Сутринта е режеща като концерт на Криейтър в Осло. Всички сутрини са режещи. Особено след бърз преглед на изпратените съобщения. Защо на нея? Защо пак? Не ти ли писна?
Тя, водката е виновна. Никога не е достатъчно. Понякога се питам кое е първичното -
алкохолът или тъгата. Или и двете танцуват за ръка, олигофренично, диаболично, като нашмъркан Фред Астер.
Третата водка. Не друго. Първата е аперитив, втората е дижестив. Третата. Тя отваря
плесенясалата врата на чувствата. Не е вярно, че не съм в състояние да обичам. Само така си приказвам, рошейки косми в оргазмен псевдомачизъм. Така де, да обичаш е сополяво. "Обичам" казваш на майка си, когато ти готви мусака. "Обичам" казваш на пъпчасалия диджей в момента, в който пусне Съблайм. Обичам мазохистично. Обичам режещите сутрини. Обичам радиацията в режещите сутрини. Обичам да се мразя заради глупостите в катастрофалните нощи. Обичам, защото се чувствам жив.
Третата водка е манипулатор. Не е вярно, че жените стават красиви след повече пиене. Или са красиви, или са грозни. Точка. Дозата няма значение. Дозата влияе на теб, не на тях. Количеството преминава в качество на комуникацията, и до там. "Здравей". Толкова ли е трудно да кажеш "здравей" когато не си се наторил? Горната устна е залепнала за зъбите. Приличаш на стафида. На пран чорап, оставен две седмици на слънце. Не се харесваш преди. След - също. Но "след" вече можеш. Третата водка е и Купидон, и бракоразводен агент със захабена яка и кожена чанта. На третата водка не се променям, а отварям устата. Казвам си всичко. И по принцип съм такъв, но се пазя. Да си лаконичен, твърдят, е много сексапилно. Обаче не било вървежно.
Докато си правиш илюзии, че дъхът ти, полят с водка, ром, текила и бира, мирише на жасмин, осъзнаваш, че онази Ирена, която те е сразила, е заменима. Всичко е заменимо след третата водка. И детайлната, премерената, снобската самота - тя също е заменима. Третата водка те събира и те разделя. А можех да бъда щастлив. Можех да клатя крака върху коша с пране и да обсъждам вечерното меню с лъжливо въодушевление и пенливо безпокойство. Можех да пия четири литра вино вместо осем уискита. Можех, ако не се бе намесила тя.
Тя никога не е достатъчна. Тя танцува на ръба на бездната, пълна с огромна тъга. Тя
преобразява тъгата в сила. Тя е зачатъчна твар, фатална като френетична чекия. Третата.
Преглед на изпратените съобщения. Защо на нея? Защо пак? Нищо, някога ще стане.
Жизненонеобходими са само тези, които не ме обичат. Те са интересни, те не изморяват. Да
пиеш, да обичаш - няма разлика.
Днес изядох Лайън с бял шоколад. Утре ще изям съседа. Гледа ме подозрително, с онзи,
пенсионерски, кравешки поглед. Сигурно се е лепнал за шпионката когато се прибирах на
зазоряване, прегърнал привиденията. Сам, в отчайващите степи на романтиката. "И аз съм бил така, мойто момче..." Какво си бил? И как? По твое време е нямало мобилни телефони, нямало е парфюми с аромат на круша и евтин секс. Нямало е суета на прах, навярно и любов е нямало. Не ме гледай. Много след третата вече съм грозен, гноен, жалък. Вечерта ме кастрира умело, а сутринта - задължително - ще бъде режеща.
Утре ще разкарам Мария. Не се връзва с плочките в банята. Бих разкарал и хазяйката, но няма да има къде да водя Мария. След третата. Преди четвъртата. Тогава, когато усмивката ще приеме формата на чаша.
Ти също ме обичаш, нали?


eetsoh 1.0

DIVA INĐIJA

Пътепис – хроника – анал (нещо крайно последователно) на Ред Хот до Београд

Без излишно да драматизираме, когато затварях вратата на хола на тръгване си знаех, че когато се върна ще бъда много радостен да видя пак хола, благополучно... ще бъда уморен, ще бъда щастлив да се простра. Една отлична прогноза. Добре бе, Рашев.

Царевицата се люлееше в едни безкрайни полета около нас, а ние вървяхме километри от селото до Локацията, където след още пет чекпойнта имахме видимост към огромната сцена насред Нищото, висока като кулите на Черната Порта от Лорда. Но, чакай, това беше много по-късно. А дотогава нека поне опитам да карам поред:

