва е важното, нас кучета ни яли, ше се оправим. Лежим под някъв навес, откриваме се и пак се губим. Няма връзка, батерии падат. Няма нищо сухо, нищо топло. Ходим, пътя обратно ни се струва безкраен до селото. В селото един милион мокри млади хора и нищо отворено. Търсим стряха. Идва влак, пълни се за 10 секунди, пак индийска работа. Инджия. Няма друг влак. Минават ранните часове бавно. Виждам светлина на бар. Чакайте, ще видя кво става. Проправям си път навътре през тълпата криещи се на сухо, всички ме гледат странно, на бара излиза шефче – затворено, отивай си. Как бе, шефе, хочу пиво! Искам да ти дам пари, виждам, че имаш. Студено е. Не дава, гони ни всички. Обикаляме из стрехите, вечно. Ебати дъжда. Намираме се с колата и умираме вътре.

Будим се на Белград, на сутрешното развиделяване в 4.30 на някаква мрачна магистрала, по която фучат коли. Такси до гарата. Спане на гарата – я, Агон и Шпат – кво става бе. Спане на пода. Ушев идва и бута. Ходи да спиш в чакалнята, младеж. Един Ушев с добра идея, евала. Идва сутринта след безкрайна мокра нощ. Мълчим и се мъчим да оцелеем. Спалният вагон е турски и шефа знае само „колега” и „софия?” (с въпросителна интонация). Качваме се и умираме за пореден път. Влака пристига с 2 часа и 40 минути закъснение, в 8 часа вечерта, но ние спим и чакаме примирено. Такси-селянин, не си интересен бе глупендер, ти знаеш ли откъде идваме? Оставяме се. Влизам в хола, сещам се за първата си мисъл и осъзнавам, че ако няма такива двудневки, просто ще пукна един ден без причина!