I never….never forget my storу
(много тъп разказ в една част)

Големия Каньон до Нова Загора. Вятъра виеше хайдушка песен. Група хора се бяха строили в жегата, на официална церемония. Федералните власти на Федербала дръпнаха завеската на новия паметник. Там, в цял ръст, в цялото си великолепие, се разкри масивния месингов монумент на Незнайния Играч на Федербал, застинал по служебна усмивка, перчем буйна коса наляво, леко пожълтял потник с надпис Масква 1980, къси шорти (това е леко плеонастично, но нейсе), с два налакътника, два накитника, една дървена ракета със скъсана корда, смели мустаци, тричетвърти чорапи, китайски кецове и златен медал на гърдите. Всички изръкопляскаха, закопчаха горните копчета на саката и отидоха да се хвърлят в прилежащата пропаст. Траекториите им бяха трасиращи и образуваха една доста красива и цветна дъга към Ада. Ах, Никалай, пачему?

Как лети тва време, гледай ти! Отхвърлихме оковите на комунистическото иго и почнахме да развиваме селското стопанство, горското стопанство, паралелно с това и туризма, или поне квото назнайваме от него – строителство, чейндж, куверти и дюнери. Хальооо! Айн дюнааа, битееее. Хальоооо. „Ко ма глейш, уа – ща иба в шведеца!” – говореше и си мислеше бай Петко, докато точеше двата ножа и гледаше минувача под мустак и съмняващи се буйни балкански вежди. „Какво хальоо бе, тъпанар, не виждаш ли, че държа 7 дни спорт, уф, мое ли сте толква зле!” – си помисли минувача...тоест аз, който всъщност бях минувача....добре, че бях по удобни маратонки (Минов, евала за подаръка!), че да прекося по-бързо този неприятен епизод.

Надигна се вълна ураганно море срещу петимата младежи. Наско не издържа и повърна от ужас. Вълната продължи да се надига, вече беше 20 метра висока, на 100 метра от тях, и приближаваща се със страшна скорост. Всички бяха пребледнели и очакваха неизбежното, без да могат да го осъзнаят. Вълната беше вече 30 метра висока и намираща се на 15 метра. След миг падна върху тях и се разби... минавайки ПРЕЗ тях, без дори да ги намокри. Защо? Защото единия от тях не вярваше, че това е истина, че се случва, и скептицизма му зарази околната среда дотолкова, че истината се превърна във фикция. Митко се усмихна накриво и самоуверено и си каза „знаех си”, без да знае, че е разрушил с неговите глупави самовнушения най-ценното – реалността. Докато другите се чудеха къде отиде всичко, което си мислеха, че е истина, което някой някога им беше казвал, Митко се радваше, че се е доказал на себе си на всяка цена и друго не го интересуваше. Този циник Митко– не го одобрявам лично аз.

НО нека да не бъдем толкова уиърд. Шоколадови торти, братче, и репички се вадят от хладилници като за световно. Водопад от рождени дни и партита. Здравей, как си, на ти, пий, довиждане. Изтичай зад ъгъла, скрий се, отдъхни, изтанцувай една жига, изиграй един белот с Бриджит Бардо на вързано. Ходим върху една крехка черга, изтъкана от големи компромиси и малки тайни. Изтупай я, дай я на химическо, и ще поеме още малко (но всеки път все по-малко, уви). Само да не се сети някой да я дръпне изпод нас, че ще направим образцово разкекерчване, срутване и ще почупим каквито крак, ръка и глас са ни останали що-годе здрави. Взимай подарък, получавай подарък, режи ленти на откривания, фестивали на самодейността, семките и интервютата. Станахме шампиони и преди да сме приключили с празненствата, един коскоджамити дангалак звъни. И звъни. И звъни. Този още един път ако ми се обади дали може да му се плати по проформа, ще запаля колата, ще паркирам неправилно пред заведението му, ще влеза, ще му сваля очилата, ще му обърша един шамар, ще си взема таблите, рекламните материали и стоката за шелва и ще го заключа отвън. Досадник! Ако беше ходил на ТеНеТеМе навремето да рисува с акварел върху ориз паметника на Шипка, щеше да стане от него човек, ама къде ти!

Най-накрая го намерих този Гуру на Спомените. Този Далай Лама, Мастърмайнд с Мастъркард. Евала, брат. Не, не беше в Тибет, където мислехме, че ще го намерим, беше на гара Елин Пелин, ядеше круши и пиеше мляко от петел. Казах му най-учтиво: благодаря ти, приятелю, за всичките спомени. Той не ми отговори, нарисува ми на една салфетка предложение да ходим да си бием по пет дузпи на градския стадион. Отидохме, би ме пет на три (не уцелих вратата два пъти) и изчезна. От него остана само един спомен, хаха – ирония.

Чакайте, чакайте, вие всъщност какво искате. Нищо? Как така нищо?? Как така е наред сичко? Абе секунда, моля, трябва все нещо да искате? Помислете сериозно – ако все пак се окаже, че искате нещо, ще ви помогна, няма проблем. Знам, знам, ама аз да си кажа. Ако не искате нищо, не се чувствам полезен, не знам как да реагирам, затруднявате ме. Има ли някой? Алоооо.....? хммм.... Хелооооооу....?...ъъъъ..... Хальоооооооооо.....?