Понеделник вечер – 10 часа. Гара. Вода. Изкъпано. Неприятното очакване на сигурна умора и несигурно каквото и да е приятно преживяване (това чувство винаги се оборва в последствие, винаги). Да вземем динари. Качихме се, всичко е наред, настанихме се. Събухме маратонките и сме по едни нощни чехълчета. Смеем се на този, който ни попита от отвън дали влака бил за Бургас. Тъпак, не виждаш ли, че спалния вагон е сръбски? Тръгнахме с очакване за тъпо пътуване. Изведнъж тича Кольо - шефа на вагона: абе чакай малко, сега забелязах (!?) не сте в тоя влак, бе, тоя е за Бургас, вие да не сте за Белград? Кольо - тарикат! Защо влака тръгна на изток наистина, по дяволите! И ся кво? Движим към Слатина, а не към Захарна Фабрика, копеле! Граби маратонките, които си събул като за спален вагон. Кольо казва – ше се обадя на един Пешо на Часовника на Централна, търсете го да го гоните вашия (а той вече е тръгнал). Събирай паспорти, билети, кво ше забравим не знам. И ся кво? Ебати случката, колко ше ни се смеят. Мое ли такова нещо. Разтоварихме се и крачим нелепо, ем бързо, ем „ами, дотука бехме”. Кръстовището пред Подуене. Мое гоним нашия влак, мое да не го гоним. Спираме го тоя, аре да видим. Добре бе Рашев. Тука на часовника ли да ви оставя, момчета? Да, бе, с удоволствие бих ви закарал и до Сливница, ама нямам винетка! Защо се оправдаваш, нямаме време. Е го Пешо с Мерцедеса на 500 000 километра, който не е такси – той ни очаква, Кольо му се е обадил. Пешо е нашия Митьо Пищова. 1 към 1. Качвай, имаш ли пари. Ами, колко, 30 Евро е, толква е. Аре кажи че 50 кинта става, ае. Добре бе, Ицо. Летим към Надежда, Обеля, Божурище, над Костринброд в тъмното, тоя мели. Пътят е в ремонт, светофарите са все червени, но ние не спираме и гоним влака с професионалист-тарикат, и нема друг изход да има освен положителен. Всичко е подредено, нагласено, такива хора не се провалят, те схемата са я измислили предварително. Имаме 33 минути, за да стигнем от Централна гара до Драгоман, който е на 50 километра от София СЛЕД 15те минути градско каране. Вика, „аз тва често ми се случва. Един път гоним за Русе, и аз му викам, абе пресичаме и го хващаме на Червен Бряг, много по-бързо, отколкото на Мездра, там е дефиле, бавно. Той не верва. Имаше един японец, и той не верва, че сме стигнали преди влака, мисли, че го лъжем нещо. Отиде на информация да се обяснява, връща се и се сеща, че си забравил двете кифли. Друг път карам некъв от румънския влак към хотел Амбасадор и на чантата му пише ВИП Персън – Робърт Плант, бе!” Стигаме Драгоман 30 секунди преди нужното и докато слезем и вземем багажа, чуваме влака как се задава. Този е Майкъл Джордан-а на гоненето на влакове. Въпреки всичко, заслужава един малък паметник. В нашите спомени го има.

Облекчение. Е тва никога няма да ти се случи, никога, момче. Но ти още не си жив, не още. Пием топла водка, разговори за футбол, спане за малко в късните часове, идеално. Пристигаме в Белград в 6 сутринта със съзнанието че: а/ не сме се наспали съвсем, б/ ще треа пием цял ден в/ ще трябва да се разхождаме цял ден в ебати жегата – т.е. леко начумерено е положението. Губим се, обикаляме целия шибан център, който в тази ранна доба няма нищо за ядене работещо, жегата вече е на линия. Сядаме на кафе, на което седи женския Фреди Меркюри, новия Бекъм. Почва се с невероятните жени наоколо. Намираме Мали, почваме бирите. Идеално начало, ама е много рано. След това става луда жега, разходки като мухи без глави, пот, жени (започват да стават още по-невероятни), и антикулминацията е в някъв ресторант, в които ядем и едва не заспиваме по масите. Трябва да се полегне някъде. 40 градуса. Някъв парк, топките са слепнали с гащите. Лежим на тревата, умираме. Безхаберници ни се смеят. Ушев минава, но не критикува. Ставаме и ае на влака за Инджия, вече, щото тва не си е работа. Ебати опашката за билети. Вече сме леко автопилот. Накрая зимаме билети. Отлагаме влака за Номер 2, с което от нормално, правим пътуването си от Белград към Инджия едно много по-трудно, но интересно. Отиваме в Локала за Номер 2. Номер 2, бира, наплискване и вече сме готови! Енергията идва изведнъж, безпричинно.

Купуваме водка, сипваме в студения чай и отиваме на влака, на който се катерим като индийци, като в 280 за Студентски Град. Вудсток, важи. Некъв продава тениски с пиперките. Гмеж. Радост и антиципация. Лек дъжд, който минава за 2 минути и го забравяме с досада, без да знаем какво ни очаква. Качваме се, седим прави между лактите на всички и си подаваме Тва Между Нас Си. Много бързо го празним и естествено навлизаме в личните теми и откровения. Свежо. Добре бе Ицо и Рашев.

Водката почти я няма за час. Слизаме на селото и се носим по пътя между царевичните полета, през километрите. Весело е. Коли милиони. Но - идва джуджето и дърпа завеската. Последвалите няколко часа са изпод завесата, затова ще бъдат оскъдно-описани: тичане между колите, паркинг, бар, бири, раницата, шутове, ограда, ров, припадане, Ицо ми е прибрал паспорта (добре бе, Ицо), нощ е, няква румънка от групата ни ме тегли за ръката, nu pot sa folosesc inalbitor, прокрадваме се напред през тълпата, а свирят Ред Хот вече. Огромна сцена, ние сме отляво. Петков е тук! Гледаме с интерес, но чакаме нашите стари парчета, които така и не идват. Антъни танцува по някъв плащ-наметало. Всичко е Космично, вятъра и 90те хиляди и огромните екрани, и царевицата наоколо. Има само един бис и довиждане. Един концерт – един миг, който беше обезмислен от брутално-свежата реалност на всичко останало тези два дни. Спряха, освирквания, бутилки, сещам се сега за Вудсток 99 кво стана при тях – е, не беше същото. Нема везе.

Но небето се отвори и дойде Барселона 2. Дежа ву. Повече с мен не ходете никъде! Студен дъжд, къде ми е тениската. Отиваме да се спасяваме, губим се, разкъсваме се. Сещам се, че тези пуснати есемеси в моя телефон са безумно тъпи и неинформативни, обаждам се, всичко е наред, тва е важното, нас кучета ни яли, ше се оправим. Лежим под някъв навес, откриваме се и пак се губим. Няма връзка, батерии падат. Няма нищо сухо, нищо топло. Ходим, пътя обратно ни се струва безкраен до селото. В селото един милион мокри млади хора и нищо отворено. Търсим стряха. Идва влак, пълни се за 10 секунди, пак индийска работа. Инджия. Няма друг влак. Минават ранните часове бавно. Виждам светлина на бар. Чакайте, ще видя кво става. Проправям си път навътре през тълпата криещи се на сухо, всички ме гледат странно, на бара излиза шефче – затворено, отивай си. Как бе, шефе, хочу пиво! Искам да ти дам пари, виждам, че имаш. Студено е. Не дава, гони ни всички. Обикаляме из стрехите, вечно. Ебати дъжда. Намираме се с колата и умираме вътре.

Будим се на Белград, на сутрешното развиделяване в 4.30 на някаква мрачна магистрала, по която фучат коли. Такси до гарата. Спане на гарата – я, Агон и Шпат – кво става бе. Спане на пода. Ушев идва и бута. Ходи да спиш в чакалнята, младеж. Един Ушев с добра идея, евала. Идва сутринта след безкрайна мокра нощ. Мълчим и се мъчим да оцелеем. Спалният вагон е турски и шефа знае само „колега” и „софия?” (с въпросителна интонация). Качваме се и умираме за пореден път. Влака пристига с 2 часа и 40 минути закъснение, в 8 часа вечерта, но ние спим и чакаме примирено. Такси-селянин, не си интересен бе глупендер, ти знаеш ли откъде идваме? Оставяме се. Влизам в хола, сещам се за първата си мисъл и осъзнавам, че ако няма такива двудневки, просто ще пукна един ден без причина!

mf

LONDON PART 21

ami nakanih se nakraja da otida na teatyr v toja london, i si blyskah posle chuturata che cjala godina sym izpusnal. eee, nedyalko, de si da me vidish - v centyra na yard-a na shakespeare globe, sedmica sled otkrivaneto na sezona, the merchant of venice na originalen shekspirski (not to be confused with english), a otgore grymotevici i svetkavici i nebeto se izsipva. chuvstvah se tochno kato gord chlen na prostoljudieto ot kraja na 16-ti vek - vyzdishah, blyskah se v horata, smjah se svobodno, podsvirkvah, uuu-kah i aaa-kah (ne be, ne sym akal de fakto), podsmihvah se i se krieh ot dyzhda. aktjorite minavaha krai men, za da se kachat na scenata, bjah tochno v podnozhieto na edna ot dvete stylbi nagore, a njakoi sceni se sluchvaha na samite stylbi. strashni kostjumi, mnogo dobri aktjori...kakto v mnogo piesi na shakespeare prez po-goljamata chast i ot tazi ima gmezh na scenata - ta beshe mnogo interesno da nabljudavam kak aktjorite, koito v momenta njamat dumata, zapylvat tishinata nalozhena im ot tekst i deistvie, s reakcii kym osnovnite deistvashti lica, internal conversations, ili zaigravki s drugi periferni geroi - ami njamashe dupka. mnogo jako da eba! samata piesa syshto e genialna, super zabavna, ama ima i kakvo da kazhe na dneshnija svjat. makar che ne predlaga spasenie ot izvechni choveshki nedostatyci kato naprimer rasovata netyrpimost - po-skoro priema, che taka stojat neshtata, ne se tyrpim, i tyrsi zabava v otmyshtenieto, kato predi tova umelo te e nasochila kym nepoklatim izbor na koi e good, koi e evil, taka che v momenta, v koito doide otmyshtenieto, ti veche se chuvstvash mnogo otmystitelen...iska mi se da ja napravim taja piesa njakoi den, ta zatova kym kraja prebroih rolite - stava! a dori i malkite takiva sa super meaty - primerno kandidat-zheniha francuzin, edin titan...

tova koeto ne mi haresa (no ne me i uchudi) beshe che dori v tazi teatralna meka vlastva komersa - edva bjaha padnali pyrvite kapki dyzhd, i se pojaviha asistenti s podnosi, vyrhu koito bjaha naredeni dyzhdobrani - po 2 paunda parcheto! ebah vi, shte se mokrja. tva obache beshe naistina edinstvenija edinstven problem. pyk i bileta za yard-a e 5 paunda - syvsem po narodnomu...skoro shte se probvam da vidja love's labour's lost, ako ostane vreme - i othello.

inache jako sym razvyrzal kesijata i se radvam na london - london zoo, london eye (not very impressive), edna izlozhba na press photographers - kojato vsyshtnost beshe bez pari, biri i vina...sega kroja planove da posetja wimbledon za edin den, ama tuka vali vseki den poslednite dve sedmici, dazhe v severna anglija sa se izdavili trima choveka i pet hiljadi koli, a dari i ian, koito mi bjaha na gosti, vchera si napraviha edno adrenaline-rich pyteshestvie obratno kym leeds.

e, nai-nakraja benta se otprishti i sled 9 mesechna pauza se izrysih zhestoko - 7 paunda! - za edna riza. ot h&m. h&m e mnogo jak. sega se chuvstvam vse edno sym pazaruval 5 dni po peto avenue...

pochnah i s ogromno zakysnenie da recikliram - pravi se okazaha horata, razbirash kolko mnogo bokluci izhvyrljash lichno vseki den, i kolko malka chast ot tjah vsyshtnost ne mogat da se reciklirat. mislja che kljucha kym uspeha na zelenata vylna e horata da pochnat da se chuvstvat dobre, kogato reciklirat, pestjat i t.n. a ne da go pravjat ot vina - vinata ne e mnogo traino chuvstvo. v taja vryzka stavam vse po-goljam fen na bate arni - jako zeleno kopele. makes me love republicans.

mean-off

What's Important?

Sidewalks are a good place for something to happen. But more on that some other time. What happened today was that a young fella, much like the one on the picture almost ran right through me. He also had a face just like that. Why - is the natural thing to ask, and like most of us would - I asked it. Since there was no one to ask, I turned around and saw that he was in fact hurrying to catch a bus. It must have been some well important bus in order to inspire him to run in the manner that he did, and with the zeal that he had. Then I thought - obviously, catching this bus couldn't have been THAT important. Hence, we humans can at times make a fuss out of things that really aren't that important. By means of hasty generalization I concluded that I also must have things that I get overly excited or upset about that really aren't as crucial as I would think, but still I get irate.
In the split second that I had to avoid his pointy teeth from grabbing my leg, or legs, and dragging them into the bus - this would have made the chase difficult - this underaged, yet already emotionally instable person made me rethink what's important in my life . I strongly recommend you do the same, as it is quite refreshing and liberating and you are after all people that I care about.
Then again, maybe the bus was really as important as the boy's face was sinister, like when Neo ran to the phonebooth to save himself and the world - maybe he helped some people within the Matrix contemplate on importance, although they were still but batteries for robots to feed on without having the slightest clue about it. Suckers, hehehe...

Midnight Decisions

I ain’t smokin’ no more. I’m gonna start going swimming as of tomorrow. I’ll tidy up. I’ll become a good man, eat good, go out and meet people. I’m gonna stop going out and hooking up and spend time at home, spend some quality time with myself so I can think about my life and make proper decisions…

Midnight decisions recipe: two hours yourself time and a bottle of wine, and/or an overkill experience (kind that makes you say: I’m never doing this again!). Midnight decisions are the easiest you can make, because they don’t enter into effect – kinda like little daily New Years’ resolutions….ъъъ....кво съм бил казал? Няа такоа нещо! Не си чула добре....

Баба с гигантски Широко Отворени Очи гледа прилива. Забрадката плющи на вятъра, като червено платно на викингски кораб. Бабата се държи за новите технологии от едната страна, за парапета от другата, познай кое дава повече стабилност? Изтрещява светкавица, бабата вдига джиесема и слага 107 долара на Никс. Защо, бе, бабо, на Никс? Те са загубена кауза! Ти не знаеш ли!? Бабата губи всичко, губи пенсията, вилата, двата внука, двете внучки и запорожеца. Мен са ме пратили да и взема всичко, аз съм като една малка пръчка, която Банката протяга, за да обере чиповете. Аз искам да и помогна, но съм принуден само да седя там в черния костюм и черните си очила, докато моите хора и взимат парите. Съчувствие има, поне. Но все пак, вземете и онази лейка, спечелихме си я честно. Айде, момчета, айде, че имаме още три баби да обиколим до надвечер.

Решенията ги взимаме на килограм. Ляво или дясно? Ляво. Две или Три? Две! Толкова е лесно да взимаш решения – не разбирам защо толкова се затрудняват някои хора? Нима има значение какво решение вземеш? Нима има такова нещо като грешно решение? Всяко зло за добро. И без тва ще ти се наложи да се луташ в този лабиринт цял живот - дали завиваш наляво или надясно – все тая – важното е да се движиш, за да имаш шанс да излезеш или поне да имаш самочувствието, че си напреднал. И без тва никой нито може да ти гарантира правилната посока, нито има такава, нито като погледнеш назад след време знаеш коя е правилната. Така че просто движи и се радвай, че имаш крака.

Реших да взимам решения бързо. Започнах да ги взимам. Изведнъж се оказа, че хората ме уважават, че взимам решения бързо, т.е. че съм решителен, но някакси забравяха да се замислят доколко взимам правилните решения. Хавайска музика засвирват, всички се отпускат с по коктейлче в ръка и блаженост в погледа, и се наслаждават как аз Взимам Решения. Изглежда никой не иска да се задълбава да анализира твойте решения. Ние си мислим, че хората като цяло ни отделят доста време, за да ни разберат, но не се замисляме ние колко време отделяме за другите? Немного? Мда. Да влезеш в съзнанието на друг е, като да отидеш за 5 минути в Япония. Нито ще разбереш нещо, нито ще видиш достатъчно, само ще си натрупаш някакви (най-вероятно повърхностно-грешни) сетивни впечатления. Но пък японците ще си казват – е, тоя нали беше тук , видя как е, умно момче е, значи разбира за какво иде реч.

От тази гледна точка може да се спори, че човек обиколил Света, ще се ползва с Глобално доверие. Ще може да прави каквото иска – защото всеки народ ще го чувства принадлежен и ще очаква разбиране от него. Този човек може да стане Президент на Земята, без изобщо да знае каквото и да е за каквото и да е. Хората са повърхностни и трябва да бъдат забавлявани и да им се говори. Това е достатъчно.

Дай, бабо, батериите. Тези нихилистични мои служители ще ти вземат и гащите ако не протестираш. Свалих очилата от уважение, потупах бабата по рамото и рекох: Бабо, само не Никс. Не Никс. Никога. Да залагаш на Никс е като да пиеш Дерби Кола. Дерби Кола не трябва да бъде пита никога. Ако ще да умираш от жажда. Ако ще да имаш смъртоносна рана, която само глътка Дерби Кола може да излекува. Ако ще Памела Андерсън да ти каже – ще съм твоя един месец ако ми намериш една Дерби Кола, колега.

Коалата пиеше Кола докато пишеше в колата. С очила. Вратовръзка и строг поглед. Не издържах, засилих колата в една пропаст и скочих от шофьорската врата с парашут. Коалата измуча и отвори нейната врата, за да излети до мен в парашута, който не подозирах, че притежава. Известно време се гледахме лошо, в мълчание, и само дърпахме едни малки ръчки. След това надрасках една Декларация, че съжалявам, подписах я, подпечатах я, и и я подадох.

Край, отивам да броя бандероли. Басеина ще почака, както и мойта приятелка от Бай дъ Уей. Не искам аз друга да обичам!

LONDON PART 20

snoshti izkarah interesna nosht v bricklane...noshtni snimki v centyra na london, kydeto ima beigel shops s beigels za 80 pensa, a kafeto si go razbyrkvash s lyzhichka, potopena v chasha mytnokafjava voda - njama takiva luksove kato plastmasovi byrkalki, ama na men ne mi i trjabvat. atmosferata e tochno kato v bg banicharnica. po-kysno na drugata sutrin v metroto chetoh intervju s fat freddy's drop, i se okaza che te se kefjat na tochno syshtite mesta, kydeto bjah chasove po-rano, i tochno na syshtite beigels...interesno kak kogato otkriesh neshto novo, i izvednyzh to se pojavjava v razichni formi v zhivota ti, sjakash vinagi e bilo tam...

snimahme scena v kojato glavnija geroi biva prebit ot trima muggers, i kolkoto i da e rough neighbourhood bricklane, njakoi se obadi na policijata - javno reshil che prebivaneto se sluchva naistina. pojaviha se chetiri chengeta (tva s chetirite chengeta - t.e. 2 patrulki, javno mi e karma), ama mai im olekna kato razbraha che ne trjabva da se razpravjat s prestypnici, a samo s film students, i v obshti linii povisjaha, polafiha i si zaminaha. tova sjakash ni okurazhi dopylnitelno, i nakraja absoljutno nelegalno prerjazahme zhicite na sysednija stroezh i az se prehvyrlih vytre s tezhkata kamera - razbira se, za da imame kadyr "gledna tochka prez ogradata".

tova mi e poslednija proekt (ili predposlednija, ama ne e sigurno) tuk, i sym camera operator - super jako neshto. ne puskam kamerata i mnogo si ja obicham, otnachalo se chuvstvash leko nesiguren, no kato pochnesh da se zaigravash i eksperimentirash, da vyrtish high-speed ili slozhni kato dvizhenie kadri, i stava groooovy. otkrivam oshte neshto, koeto moga da pravja s tjaloto i glavata si (ednovremenno), i chuvstvoto kato postignesh neshto e dobro. pyk i otkrih, che moga da dyrzha tezhko za dylgo vreme, vypreki hernijata.

hubava godina...samochuvstvie, novi prijateli, otvori mi se pogleda kym mnogo neshta, sveta veche e njakak po-blizo i po-rodno mjasto, vljubih se v london, vljubih se malko i v edna zhena, makar che mi mina, bjah beden i shastliv, snimah mnogo, ponauchih tui-onui, gledah bulgaria otdalech...free your mind.

i interesno, pochti v nito edin moment ne sym se potopil poveche ot povyrhnostno v depresija ili tymni misli...mozhe bi shtoto njamah vreme za tova. taka de, dovolen sym ot sebe si. makar che tova e neshto vyrhu koeto edva li imam kontrol (vyrhu kakvo li imam), taka che mai e malko visokomerno da sym dovolen ot sebe si. ama az sym si visokomerno kopele, nishto novo. dovolen sym ot sebe si. i am a demi-god.

vchera v edin moment dokato vyrteshe kamerata (handheld), prydnah leko. mda, pred vsichki, pri pochti devstvena tishina (dobre che beshe exterior), all eyes on me i aktjora. e, mislja che samo nate - rezhisjora - me chu, ama taka me byzika do kraja na snimkite, che tova si beshe dostatychno. sluchvat se takiva drebni i zabavni situacii ponjakoga, i chesto gi pomnish cjal zhivot. mozhe bi malko kato epizoda s kihavicata...

mean-off

Буржоазни предначертаности
(София, о София)

Перверзна история с участието на Той, Тя, То и Те. Кой с кого? Ще видим....

Ремиксиран диск скрибуца в колибата върху скърцащия скрин. Навън трима негри вдигат щанги, една баба пържи мекици, един блондин си бръсне подмишниците, две мишки играят на Война. Вале, Вале, Поп.... Десетка, Тройка, Асо. Ураааа! Всичко това се случва в двора на нашта вила. Една маша да извади голия охлюв от камината, където той е на Море. Китаец с меч скача от бор на бор. Има дървета, кокошки, лехи с ягоди и един луд с дърворезачка и маска. Той подстригва клонките на ябълките и крилата на петлите (преди да го направи, учтиво моли за разрешение всеки петел поотделно). Както виждате, на нашата вила цари идилия – не е като в София:

Улиците на София. Хелоу, Мистър, казва Джордж и прескача кордона да се ръкува с излизащите свещеници от входа ни. Трещят трубадури и кънтят през деня малки нощни музики, докато ни целят от болницата със служебни близалки и ни обсипват с флайъри за най-различни безинтересни оферти и клубове. Входът на кооперацията е затрупан от прах, трафик, трафиканти и досадно любопитство.

Трепери, говедо, трепери! Руската рулетка е във фул суинг. Свен Свенсон има брат-близнак, който е далматинец-вегетарианец-далтонист и се мота с едно крокодилче-албинос с диабет. Двамата са ебати гледката. Разхождат по Ангел Кънчев и купуват всичката налична железария и кич. Говорят на някакъв странен език. Добре, че на отсрещния тротоар има място да мина.

По центъра на София има купони. На купоните има ...нещо като хора. Те пият по чаша бяло вино, пушат и обсъждат новия албум на некъв френски диджей. „Тоя Буковски, копеле, е ебати якия, заклевам се, наште ми го купиха. Чакай, че ми звъни сименса: да, маме! Да, да, идвам веднага, айде. Таааа.... за кво ти разправях....абе лудница напрао, кво да ти говоря, тва е истината, писна ми от тая държава копеле, от тия по трамвайте и по чешмите...” Напусни периметъра на планетата, боклук! 100 години разстрел!

Да се видим на по Мохито в Табако, на по Цитронада в Бай дъ Уей, на по Текила в Моно, на по Лаваца в Лавацата. Аз ще бъда с новия Бенетон, копеле, ше ме познаеш. Аз пък ше съм с новия Френч, и ти ше ме познаеш. Аз пък ще съм с една мрежа чесън, ще ви чакам отвън, че няма да ме пуснат вътре. Цайсите от Мола ми затъмняват комплекса. Аз съм Модерен, ти не знаеш нищо, ти не разбираш, ела да ми се обадиш като изслушаш седемнайсе албума хаус музика и прекараш седемнайсе мига с фонокартата на казанчето. Тя е с дълга черна коса, тен, оскубани вежди и кърти пясъка на Какао Бийч, но не знае нищо от живота. Той снове между Син Сити и Червило и не прави разлика между двете. Защото такава няма. Те се хилят като се видят, но не могат да се познаят, а и не се познават. То е в бяло, в центъра на дансинга, смуче малък абсолют ванилия с едно ледче, гледа ехидно всичко, освен себе си и приглажда гела в къдравата си главица.

Дай си сърцето на който искаш ти, живота със отрова на мене остави. Това си тананиках, докато им копаех гроба на всички тия с плитка лопата и псувах наум, намръщен.

Изведнъж гръм разтресе София. Електронен лъч заслепи града. Две секунди не се виждаше нищо, само се чуваше гаден електронен писък. Когато се нормализира обстановката всички нормални хора от София се бяха върнали от чужбина или излезли от къщите си, а всички настоящи обитатели на нощния живот на Столицата бяха преселени в Мало Бучино, на една поляна, заградени от непреодолим ров от таратор с чесън, с Ди Джей Дончо да им пуска музиката, с Анелия да пунтира на микрофона, с маркови дизайнери, с очила, с клипове, собиескита, с един самосвал разноцветни хапчета, с един отворен ТИР джиесеми, златни гривни и ред були. Над таратора имаше един мост, на който стоеше бате Бойко, хванал няколко книги. Всеки който искаше да се измъкне трябваше да прочете един параграф, но на никой това не се отдаваше. Циклеха на поляната, а бате Бойко се фрустрира, хвърли книгите в таратора, каза: бати, в мутрите поне имаше живот и се прибра да спи в една бала боклук, издълбана и с инсталиран климатик и тенис корт. Софийския нощен живот фалира, преструктурира се в гадни, скъпи, но непретенциозни кръчми, в които всеки се чувстваше у дома, и нещата си дойдоха на мястото..

mf

Not even an effort
посветено на най-великата книга в историята – Emil i Lönneberga

Тичаш ли? Тичай. Ше стигнеш на куково лято.
„I will arrive at my destination upon the summer of the cuckoo.” Repeat…

Like listening to a bland vocal and a terrific rhythm (exemplified best by Тhe Snow Patrol) I feel both excited and frustrated. I hоld a heavy burden in the hood of my parka.

Жорка, шостаа бе? Митко е. Ааааа. Добре. Еееми, как каеш, аз мислех ножа да зема тоя път, ама нищо, ти си знаеш...

Това би бил разговора ако двамата серийни убийци, които го проведоха, говореха български. Но не би – те говореха само норвежки. Затова реално разговора звучеше доста по-гърлено и фиордско. Разбраха се, затвориха слушалките на телефоните индивидуално, сложиха си шапките и се отправиха по задачи. Единия, родом от Лилехамер, се казваше Елеруд. Другия му викаха Стиг, въпреки, че не се казваше така. Единия беше висок и рус, а другия беше висок и рус. Стиг беше темерут, а Елеруд беше като Йонас, брат му, който живееше у нас. Стига бе, Стиг, обичаше да казва Йонас. Обичаха да излизат от къщата, накичени с гердани хавайски цветя и да се шляпат по голите задници с мокри кърпи. След това да палят подводницата, я за Финландия, я за Фарьорските о-ви. Обичаха да се паркират в открито море на повърхността, да подават трите си руси глави на слънчевите лъчи и да обиждат перископа. Перископът преглъщаше, но това щеше да е до едно време. След това се връщаха базата и отиваха да си вършат работата, т.е. да убиват народ за удоволствие.

Живееха така, щастливо, докато един норвежки учен не откри доказателства, че Дядо Мраз е родом от тяхното село. След това стана лудница – туристи-муристи, чудеса. Първо дойде Косьо Самоковеца с Цеци Красимирова. След като остави 1000 долара разпитвайки за Дядо Мраз насам натам по баровете и детските градини неуспешно, Коцето гръмна още 1000 за палто от норка за Цецито, остави и още 1000 в казиното в Норкьопинг и си тръгна за Самоков с шейна с елени, за която остави още хиляда (отделно на всяка Елена даде още по 1000). В Гьотеборг го застреляха и докато го погребваха за втори път, той си мислеше „трябва да престана да излизам в чужбина, че ако ме застрелят трети път, може да ми е за последно”. След това в селото се появи Емил от Льонеберя. Беше порастнал, не го позна никой. След това дойдоха Малкия Никола и оня рибаря гларус от „С Деца на Море” дето все кефали вадеше и закачаше каките. Този явно беше объркал прибирането към Бургас при поредното излизане за кефали, завалията, защото от доста време не беше ял нищо освен кефали (и една пица на парче в Майорка).

Дойде зимата (да, дори и в Норвегия вали сняг!). Забърска първо, всички се уплашиха и минаха от бяло на червено вино. След това заваля и валя един месец. Натрупа един метър солиден сняг. Афред слугата се чудеше как да изкара Волвото на господаря. Стиг, Елеруд и Йонас изпитваха логистични трудности да се придвижват до таргетите и решиха да си дадат неплатен отпуск, през което време да измислят по-естетически вариант на Коледната елха. Два дена мислиха и единственото, което измислиха, беше да сменят звездата на върха с една жива катеричка с минимална фанелка на Берое, която зимаше парите да стои права, стъпила на последните клонки и да скандира: нема мое, нема твое... Омръзна им и се отдадоха на благотворителност – занесоха в местния приют един Плейстейшън и трюфели за всички. На връщане се напиха във Фарфегнюгенското Ханче и изпотрошиха чашите на абсолют. След това спаха три месеца, а навън Шаро правеше пъртина от Волвото до Сауната.

В местната кръчма местните селски пияници Свен, Инге (това беше жената на Свен) и Луис Фелипе обсъждаха местния селски събор на по една малка студена норвежка водка. Луис Фелипе искаше да има сангрия и бикове на събора, а Инге не беше съгласна – според нея това щеше да бъде твърде неудачно някакси. Свен отдавна беше изоставил говоренето, защото беше достатъчно корав, за да приема природа, без да предава. Местния селски луд Оле-Кристиян влезе в кръчмата, взе си един Капитал и седна на капучино. А навън бели парцали се сипеха над полето.

И така нататък, представихте си го.

Il Vino Rosso
Un petit etude, mes messieurs

"Давай да го гърмим този скапаняк, докато ни е на мушката, бе, колега!"– изкрещя Иванов и посегна да презареди. Петров сбръчка мустака още по-сериозно, извади още две слонобойки и ги подаде с досадно нежелание. Иванов ги грабна жадно, напълни двуцевката с контрастиращо нескрито нетърпение, вдигна я и се прицели в бягащия гол голешар-младеж в долината, която се простираше под тях. Затвори едно око (беше чувал, че така се прави) и дръпна спусъка отсечено.

В следващите няколко секунди се случи невъображаема поредица от небивалици:
1. Едно конче изскочи иззад скрина, изгалопира към грамофона, ритна стоящия до него Тома Спространов в ташаците (той каза: ъъъъъъ и почти изпусна микрофона и олд-скул кутията, които се свързваха с някъв кабел) и плесна с опашка грамофона така, че да скипне към парчето на Маут и Макнийл „Хау Ду Ю Ду”. Нанананнанана – от 1972ра.
2. Един французин и един финансист се удавиха.
3. В хижа на Северния Полюс гледаха Шампионската Лига в къща с реклама на Хайнекен (гледаха полуфинал сега, въпреки че сезона отдавна свърши, поради забавянето от часовата разлика). Изведнъж вратата се отвори и от виелицата влетя малък чичко, за който човек като го види на пръв поглед би си помислил, че е бил учителя на Хитлер по математика (очилат, малък, безкрайно дисциплиниран привърженик на логиката по шлифер). Чичкото каза: хальоо. Компанията онемя и го гледаше тъпо. Чичкото влезе, изтупа се от снега, остави си шапката на закачалката и седна между двамата най-дебели. Другите продължаваха да го гледат. Чичкото не каза нищо, загледа се в мача, загреба от пуканките, отвори си бира с пенснето. Постепенно до края на второто полувреме другите свикнаха с него и не можеха да си представят какво би било изобщо, ако него го нямаше.
4. По улиците на Прага, Париж, Плевен, Пазарджик и Павликени по един човек с червено долнище на анцуг едновременно тресна ядосано една врата в една стена, над която имаше надпис „Sex Shop”.
5. Хор «Дедо Йоцо Гледа vs. Бабите» от Бусинци се разпусна. На негово място беше основан клуб по интернетите. На общото първо събрание на клуба беше поставена цел: закупуване на компютър (и вторична цел, ако остане време – да се съберат пари за протеза на левия крак на северногвинейския мамут на Илка Доячката, който от мъка по Африка се хвърли в реката и понеже беше плитка, вместо да се удави си счупи капачката)
6. Мотоциклетист-супер-разбирач поднесе на завоя на Кравай и тръгна направо по алеите на НДК. Спирачките му отказаха. Дядовци и внучки отскачаха уплашено от пътя, баби и мъже го ругаеха, полицаи го подгониха, заведенията затвориха. Той не можеше да спре, а искаше! Тръгна по шадраваните към самото НДК. Активираха се струите и го издигнаха нагоре-нагоре, но мотора си работеше и продължаваше да го движи напред, към сградата. Шадраваните на подлеза го подхванаха, изстреляха нагоре, след това го хвърлиха през прозорците на НДК направо в Новините на бТВ. Той падна върху Юксел Кърдиев и с неволен (предпазен) карате удар, целящ да умекоти падането, приспа Юксел, защото го нацели в сънната артерия. Падна до Ани Салич, която точно казваше:....базара на овчите кожи, ако искате да стимулирате родното производство. Тя млъкна, погледна към него. Той усети неловкостта на ситуацията в национален ефир, мобилизира се и смутолеви: ...Наистина, Ани, «благодаря» не купува овче палто на жена ми, както казвах аз на шефа ми. Последва смях в студиото и вкъщи и мотоциклетиста перманентно беше назначен за партньор на Ани Салич. Юксел Кърдиев стана излишен, отстраниха го, пропи се. Седеше в Чилаут Кафето до НДК, гърмеше текили и мънкаше на бармана: Аз съм Джак от Лост, копеле, и при него и при мене някво нещо падна от небето и ни се еба майката.... Бармана не го караше да плаща нищо, но започна да му сипва от наливната БГ текила. Юксел от време от време отиваше до прозореца на заведението, поглеждаше близката огромна сграда на НДК, залепваше нос на стъклото и виеше: защооооооо. След което си пристягаше възела на вратовръзката и се връщаше с нови сили., но несигурна походка, на бара.

...Иванов отпусна пушката с безумен поглед, който издаваше, че непосредствеността на всички тези събития го е ударила като мокро копито – качамак. Младежа спря, хвана се за голия задник. Петров вдигна биноклите и се взря тревожно (той вътрешно беше на страната на младежа).

Весел край: младежа се разклати, падна и умря. Направиха му паметник (естествено, на паметника беше по гащи, не гол). Стана известен, не го забравиха.

Тъжен край: младежа се почеса по ....бузата. Но скоро хукна пак и невредим се скри в гората. След 2 години се ожени за дъщерята на Иванов (при която беше на ...гости, когато Иванов се прибра от командировка), която се оказа ебаси кобрата и му отрови живота. Той се сецна докато качваше куфара на Мама Иванова във влака през прозореца, никога не се оправи и угасна...

Стандартен край: младежа се оказа ранен, но не сериозно. Дотича някак си до гората, пресече я и стигна до рекичката. Наведе се над водата да измие раната. Погледна отражението си и приседна. Видя младата госпожица Иванова, с която беше допреди Тате Иванов да влети, в отражението – тя му се усмихна. Той я целуна по рамото и и той се усмихна и....

(руски край) p.s. ... приклада на дотичалия Иванов смаза главата му.
(БГ край) p.s..... погледна към Румен Овчаров, който седеше гол от кръста нагоре по тиранти от другата страна на реката – махнаха си с криви физиономии и младежа заплака.
(истински край) p.s.....легна на тревата. Послуша водата, погледа облаците и изпя една песен.